вода. Точно в този момент усетих едно свое неподозирано досега качество, което ние с братята ми наричаме „талант“ — аз
— Май вече пада здрач — казах на ортака си. — Защо не разпънем шатрите си някъде тук и да преплакнем няколко лопати пясък, преди да е мръкнало съвсем?
Раблек също се огледа.
— Не ми се вярва да открием нещо — каза той.
— Не можем да сме сигурни, докато не опитаме.
Той сви рамене.
— Защо пък не.
Оставих го той да открие първите няколко самородни къса злато. Не ми се щеше да оставяме ей така толкова много злато. Бяхме попаднали на богато находище от самородно злато, което потокът носеше надолу от самия извор и което стигаше до по-спокойните води, натрошено на дребен пясък.
На това място станахме много богати. Беше един от редките случаи в моя живот, когато съм бил наистина богаташ. Сковахме си груба барака и опоскахме веселото поточе от единия до другия край. Зимата дойде, но ние не помръднахме от мястото си. Вярно, не можехме да свършим много през този сезон, но нямахме намерение да се отказваме и да зарежем откритието си. Започна да вали сняг, а Раблек все повече разкриваше душата си пред мен през дългите зимни месеци. Натрупах още много информация от него през това време, а златото беше нещо като допълнителна премия.
После дойде пролетта, а заедно с нея и банда мориндимски мародери. Бяхме взели обичайните предпазни мерки и бяхме пръснали наоколо предупредителни знаци, че сме чумави, но разбойниците водеха със себе си млад чирак магьосник, който знаеше как да се оправи с тях.
— Тая работа не отива на добре, Гарат — каза мрачно Раблек, взирайки се навън през една цепнатина на стената. Към нас се задаваха двайсетина покрити с кожи мориндими.
— Няма да мине много и тези диваци ще ни правят компания в колибата.
И двамата имахме лъкове, разбира се, но зимният лов на сърни беше намалил значително запасите ни от стрели. Започнах да ругая.
— Доколко си склонен към необичайни решения, Раблек? — попитах го.
— Не и дотам, че да посрещна с отворени обятия двайсет мориндими.
— Аз ще се справя с тях. Но се каня да направя нещо, което не е съвсем обичайно. Само не се вълнувай.
— Ако успееш да прогониш тези зверове, мисля, че ще мога да се овладея някак.
Нямаше време за обяснения, пък и не можех да скрия от ортака си какво всъщност правя. Внимателно оформих образа на среден на ръст демон в съзнанието си и се преобразих в него.
Раблек отскочи назад, а очите му изскочиха от орбитите.
— Стой тук! — наредих му с гласа на демона, от който тръпки могат да те побият. — Не излизай навън и по-добре изобщо да не гледаш. Ще става още по-лошо.
После с трясък излязох през грубо скованата врата и се насочих към идващите насреща ми мориндими. Както вече споменах, мориндимският магьосник беше още неопитен и с жълто около устата. Би могъл да сътвори някое дяволче с размерите на мишка, но всичко останало беше много над неговите възможности. Само за да го огорча още повече, аз увеличих образа, който бях приел, докато не се превърнах в демон- лорд.
Мориндимите се пръснаха, крещейки от ужас. Както забелязах, магьосникът им бягаше най-отпред. Беше най-млад и затова тичаше най-бързо. Като се убедих, че не е останал нито един от нападателите ни, приех собствената си форма и се върнах в колибата.
— Кой си ти всъщност, Гарат? — попита с треперещ глас Раблек, когато прекрачих през останките от вратата ни.
— Аз съм твоят ортак, Раблек. Нали ти стига да знаеш това? Двамата с теб дойдохме тук, за да забогатеем. Защо тогава не се заемем с работа, преди да сме пропуснали ценната дневна светлина?
Той неудържимо взе да се тресе.
— Къде ми е бил умът през всичките тези месеци? Трябваше да те позная по името! Ти не си просто Гарат. Ти си
— Не е кой знае какво, ортак — опитах се да го успокоя. — Това е само едно име все пак. Нали не съм ти сторил нищо лошо?
— Е, поне досега не си. — Той не изглеждаше много убеден. — Слушал съм много истории за теб, обаче.
— Мога да си представя. Повечето от тях са пропаганда на гролимите, ортако. Случвало ми се е от време на време в миналото да провалям някои техни планове и те трябваше да измислят тези небивалици, за да оправдаят собствените си провали.
— Наистина ли си толкова стар, колкото казват?
— Вероятно и по-стар.
— Каква работа те води в Гар ог Надрак?
Ухилих се насреща му:
— Желанието да забогатея, предполагам. Нали затова двамата с теб се натикахме в тази пустош?
— Тук си прав.
— Значи още сме ортаци?
— Нямам друг избор, Белгарат. Да не би и златото, което намерихме, да е плод на твоята магия?
— Не. Това е съвсем истинско находище на истинско злато. То си лежи тук и само нас чака да го съберем.
Той най-после ми се усмихна.
— Е, ортак, какво чакаме още, та не тръгваме да го събираме тогава?
— Защо пък не — съгласих се.
Четиринадесета глава
Златото има неудържимо примамлива сила — не говоря само за червеникавото злато на ангараките, което гролимите използват, за да купуват душите на хора като графа на Джарвик например. Към средата на лятото двамата с Раблек бяхме натрупали повече злато, отколкото можеха да носят конете ни, но ние продължавахме да пресяваме камъните и пясъка на буйния планински извор, все „за по още един ден“. Аз най-сетне успях да потисна ламтежа си за още повече, ала ми беше нужна седмица да убедя ортака си, че е време да тръгваме.
— Бъди разумен, Раблек — казах му. — Вече имаш повече злато, отколкото би могъл да изхарчиш през целия си останал живот. Ако пък се случи пак да стигнеш до просешка тояга, знаеш къде е мястото. По всяко време можеш да дойдеш и да си вземеш злато, колкото ти трябва.
— Просто мразя да оставям нещо недовършено след себе си — отвърна той.
— То няма да ти избяга, Раблек. Ще можеш да го откриеш всеки път, щом ти потрябва.
Знам, че всичко това звучи странно, но аз харесвах ортака си надрак. Той беше малко недодялан и грубоват, но и аз не съм ангел, така че двамата се разбирахме много добре. Той не се плашеше от работата, а когато слънцето залезеше и ние оставяхме инструментите настрана, можеше да говори с часове. Пък аз нямах нищо против да го слушам. Дълго след сблъсъка с мориндимите очите му гледаха диво, щом се обърнеше към мен, но и това го преживя. Ние наистина заприличахме на двама приятели, които са тръгнали да търсят късмет и богатство по света. И двамата забравихме, че всъщност би трябвало да бъдем непримирими врагове и да се избием, вместо да забогатяваме заедно.
Най-накрая сринахме колибата си, заличихме всички следи от работата си колкото се може по-добре и тръгнахме обратно към Яр Гурак.
— Какво ще правиш с парите си? — попитах своя ортак през нощта преди да стигнем занемареното миньорско селище.
— Ще ги вложа в търговия с кожи — отговори той. — В нея има много пари.
— Ти вече имаш много пари.
