Гарион

— Пет — отсякох аз.

— Нито грам под петнайсет.

— Абсурд! — отвърнах язвително. — За петнайсет мога да купя кръчмата и цялата паплач в нея. Слез на земята, приятелю. Тя е само една жена, все пак.

Пазарихме се така близо час, а от време на време погледът на Поул ставаше твърд като кремък. Най- накрая спряхме на дванайсет. После всеки от нас си плю на дланта, стиснахме ръце и сделката беше сключена. Аз се изправих на крака.

— Е, момиче — казах на дъщеря си, — хайде да потегляме за Драсния.

— Трябва да си прибера някои неща — отговори тя, придърпвайки нейния дял от златото.

— Остави ги тук.

— За нищо на света, старче. Ти купи мен, но не можеш да се разпореждаш с моята собственост. До дома на Галак е съвсем близо. Няма да се бавя много.

Тя се обърна и наперено излезе от кръчмата, а всички погледи бяха вперени в нея.

— Жена с характер, нали? — отбелязах меко.

— Така си е — съгласи се Галак. — Да си кажа право, приятелю, олекна ми, че се отървавам от нея. Ти познаваш бъдещия си крал по-добре от мен, но няма да е зле да подбереш друг подарък. Благодарността му може да се стопи след няколко седмици с Полана.

— Всичко ще е наред, Галак. За мен беше удоволствие да работя с теб. — Прибрах си олекналите дисаги и излязох на улицата.

Очите на Поулгара бяха като стоманени ками, когато дойде отново пред кръчмата.

— Твоето изпълнение вътре не ме очарова много, старче — каза. — Ти се държа извънредно обидно.

— Мисля, че се представих чудесно. Ще ти върнеш ли моето злато?

— И дума да не става, татко. Това злато вече е мое.

Въздъхнах покрусено.

— Е, добре, Поул — предадох се, — щом смяташ, че така е редно. Хайде да намерим някоя конюшня, да купим коне и да тръгваме.

Когато излязохме от Яр Надрак, двамата с Поул можехме вече да говорим свободно.

— Намери ли хората, които търсеше? — попитах.

— Естествено — отговори тя. — Нямаше да те извикам, ако не бях успяла.

— Кои са те?

— Единият е самият Дроста лек Тун.

— Надракският крал? — Това наистина си беше изненада.

Тя кимна с глава.

— Дроста е много сложна личност и би направил всичко, за да се отърве от влиянието на гролимите. Иска да изгради светско общество. Той е непочтен и няма никакви принципи, но желае само най-доброто за кралството си.

— Кои са останалите?

— Един момък на име Ярблек. Наследник е на човек, когото си познавал.

— Да не би на Раблек?

— Разбира се. Нищо не е случайно, татко.

— Толкова съм уморен от това — казах с недоволна гримаса.

— Мислех, че вече си свикнал. Ярблек е делови човек, но е толкова безскрупулен, че вече му е излязло име. Смятам, че като му дойде времето ще ни бъде от полза — на съответната цена, разбира се. Ти имаш още от това злато, нали, татко?

Вървяхме по Северния път на керваните на запад към границата с Драсния. Беше есен и листата на трепетликите и брезите бяха позлатени. Това винаги изглежда прекрасно, но носи в себе си и предчувствие за зима, а на нас все още ни предстоеше да минаваме през планините около Яр Гурак.

Двамата с Поул бързахме, колкото можем, но когато стигнахме планините, късметът ни изневери. Ранен мразовит повей се спусна откъм Мориндланд и ни затрупа под метър и половина снежни преспи. Сковах набързо груб заслон от борови трупи и ние се скрихме от виелицата, която вилня три дни. След това отново продължихме по пътя си. Придвижването ставаше много бавно и характерът на Поул взе да си показва рогата по пладне на втория ден.

— Това е нелепо, татко! — сопна се тя. — Много добре знаеш, че има и други начини да стигнем там, накъдето сме тръгнали.

Поклатих глава.

— Тук сме на територията на ангараките, Поул, а това означава присъствие на гролими. Нека не вдигаме шум, щом не ни се налага. Ако времето се задържи такова, ще преминем без много проблеми.

Но, както и трябваше да се очаква, времето не остана меко. Друга виелица ни застигна, точно когато бяхме на хребета и се наложи да сковавам нов заслон. Трябва да е било по обед на следващия ден, когато при нас се яви посетител. Бурята свиреше около импровизираното ни скривалище, а снегът беше толкова гъст, та не виждахме по-далече от носовете си. Тогава дочухме глас, идващ от бялата пелена.

— Здравейте вие там, в лагера. Идвам към вас, затова не се вълнувайте.

Изглеждаше много възрастен мъж, сух и жилав, а сплъстената му бяла коса приличаше на снега, който покриваше всичко наоколо. Беше увит до ушите с кожи, а лицето му беше длъгнесто, с обветрена кожа и дълбоки бръчки. Очите му обаче не бяха на възрастен човек.

— Май сте я загазили — заключи той, когато се пребори със снежната вихрушка и дойде при нас. — Не усетихте ли, че се задава виелица?

Свих рамене.

— Мислехме, че ще можем да се справим.

— Не и в тези планини. Накъде сте поели?

— Към Драсния.

— Няма да успеете. Късно сте тръгнали. Май ще трябва да презимувате тук.

— Невъзможно — отсече Поулгара.

— Познавам тези планини, момиче. Чак до пролетта няма да можете да се доберете там, за където сте тръгнали.

Той ни хвърли бегъл поглед и въздъхна.

— Страхувам се, че нямате избор, ами по-добре елате с мен. — Не изглеждаше никак въодушевен от тази перспектива.

— Къде отиваме? — попитах го.

— Зимувам в една пещера на миля оттук. Е, не е точно пещера, но пък е по-добро от това, което имате тук. Мисля, че ще мога да ви подслоня за зимата. Поне ще има с кого да си говоря. Магарето ми е много добър слушател, но не ми отговаря често, когато му говоря.

(Обзалагам се, че Гарион и Силк си спомнят много добре този приятел. Натъкнахме се на него в същите планини на път за Ктол Мишрак.)

Никога не ни каза името си. Сигурно някога е имал име, но е напълно възможно да го е забравил. Той приказваше много през тази зима, която ни се стори безкрайна, но в думите му нямаше нищо съществено. Доколкото схванах, животът му беше преминал в търсене на злато по тези планини, но ми се стори, че всъщност не го издирва толкова упорито. На него просто му харесваше да живее в планината.

Не съм срещал друг, който като този мъж да успее да прецени толкова много неща с един-единствен поглед. Още от самото начало разбра, че ние с Поул не сме като другите хора, ала дори и да е имал някакво мнение по въпроса, го запази за себе си.

Аз го харесах, а мисля, че той се понрави и на Поулгара. Тя обаче никак не беше доволна, че той държи магарето си и нашите коне в същата пещера, където живеехме. Те често спореха по този въпрос през онази зима, доколкото си спомням.

Както и предсказа нашият домакин, снежната виелица продължи да навява откъм Мориндланд и преспите ставаха все по-високи. Двамата с него ловувахме, но накрая взе да ми омръзва от неизменното сърнешко месо. Поул е добра готвачка, но дори и нейните рецепти взеха да се изчерпват още преди края на зимата.