— Има ли нещо? — попита Белдин.
— Не, нищичко. А ти откри ли нещо?
— Не. Мястото е безопасно.
Той присви очи към вратата и аз усетих как Волята му се надига. После той я освободи и огромната желязна врата се пръсна на парчета с оглушителен трясък.
— Защо го направи?
— Това е моята визитна картичка, не знаеше ли? — попита ме той на староваситски диалект, с който много се гордееше. — Старото Опърлено лице може да се върне някой ден и ще се радвам да разбере, че сме се отбивали.
— Мисля, че изкуфяваш.
— Е, ти си специалистът по тези въпроси. Да влизаме.
Прекрачихме през разбитата порта, прекосихме двора и предпазливо приближихме голямата желязна врата, обкована с гвоздеи, над която беше прикована лъскава маска. Според Торак всеки дом, който той обитава, по правило е храм.
— Заповядай — покани ме Белдин, сочейки вратата.
— Не ставай смешен — казах, натиснах масивната желязна дръжка и отворих.
Преддверието на Торак беше с размерите на голяма бална зала. Точно срещу нас се виеше величествена стълба.
— Оттук ли да започнем? — попита Белдин.
— Не, нека най-напред се изкачим до върха, а после да слизаме надолу. Нали би разпознал староангаракски ръкопис, ако го видиш?
— Така мисля. Прилича на паяжина, нали?
— Може да се каже. Тук ще се разделим. Преглеждай всяка книга, която е на разбираем за теб език и взимай всичко, което е на староангаракски. После ще ги видя.
Къщата беше огромна, но бе направена такава по-скоро да внушава преклонение, отколкото заради действителна необходимост от толкова голямо пространство. Много от стаите на горния етаж дори не бяха обзаведени. Въпреки това ни трябваха седмици, за да претърсим всичко. Домът на Торак беше почти колкото двореца на Анхег във Вал Алорн.
В началото Белдин много се вълнуваше, когато откриваше книга или свитък на староангаракски, но те се оказаха копия от „Книга на Торак“. Повечето от жителите на Ашаба бяха гролими, а всеки гролим по света притежава копие от Библията на ангараките. След първите няколко пъти, когато се втурваше по стълбата към преддверието, размахвайки новата си находка във въздуха, аз седнах до него и търпеливо му показах няколко букви от староангаракската азбука. След това той вече можеше и сам да разпознава копията от „Книга на Торак“ и да ги отхвърля.
Най-после на втория етаж открихме библиотеката на Торак и прекарахме в нея дълго време. Книгите в университета на Тол Хонет или пък в този на Мелсена едва ли надхвърляха по брой значително тези тук.
На двама обикновени учени сигурно ще са нужни десетилетия, за да прегледат всичко, но ние с Белдин имахме някои предимства. Можехме да установим съдържанието на книгата без много-много да се ровим в нея.
Най-накрая преровихме и последния ред. Претърсвайки за пореден път един от ъглите, Белдин яростно захвърли книгата, която преглеждаше, на пода и руга в продължение на близо четвърт час.
— Това е абсурдно — ръмжеше той. — Тук трябва да има копие!
— Може и да има — съгласих се. — Но не мисля, че ще го открием. Тук със сигурност се е разпореждал Зедар, а той е майстор на криенето. Доколкото ни е известно, оракулите се съдържат в някаква друга книга или пък в дузина други книги — страница тук, страница там. Може някъде да има събраното копие, но едва ли ще е оставено на открито. Вероятно е маскирано или под пода или пък в стената на някоя от стаите, където вече сме търсили. Не мисля, че ще имаме късмет, братко. Можем да прегледаме и долния етаж ако искаш, но според мен си губим времето. Ако тук наистина има копие и Зедар го е скрил, ние няма да го намерим. Познава ни твърде добре, за да намисли как да ни се противопостави.
