ще се върна в Долината да поговоря с близнаците. Може да са стигнали до нещо по-конкретно. Сега не е време за грешки.
— Кога заминаваш за Драсния?
— Утре. Ще можеш ли да направиш от онзи черешов пай за закуска, Поул? Не съм опитвал плодовия ти пай близо век и много ми липсва.
Тя ме изгледа продължително.
— Твоите сладкиши са най-вкусните, Поул — казах, без дори да се усмихна. — Хрумна ми нещо — след като Пратеника на боговете се възкачи на трона, можеш да отвориш сладкарска работилница.
— Да не си си изгубил ума?!
— Нали каза, че оставаш без работа, Поул? Просто ти предлагам нещо.
Тя дори успя да се засмее.
На следващата сутрин тръгнах за Драсния. Дядото на Силк изнасяше стоки в чужбина, предимно подправки, и сътрудничеше на драснианското разузнаване. В това нямаше нищо необичайно, обаче.
Бях много изненадан, че не заварих близнаците, когато се прибрах у дома. Бяха ми оставили много загадъчна бележка — нещо за спешно събиране при Поулгара. Опитах се мислено да се свържа с тях, но по неизвестна причина не получих отговор. Избълвах няколко ругатни, колкото да се успокоя, и се упътих обратно към Черек. Цялото това сноване напред-назад взе малко да ми омръзва.
Стигнах Вал Алорн през късното лято и тръгнах към селото, където живееше семейството на Поулгара. Тя обаче не беше вкъщи. Вместо нея близнаците бяха поели грижата за домочадието й. Когато ги попитах къде е тя, отговориха ми доста уклончиво.
— Помоли ни да не ти казваме — каза Белтира с болезнена гримаса.
— Пък аз ви принуждавам да нарушите думата си — казах меко. — Е, хайде, вие двамата, изплюйте камъчето. Сега нямам време да претърсвам света тревичка по тревичка, за да я търся. Та, къде казвате, че е тя?
Те се спогледаха.
— И без това вече има голяма преднина пред него — обърна се Белкира към брат си. — Едва ли ще я стигне, така че можем да му кажем.
— Сигурно си прав — съгласи се Белтира. — Отиде в Нийсия, Белгарат.
— В Нийсия ли? Че защо?
— Поул си има свои начини да събира информация… и да получава инструкции също. Но ти така или иначе го знаеш, нали?
От доста време насам бях наясно, че Поулгара получава персонални инструкции. Но никога не ми беше хрумвало, че нейният източник е различен от моя. Кимнах с глава.
— Както и да е — продължи Белтира. — Поул получи предупреждение, че Ктучик се кани да продължи нещо, което Зедар е започнал в началото на петото хилядолетие. Той се е свързал със сегашната Селмисра и я убеждава да се присъедини към него. Поул беше инструктирана да отиде в Стис Тор и да я разубеди.
— Защо пък точно Поул? — попитах го. — Можеше и
— Поул не ни каза никакви подробности — отговори Белкира. — Знаеш каква е понякога. Явно е нещо, което изисква женски подход.
— Ние не сме единствените, които разполагаме с пророчествата, Белгарат — напомни ми Белтира. — Селмисра си има свой начин да вижда в бъдещето. Тя и нейните предшественички винаги са се страхували повече от Поулгара, отколкото от теб. Сигурно на Поул е писано да стори нещо ужасно с някоя от Змийските кралици. Предполагам, че замина за Стис Тор да попита поредната Селмисра дали иска тя да е потърпевшата. Само това навярно ще е достатъчно да я убеди да прекъсне преговорите с Ктучик.
— Това хубаво, но защо са нужни тогава всички увъртания? Не е ли могла да ми го каже направо? Защо е трябвало да се измъква тихомълком?
Белкира се усмихна.
— Тя ни го обясни — каза той. — Нали не държиш да ти повторим точно какво каза?
— Ще го преживея някак. Хайде, казвайте!
Той сви рамене.
— Ти си решаваш. Каза, че си досадно загрижен и гледаш да направляваш всяка нейна крачка и че с каквото и да се заеме, спориш с нея седмици наред. После заяви, че ще свърши тая работа, независимо дали това ти харесва или не. Нещата щели да минат много по-леко и гладко, ако стоиш настрани от всичко това. — И ми се ухили насреща.
— Не виждам нищо забавно в това, Белкира.
— Беше, когато тя ни го каза. Пропуснах някои от думите, които тя употреби. Речникът на Поул си го бива, нали?
Погледнах го дълго и изпитателно.
— Защо изобщо не прекратим този разговор? — предложих.
— Както кажеш, братко.
— Следващият път, като се свържете с нея, кажете й да се отбие в Долината на път за дома. Налага се да си поговорим двамата.
После се обърнах и се върнах в Долината.
Месец по-късно Поул послушно дойде в моята кула. През това време се бях поуспокоил и не я гълчах — е, поне не много.
— Изглежда приемаш това доста леко, старче — отбеляза тя.
— Няма смисъл да се караме за нещо, което вече е приключило. Какво точно се канеше да прави Ктучик?
— Както си му е обичаят — отвърна тя, — опитваше се да унищожи колкото се може повече хора в Западните кралства, та това да даде превес на силите му, когато настъпи подходящ момент. Мургите пак са отворили Южния път на керваните и отново настъпват на запад. Мисля, че е време много внимателно да проучим Кодекса на Мрин. Ктучик явно е убеден, че развръзката наближава. Прави всичко възможно да разедини Западните кралства. Решително не желае следващия път ние да сме на една страна, както беше при Во Мимбре. Съюзът на ангараките е твърде слаб и нетраен, затова Ктучик иска да посее раздори между нас и да уравновеси силите.
— Започваш да вникваш много дълбоко в смисъла на нещата, Поул.
— Имам добър учител.
— Благодаря ти — казах и някъде около минута след това се чувствах неизказано благодарен заради тази моя непредвидима дъщеря.
— Няма за какво — ухили ми се насреща тя.
— Защо не се върнеш в Черек и не пратиш близнаците обратно вкъщи? Ако някой е способен да измъкне нещо по-ясно и конкретно от Мрин, това са те.
— Както кажеш, татко.
Едва към края на века близнаците успяха да извлекат от Мрин това, което ни беше необходимо. През пролетта на 5300 г. те пристигнаха в моята кула, преливайки от вълнение.
— То ще се случи съвсем скоро, Белгарат — извика Белтира. — Пратеника на боговете ще се яви през този век!
— Крайно време беше — рекох. — Защо толкова дълго търсихте този пасаж?
— Явно не е трябвало да го намерим досега — отговори Белкира.
— Бихте ли ми разяснили?
— Контролът на Необходимостта е много по-здрав, отколкото си даваме сметка — каза той. — Пасажът, в който се казва, че всичко ще се случи именно през
