Гарион

— Какво е това змийско жило? — попита Керран.

— Триъгълен нож за хвърляне — отговори Керал. — Дълъг е около петнайсет сантиметра и има много остър бръснач. Краят обикновено е намазан с отрова. Само най-високопоставените сред дагаши го използват.

— В това няма никакъв смисъл — избухнах аз. — Тези високопоставени дагаши са много скъпо платени. Защо му е тогава на Ашарак да плаща и на някакъв скитник. Започна доста силно да мирише на гнило около тази история. Някой дава много пари, за да ни накара да повярваме, че Ашарак е тук, в Тол Хонет, но аз няма да се убедя в това, докато някой не го види с очите си.

— Защо са му на Ашарак всички грижи и разходи само заради това? — Керран изглеждаше объркан.

— Защото иска да ме заблуди, че е тук, когато всъщност е на друго място — отговорих. Не го казах, но бях почти сигурен къде всъщност е Чамдар. — Е, добре — продължих, — аз търся Чамдар, докато той търси някой друг. Мисля, че има начин да го накарам да се върне в Тол Хонет, изплезил език от бързане.

— Какво мислиш да правиш, Древни? — попита Керал.

— Хората на Чамдар търсят Поулгара. Ще се постарая наистина да я намерят, при това тук, в Тол Хонет. Да вървим в двореца, трябва да говоря с Ран Борун.

Тримата се упътихме към императорския палат и почти веднага бяхме приети в императорските покои.

— Добър вечер, господа — посрещна ни Ран Борун, излегнат с лютня в ръка, по чиито струни подрънкваше. — Усещам, че нещо се задава.

— Имам нужда от помощ, Ваше Величество — казах.

— Само кажи каква.

— Този Чамдар, за когото сигурно вече сте чули, е гролимски свещеник, който върши мръсната работа на Ктучик.

Очите на Ран Борун се присвиха.

— Значи е много по-важен, отколкото си мислехме. Какво го води в Толнедра? Мислех, че случилото се във Во Мимбре окончателно е подрязало крилете на гролимите.

— Сигурно е така, Ваше Величество, но Чамдар не е обикновен гролим. Ктучик му възложи тази задача преди много време, а Чамдар има нрава на хрътка преследвач. Дъщеря ми се грижи за нещо, което е много важно и Чамдар от години се опитва да я открие. Толкова е обсебен от тази идея, че предполагам дори не е разбрал какво се случи при Во Мимбре.

— Защо търси тук тогава? Нали дъщеря ти не е в Толнедра?

— В момента не е, но мисля, че и Чамдар не е тук. Цялата история с пропадналия хонет е примамка, която цели да ме убеди, че Чамдар е в Тол Хонет. Определено иска да прикове вниманието ми тук. Сега обаче ще обърнем играта и аз ще го принудя да долети запъхтян в Тол Хонет, а Керал ще го държи под око.

— Как мислиш да постигнеш това?

— Керал ще накара хората си да пуснат лъжлива информация, която да стигне до ушите на Олгон. Ще ви бъда задължен, ако накарате агентите си да сторят същото. Кажете им обаче да бъдат особено внимателни. Хората на Чамдар вече не са мурги. Той използва дагаши. Мургите не са много умни, при това лесно се забелязват в тълпата. Дагаши са изключително умни и трудно се разпознават.

— Какви са тия дагаши?

— Членове са на полурелигиозен орден, основан във военния окръг Агара, Югозападен Ктол Мург, Ваше Величество. Те са преди всичко наемни убийци, но и много добри шпиони. Могат да ни причинят главоболия, защото не изглеждат като мургите.

— Как са го постигнали?

— Чрез кръстоски. Нийсанците им продават робини от цял свят, а мъжките рожби на тези робини се обучават и предават на ордена. Те са фанатично предани на старейшините. Много са опасни освен заради задачите, които изпълняват, и заради това, че са практически невидими. И тук стигаме до услугата, за която ви помолих.

— Какво мога да направя за теб, стари приятелю?

