— Казала ли си това на Геран?
— Обикновено не го правя, татко. Трябваше да си го разбрал досега. Ако вземеш да нареждаш на хората за кого трябва да се оженят, почват да се инатят като магаре на мост.
— Пратеника трябва да знае за кого ще се ожени.
— Докато не съм готова да му го кажа, той няма да знае.
— Поул, това е записано в Съглашението от Во Мимбре. Там черно на бяло се казва, че той ще се ожени за толнедранска принцеса.
— Това нищо няма да означава за него, татко.
— И как смяташ да го запазиш в тайна?
— Просто няма да го науча да чете.
— Невъзможно е да постъпиш така! Той трябва да може да чете! Как ще знае какво да прави, ако не може да прочете Мрин?
— Ще има време после да се научи да чете, старче. Аз започнах да уча едва когато Белдаран се омъжи, не помниш ли? Ако той е човекът, когото очакваме да се появи, няма да има никакви трудности с наваксването.
Имах резерви по този въпрос, но нищо не казах.
— Какво си съобщила на Геран? — попитах.
— Не много. Младите хора са склонни да дрънкат, когато са развълнувани. Предпочитам хората от Анат да не знаят, че между тях има кралска особа. Дарал знае, разбира се, но той умее да си държи езика зад зъбите.
— Къде е момчето тази сутрин?
— На кариерата с баща си — учи занаят.
— Работата в кариерата е опасна, Поул — възразих.
— Всичко ще бъде наред, татко. Дарал има грижата за това.
— Мисля и аз да отскоча дотам.
— Защо?
— Да попитам дали Дарал ще даде почивка на наследника си.
— Това пък за какво ти е?
— За да отидем с момчето на риболов.
— Да не се каниш да го замъкнеш някъде, където сте сами, и да му наговориш неща, които не би трябвало да знае?
— Нямам намерение да правя подобно нещо.
— Тогава защо ще ходите на риболов?
— За да ловим риба, Поул. Нали затова хората ходят на риболов?
Тя изви многозначително очи към небето.
—
Двамата с Геран изкарахме прекрасен следобед край планинския поток, който се спускаше стремглаво към малкото езерце, за което споменах преди. Нямахме много време за разговори, защото рибата кълвеше и цялото ни внимание беше погълнато от това.
На следващата сутрин се сбогувах с всички и заминах за Ерат. Исках да хвърля един поглед на Дюрник. Знаех, че той е Човека с два живота, но до момента нямах представа какво точно означава това, нито пък доколко съществена ще е ролята му в нашия живот. Сега, разбира се, той е мой зет и най-новият ученик на Учителя.
Не е ли странно как се обърнаха нещата?
Дюрник беше с около година по-млад от Геран, но вече бе много як. Беше наследник на ковач на име Барл, а да работиш на наковалнята е един от най-бързите начини да натрупаш мускули.
Вече си личеше, че Дюрник е много сериозен младеж и се очертаваше да се превърне в типичен сендар — умерен, работлив и със здрав морал. Съмнявам се през целия му живот да му е минавала поне една нечиста или похотлива мисъл.
Счупих една катарама на багажа си — съвсем неволно, разбира се — и спрях в ковачницата на Барл да я поправя. Барл подковаваше един кон, затова Дюрник поправи катарамата. Двамата поговорихме малко, а после продължих по пътя си.
Съмнявам се, че зет ми изобщо си спомня за тази среща. Аз обаче я помня, защото краткият ни разговор ми каза всичко, което исках да зная за него.
Като напуснах ковачницата на Барл, поех на юг към Арендия да посетя Уилдантор. Най-типичен за рода беше младият граф Релдеген, който явно се канеше да изкара целия си живот с полуизмъкната от ножницата рапира. Релдеген напълно отговаряше на определението „луда глава“. Не беше чак такава напаст, каквато щеше да стане неговият племенник Лелдорин, но двамата имаха много общи черти. Въпреки това много го харесах.
Щом напуснах Арендия, се прибрах по най-бързия начин в Долината. Наближаваше зимата, а исках да разбера дали близнаците са открили нещо ново. Събитията препускаха неудържимо напред и почти не минаваше ден без те да прозрат още някой пасаж от Мрин.
Проблемът в Алгария беше решен едва през 5344 година. Младият Хетар и родителите му пътували сами близо до Източното укрепление и били нападнати от мурги. Разбойниците убили родителите на момчето, а него влачили вързано за един кон няколко мили. После решили, че е мъртво и го изоставили. Чо-Хаг го открил няколко дни по-късно и го осиновил съвсем навреме. Така Хетар
През пролетта на следващата година близнаците ми наредиха да срещна Поулгара с младите алорни, които щяха да бъдат толкова важни за нас по-нататък.
— Те наистина трябва да я познават, Белгарат — каза Белкира. — Скоро ще настъпи времето, когато заедно ще вършите велики дела, затова трябва да я различават от пръв поглед. Алорните имат големи предразсъдъци към участието на жени, така че нека отсега докато са млади свикват с мисълта, че Поул не е обикновена жена. Ние ще дойдем с теб в Анат и ще наглеждаме семейството, докато вие двамата пътувате.
Не можех да оспорвам доводите им, защото двамата бяха алорни. Освен това Поул вегетираше в Анат и едно пътуване нямаше да й се отрази зле.
Представа нямате колко бързо се съгласи с това предложение и тя.
Най-напред тръгнахме към Алгария, защото ни беше най-близко и най-после срещнахме Чо-Хаг. Алгарите много пътуват. Едва осемгодишен, Хетар беше момченце с мрачно лице, което използваше всеки миг да се учи на езда и да върти оръжието. Очите му ставаха безизразни, колчем някой споменеше думата „мург“. Явно вече беше избрал на какво да посвети живота си. И аз не харесвам мургите, но при Хетар това беше се превърнало в главна цел.
Всички алорни бяха чували за мен и дъщеря ми, разбира се, затова Чо-Хаг ни посрещна по царски. Погрижих се Поул да може да поговори надълго и нашироко с Хетар и у нея се породиха много съмнения по негов адрес, когато потеглихме към Драсния.
— Мисля, че е на прага на лудостта, татко — каза тя. — Той ще се превърне в истинско чудовище, когато порасне, а му е предопределено да стане крал на алгарите.
— Това е проблем на мургите, не намираш ли? — отвърнах.
— Не бъди толкова самодоволен, старче. Хетар ще стане същински варварин, а това рано или късно ще се обърне срещу нас. Нали ти е ясно, че той е Ша-Дар?
— Да, усетих го още първия път, когато го видях. Дали вече знае?
— Вероятно. Вече му е известно, че е много по-близо до конете, отколкото който и да е от останалите алгари. Може би още не е направил връзката. И другите двама алорни ли са толкова диви като този?
— Отдавна не съм виждал нито един от тях. Келдар трябва да е най-цивилизован, той все пак е драснианец. Но за Барак не мога нищо да обещая. Той е от Черек, а там гъмжи от луди.
Принц Келдар, племенникът на Родар, коронованият принц на Драсния, беше малко жилаво момче с дълъг остър нос и вече умен за двама. Дори десетгодишен, беше по-схватлив от повечето възрастни мъже. Той безкрайно зарадва Поул и я превзе изцяло в своя полза само за десет минути. Тя го хареса, но беше
