купих кон. Другите начини на придвижване изискваха по-голямо усилие, а точно тогава малко се бях отпуснал.
За няколко седмици стигнах Боктор, който драснианците възстановяваха с всички средства. Колкото и невероятно да звучи, Кал Торак им направи услуга като разруши всички техни градове. Алорните винаги строят безразборно, а улиците на града просто следваха първата попаднала козя пътека. Сега драснианците имаха шанса да започнат на чисто и наистина да направят архитектурен план на градовете си. Заварих Родар да се консултира с група архитекти. Те разгорещено спореха за булевардите, доколкото си спомням. Едната школа държеше на широки и прави улици. Другата пък предпочиташе тесни и криви сокаци, като неудобството от подобни улици те оправдаваха с мъглявото понятие „уют“.
— А ти какво мислиш, Белгарат? — попита Родар.
— Всичко зависи от това дали искате да построите още един Тол Хонет или пък нов Вал Алорн — отвърнах.
— Предпочитам Тол Хонет — каза Родар. — Толнедранците винаги са ни гледали надменно заради вида на нашите градове. Омръзна ми да ме мислят за старомоден.
— Имал ли си някакви контакти с надраките от войната насам? — попитах го.
— Не и официални. По границата се върти дребна търговия и както обикновено продължава да има търсачи на злато в планините на Надрак. Там златните залежи не са толкова богати и обширни като в Ктол Мург, но пък златото е достатъчно, за да привлича и авантюристи от други страни.
Това ми подсказа една идея.
— Мисля, че току-що реши един мой проблем, Родар.
— И как така?
— Трябва да пообиколя из Гар ог Надрак и ми се ще да не будя подозрение. Надраките сигурно са свикнали да виждат чужденци в тези планини, затова ще взема кирка и лопата и ще тръгна да търся злато.
— Много досадна работа е това, Белгарат.
— Само че аз ще намеря начин да я разнообразя.
— Не те разбирам.
— Златото изобщо не ме интересува. Истинската ми цел е да пообиколя наоколо и да поразпитам за това-онова. Инструментите само ще ми спестят въпросите какво правя там.
— Весело изкарване тогава — пожела ми той. — А сега, ако ме извиниш, трябва да строя град.
Купих инструменти и товарно магаре и тръгнах през голите тресавища към границата на Надрак. Беше ранно лято и обикновено сухите тръстики и треви бяха разцъфнали, така че пътуването мина много приятно.
Ангараките бяха претърпели такава решителна загуба при Во Мимбре, че техните общества на практика се разпаднаха. Край границата им вече нямаше никакви пазачи. Усещах, че съм наблюдаван, но магарето и инструментите обясняваха целта на моето посещение, затова надраките ме пропуснаха да мина без никакви пречки.
Следвах Северния път на керваните и най-напред стигнах до град Яр Гурак. Това е по-скоро миньорско поселище отколкото истински град. Разположен е по продължението на един кален поток, а повечето от къщите са набързо вдигнати постройки. Половината са дървени, а останалите — обикновени платнени шатри. Минавах оттам няколко пъти през последните пет века и не съм забелязал да се е променил съществено. Силк го навестява много често, а пътят на трима ни с него и Гарион за Ктол Мишрак, където Гарион се срещна с Торак, минаваше също през Яр Гурак. Никой не се заседява дълго в този град. Затова там няма и изградена урбанистична система, нито пък някой се главоболи да строи стабилни постройки.
Разпънах шатрата си в най-отдалечения край на калната улица и без много усилие се смесих с тълпата. Миньорските поселища в Гар ог Надрак са космополитни сборища и се смята за лош вкус да се задават прекалено лични въпроси. Не се разминаваше и съвсем гладко обаче. Все пак войната не бе свършила много отдавна. Но ако се изключат няколкото кръчмарски свади, всичко беше относително спокойно. Хората, които живееха в Яр Гурак, бяха златотърсачи, а не побойници. След като се задържах няколко дни и лицето ми стана познато на останалите, аз се превърнах в един от най-редовните посетители на кръчмата. Тя беше център на онова, което минаваше за социален живот в града. Представях се за сендар, защото те са такава расова смесица, че странният ми произход и по-особените черти не биха предизвиквали въпроси.