— Искам да наложите нова мода в женските прически.

Той примигна объркано.

— Не сменихме ли внезапно темата?

— Не съвсем. Вие сте виждали дъщеря ми. Няма как да не се съгласите, че има поразителна външност.

— Спор няма.

— Кое е първото нещо, което забелязахте у нея?

— Белият кичур в косата й, разбира се.

— Точно така.

Той изведнъж ми се ухили.

— Ах ти, стара лисицо — каза с възхищение. — Желаеш да напълня Тол Хонет с копия на Поулгара, нали така?

— Като начало, да. Искам да измъкна Чамдар оттам, където е в момента. Ще го накарам да потича малко наоколо, после ще задълбоча заблудата му. Ще уредя да му докладват, че са видели Поулгара по няколко пъти на ден, а в Тол Хонет ще е само началото.

— Щом Поулгара иска да изчезне, защо просто не си боядиса косата?

— Опита, но нищо не се получи. Боята не хваща белия кичур. Пада веднага от него, а Поулгара мие косата си поне веднъж дневно. Щом като не мога да я накарам да изглежда като всички останали жени, тогава ще направя така, че всяка тъмнокоса красавица в Западните кралства да прилича на нея. Тол Хонет е модният център на цял свят, така че ако дамите тук започнат да избелват по един кичур в косите си, останалите ще ги последват и след шест месеца тази мода ще е разпространена по целия свят. Като начало ще върна Чамдар в Тол Хонет, после ще обиколя съседните кралства и ще поощрявам дамите да следват новите модни тенденции. С този номер ще накарам Чамдар да се мята от покрайнините на Мориндланд до южната граница на Нийсия през следващите няколко години. И което прави замисъла още по-неприятен за Чамдар — дагаши искат заплащане за всяка информация. Чамдар ще плати скъпо и прескъпо за неверни данни. Ако не друго, поне ще го разоря.

Останах в Тол Хонет още месец, докато новата мода не плъзна навсякъде. Аз обаче не си направих труда да скрия, че съм в града. Ако агентите докладваха на Чамдар, че аз съм тук, появата на Поулгара би била много по-достоверна. Мразя да си признавам, че разговорът на Олгон със злодея Страг ме наведе на мисълта за това решение. Аз обаче я доразвих. Винаги доразвивам идеите на другите хора. Това някои наричат художествено майсторство, а други — плагиатство.

Точно в този момент от дългата си и пъстра кариера аз приех образа, който ми свърши добра работа през следващите пет века. Превърнах се в странстващ разказвач на приказки. Те винаги са добре приети в долитературните общества, а литературата не беше много широко разпространена по онова време.

Хората, които ме опознаха през последните пет века, мислят, че опърпаният ми вид се дължи на моята немарливост и безразличие към облеклото. Нищо обаче не е по-далече от истината от това предположение. Моделирането на този костюм ми отне много време. Ушиха ми го най-изкусните шивачи на Тол Хонет. Дрехите ми наистина изглеждат сякаш всеки момент ще се разпаднат, но всъщност са така умело направени, че са практически вечни. Кръпките по коленете на панталона ми са си чиста бутафория — под тях няма никакви дупки. Ръкавите на вълнената ми туника бяха с омазнени маншети, но това не бе резултат от дълго носене. Тъканта на туниката беше пропита с тази мазнина още преди да я облека. Въжената препаска си беше просто изблик на артистизъм, уверявам ви, а спуснатата ниско качулка правеше вида ми забележим и лесно запомнящ се. Към това прибавих здрава сива риванска наметка и торба за различните ми принадлежности. После загубих цял ден да споря с обущаря за обувките. Той отказваше да разбере защо не искам те да са излъскани и нови. Всъщност бяха чудесно изработени обувки, но изглеждаха така, сякаш съм ги намерил в някоя канавка. Целият костюм ми придаваше вид на скитник и аз не го промених съществено цели пет века.

От Тол Хонет тръгнах пеша. Най-напред скитащият разказвач на приказки не би могъл да си позволи