— Парите не значат нищо, ако не ги накараш да работят за теб, Белгарат. Не съм от тези хора, които ще се отпуснат и ще се охранят. Познавам търговци, които през година-две удвояват капитала си.
— Щом вече имаш повече, отколкото можеш да изхарчиш, защо ще си правиш този труд?
— Играта е такава, Белгарат — сви рамене той. — Парите са просто, за да поддържаш някакво ниво. Ще завъртя търговия с кожи не заради парите, а заради играта.
Това ми отвори очите и ми даде най-пълна представа за характера на надраките. Поне успях да схвана защо така ненавиждат мургите.
(Както и да е, много е сложно да се обясни.)
Двамата с Раблек пътувахме заедно до покрайнините на Яр Гурак. Не виждах никаква причина да се връщам отново в това грозно място. Нещо повече — имах много злато в дисагите на седлото и не исках разни любопитни хора да ги претършуват, докато спя.
— Добре си изкарахме, нали, Белгарат? — някак тъжно попита Раблек, докато още яздехме.
— Така си е, приятелю.
— Ако някога ти доскучае, мини да се видим. Планините винаги ще са си тук. Ще съм готов да тръгна на минутата, само ми дай знак.
— Остани си със здраве, Раблек — стиснах топло ръката му.
Границата на Надрак беше още без охрана и аз с облекчение влязох в Драсния. С изненада установих, че богатството ме е направило нервен и загрижен. Ама че странна работа! Когато бях беден скитник, можех да отида където си поискам без ни най-малко колебание. Сега, когато бях богаташ, цялото ми поведение се промени.
Пътувах из Алгария чак до края на лятото на 4881 г. и стигнах Долината, точно когато есента позлати всички листа. Този цвят напълно отговаряше на моето настроение и напомняше на товара ми в дисагите. Двамата с Раблек бяхме сложили плодовете от труда си в здрави конопени торби и на мен се паднаха четиридесет от тях. Трябваха ми часове, за да ги пренеса в кулата. На следващия ден стъкмих импровизирана леярна и претопих златото. Четиридесет торби може и да звучи внушително, но делът на златото в тях не беше кой знае колко. Когато накрая струпах в ъгъла чистия метал, купчинката изглеждаше разочароващо малка. Седнах насреща й и започнах неопределено да разсъждавам дали ще успея да настигна Раблек преди да е напуснал Яр Гурак. Още много злато беше останало неприбрано в нашия поток край границата с Мориндланд, все пак.
(Е, добре де, наистина съм алчен. Казвал съм ви какъв човек бях преди да започна да служа на Учителя. Някои неща не се променят, много съм разсъждавал по този въпрос през изминалите години. Оттогава насам много пъти ме е теглило да се върна при онзи безименен поток. А сетне, в студената сива светлина на утрото, разумът подаваше грозната си глава. За какво, в името на боговете, са му пари на човек като мен?! Ако наистина имах нужда от нещо, все можех някак да си го осигуря. Или пък да си го направя. Това във всички случаи е по-лесно, отколкото да копая злато. Но пък то изглежда толкова примамливо и е така вълнуващо да го откриваш!
През годините употребих няколко кюлчета от съкровището си, но повечето от него си стои още тук някъде.
Извинете ме за минутка, ще се поровя и ще се опитам да го открия.)
Около година след завръщането ми от Гар ог Надрак, Поул ме извести, че Енала, жената на Гелан, най- сетне е родила син. Бяха женени от двайсет години и Гелан вече наближаваше четиридесетте. Безплодието на Енала ни причиняваше много тревоги. Знаете колко важно беше това семейство за нас и можете да си представите какво ни е било. Сигурно не е трябвало да се притесняваме толкова, като се имат предвид силите, които бдяха над рода на риванския крал, но въпреки това не ни беше лесно.
Заминах за Черек, за да видя новия си внук и забелязах, че много прилича на баща си, когато той беше бебе. Това беше още едно потвърждение за работата на силите, които току-що споменах.