— Сигурно си прав, Белгарат — призна мрачно той. — Хайде да разпердушиним и долния етаж и да си вървим. Тук вони и имам нужда от чист въздух.
Така прекратихме търсенето и се върнахме у дома. Оставаше ни да се водим по нашите пророчества без помощта на Торак.
Аз си отпуснах обещаната ваканция, но след около месец започнах да се отегчавам. Потеглих към Сендария да видя какво става с Поулгара и да й кажа за малката ни експедиция до Ашаба. Тя беше направила от Гелан бъчвар в градчето Селин, Северна Сендария. Наследникът на Желязната хватка прекарваше времето си в изработването на бурета и бъчонки. Когато беше свободен, излизаше с една малка блондинка, дъщеря на местния ковач.
— Сигурна ли си, че тя е подходяща? — попитах Поул.
— Да, татко — въздъхна тя със страдалчески глас.
— Всъщност колко неща са ти известни, Поул? Нищо при Мрин или Дарин не подсказва какви да са момичетата. Поне аз не съм виждал такова нещо.
— Аз имам инструкции, татко.
През следващите години бродех из Западните кралства, наглеждайки семействата, за които се грижех от векове. Ангаракското нашествие в Алгария и последвалото клане на алгарски добитък едва не доведе Западните кралства до икономическа криза. Минаха поколения преди отново стадата да се появят в Мург. Толнедранците потънаха в дълбока скръб, но практичните сендари намериха решение на проблема. Цяла Сендария се превърна в огромна свинеферма. Свинското определено е по-добро в сравнение с говеждото. Предполагам, че при добро желание и говеждото може да се осоли или опуши, но алгарите не си правеха труда за това. В Алгария няма много дървета, затова и съчките, необходими за опушването, не се намираха лесно. Сендарите нямат подобни затруднения, затова цели кервани с каруци, пълни с пушена сланина, бекон и наденици скоро загромоляха по всеки от главните толнедрански пътища из всички Западни кралства.
Когато минах през Арендия по пътя си на север, след посещение в Тол Хонет, където се извиних на Ран Борун и генерал Керран за поведението на дъщеря си, там още поддържаха крехкия и нестабилен мир. Стигнах Во Мандор през есента на 4877 г. и изкарах една чудесна зима с моя приятел барона. Наистина харесвах Мандор. Той имаше първично чувство за хумор, което е рядкост за Арендия, пък и кухнята му беше превъзходна. Качих няколко кила тази зима.
През пролетта на следващата година барон Уилдантор дойде от Астурия на посещение. Приятелството, което възникна между двамата по време на Битката при Во Мимбре, се беше задълбочило и сега бяха почти като братя. В добавка на това дръзкият червенокос Уилдантор беше превърнал нашето малко обединение в голяма партия, което много ме зарадва. Когато една нощ се застояхме до късно, наслаждавайки се на спомените си, Белдин най-сетне ме откри. Беше великолепна пролетна нощ и аз бях отворил прозорците на спалнята си на третия етаж, за да влезе ухаещият на цветя пролетен бриз. Познатият синьоглав ястреб се появи от мрака, кацна на перваза и отново се превърна в гърбавия ми брат.
— Търся те под дърво и камък — изхърка той.
— Тук съм от шест месеца. Да не се е случило нещо важно?
— Открих къде Зедар крие тялото на Торак, само това.
— Само това?! Та то е от голямо значение, Белдин. Къде е скривалището?
— Южен Ктол Мург, около петдесет левги южно от Рак Ктол. Има една пещера в планината и Зедар е потулил Торак в нея.
—
— Разбира се, че е луд. Винаги си е бил такъв. Ктучик обаче не знае, че е там.
— Ктучик е гролим, Белдин. Той може да усети присъствието на Торак.
— Не може. Зедар е използвал някои от хватките, на които
— Как тогава
— Чист късмет. Излезе от пещерата да търси дърва за огъня, а точно тогава аз прелитах над