Тъй като единствените прекупвачи на злато в околността бяха в Яр Гурак, то за златотърсачите беше много по-естествено да се заселят тук, отколкото да се пръснат из планините в групи от по двама-трима души. В тази част на света нямаше никакви установени закони и затова беше по-безопасно да си обкръжен от приятели — просто за всеки случай, ако си достатъчно голям късметлия и откриеш злато. Иначе все ще се намери някой, който да реши, че да откраднеш е много по-леко от копаенето.
Завързах познанство с един откровен и добродушен надрак, който се казваше Раблек. Беше се върнал в Яр Гурак за провизии, а после реши да се поразтъпче наоколо за някоя халба бира и приятен разговор. Миналата година бил в екип с един толнедран, но когато с ортака му се застояли в Мориндланд, някаква банда моринди съвсем неочаквано отсекли главата на неговия партньор. След като се поопознахме, той най-сетне направи предложението, което чаках от доста време. Седяхме в кръчмата и пиехме надракската бира, която има доста силен дъх на плодове, когато той ме погледна изпитателно през масата. Беше дългокрак момък с неравномерно окълцана черна коса и мръсна брада.
— Изглеждаш ми разумен, Гарат — каза той. — Какво ще кажеш да станем ортаци и заедно да търсим злато?
Забележете, че бях предпочел да използвам истинското си име. Правя го понякога. Псевдонимите могат да станат неудобни, особено ако си забравил точно кой от тях използваш в момента.
Хвърлих му бегъл поглед.
— Хъркаш ли? — попитах.
— Не съм сигурен. Обикновено съм заспал, когато това се случва. Никой досега не ми се е оплаквал, обаче.
— Тогава можем да опитаме — рекох. — Ако се види, че не ни бива да я караме заедно, винаги можем да развалим орталъка и всеки от нас да си хване пътя.
— Умееш ли да се биеш добре? Нямам намерение да си търся лесна плячка, нали разбираш, но може да ни се наложи да отбраняваме това, което намерим.
— Всъщност можеш да разчиташ на мен.
— Това ми стига. Делим ли поравно?
— Естествено.
— Е, речено-сторено. Защо пък да не опитаме тогава. Утре заран ще дойда при шатрата ти и тръгваме. Наситих се на цивилизация.
Успях да науча някои неща за Раблек по време на разговора ни. Бил е насила мобилизиран през последната война и е сред малцината оцелели след касапницата при Во Мимбре. Главата му работеше и той не пазеше мнението си единствено за себе си. Бяхме прекарали в планината вече няколко дни и той започна да става все по-откровен с мен. Това ми помогна да натрупам доста информация за него, пък и за останалите надраки. Той ме убеди, че всички надраки ненавиждат мургите и не изпитват по-топли чувства към малорианците. Раблек редовно плюеше ядно през зъби, колчем споменеше Кал Торак. Макар ортакът ми да не го каза направо и с много думи, аз останах с впечатлението, че е имал някакви търкания с гролимите в миналото. При това Раблек беше много бърз с ножа, когато някой го ядосаше. Ктучик може и съвсем да беше замаял мургите и тулите, но неговите гролими имаха в най-добрия случай само незначително влияние върху надраките. От това, което ми каза Раблек, разбрах, че вече едва ли някой гролим би се осмелил да тръгне сам из Гар ог Надрак. Раблек ми обясни, че съдбата на самотните гролими из горите и планините в тази най-северна част на Ангаракското кралство е все една и съща — изчезват безследно.
Колкото повече разговарях с Раблек, толкова повече проумявах загадъчния пасаж от Кодекса на Дарин. Ангаракското общество не беше така монолитно, както ни се струваше на пръв поглед. Ако някой в скоро време се отделеше, това със сигурност щяха да бъдат надраките.
После, ако щете ми вярвайте, но ние намерихме злато! Бяхме се качили в най-северната част на планината, недалеч от неуточнената напълно граница с Мориндланд и следвахме пътя на един буен поток, който кипеше и се премяташе през огромни камъни, оформяйки дълбоки водовъртежи от пенеста зелена