Забелязали сте сигурно, че в съзнанието си аз отдавна пренебрегвах тези омразни „пра-пра-пра“. За мен дългата поредица от малки момчета с пясъчноруси коси бяха просто внуци. Обичах всичките еднакво силно.
Поулгара обаче обичаше всяко едно от тях по различен начин — някои по-малко, други — повече. По някаква причина тя беше особено привързана към Гелан и бе дълбоко покрусена от смъртта му през 4902 г., точно деветстотин години след убийството на крал Горек. Близнаците смятаха, че тази годишнина е твърде значима и преровиха ред по ред Мрин, за да открият какво точно е скрито зад нея. Мълчаливият приятел на Гарион обаче ни показа какво точно означава тя — мълчание.
Не мисля, че някой от нас има точна представа колко страдаше всъщност Поулгара през тези сякаш безкрайни векове и многочислени загуби, които преживя. Моята грижа беше за рода, а не за отделните негови представители. Отношенията ми с наследниците бяха повърхностни и случайни и смъртта им не ме огорчаваше много. Приемах твърде философски всяка поредна загуба. Бях се примирил с обстоятелството, че хората се раждат, порастват и умират. Всеки, който живее по-дълго от обичайното, преживява смъртта на своите близки. Но положението на Поул беше съвсем различно. Тя беше твърде емоционално обвързана с всяко едно от тези малки момчета и преживяваше драматично загубата им през дългите девет века. А със скръбта никога не може да се свикне.
Върнах се в Черек след кончината на Гелан и този път се вгледах много внимателно в неговия син. После с въздишка се оттеглих. Не беше онзи, когото чакахме.
Годините бавно се изнизваха по определения си ред, а в Запада още беше тихо и спокойно. Гибелното поражение при Во Мимбре беше усмирило ангараките и те ни бяха оставили на мира. Чамдар все още обикаляше наоколо, но не правеше нищо по-особено, за да привлече вниманието ми. Бях сигурен, че няма да се появи в Черек, за да притеснява Поулгара. По правило череките бяха най-примитивните алорни, първообразът на своята раса. Драснианците бяха установили макар и повърхностни отношения с надраките, алгарите се отнасяха с търпимост към тулите, но череките твърдоглаво отстояваха расовите си предразсъдъци към
Третата династия на Боруните продължаваше да властва. Това също доста ясно подсказваше за събитията, които назряваха. Мрин беше много категоричен по въпроса, че Пратеника на боговете ще има за съпруга принцеса от династията на Боруните.
Положението в Арендия обаче взе да се влошава. Мирът между Астурия и Мимбре, който бяхме скрепили с брака на Маясерана и Кородулин, започна да се разпада главно заради това, че мимбратите отказваха да признаят благородническите титли на астурианците. Това обиждаше докачливите астурианци и през петдесети век се случиха някои много грозни сблъсъци.
Благоденствието отново се възцари в Сендария, когато годишната продажба на алгарски добитък в Мург беше възстановена. Търговията на Острова на бурите се върна в предишните си граници, но все още в град Рива не се допускаха чуждестранни търговци. Улгосите изобщо не се промениха, но те изобщо не се променят. Толнедранските принцове на търговията от Тол Хонет видяха добър знак в участието на Улго във войната срещу Кал Торак. Решиха, че това ще накара улгосите да отворят още повече пазарите си. Те обаче се върнаха обратно в Пролгу, спуснаха се в пещерите и хлопнаха вратата зад себе си.
Нийсанците ставаха все по-мудни, защото тяхната икономика разчита основно на търговията с роби, а когато няма битки, няма и нови поробени. Нийсанците редовно се цупят, когато настане по-продължителен мирен период.
Корзет отчасти завърши обединението на Малория. Той остави на сина си една почти възстановена империя. Но работата по спояването на отделните части беше свършена предимно от малорианската бюрокрация, която подчини всички поданици на правителството.
Кел, също като Улголанд, не се промени.
Тъй като не се случваше нищо съществено, аз имах възможност да се върна към изследователската си и научна работа и установих отново нещо, което винаги ме е вбесявало. Ако дълго съм отсъствал, необходим е определен период от време, за да се настрои мисълта ми отново за научна работа. Тя изисква много усилия
