— Шегувам се, Кендон. Само ми кажи някаква приблизителна сума. Из кулата ми се премятат кюлчета злато по десет унции всяко. Колко мислиш, че трябва да взема със себе си?
— Най-малко дузина. Под тази цена би било обидно за нея.
— Теб това май много те забавлява, а?
— Ти си този, който задава въпросите, Белгарат. Аз само се опитвам да ти дам добър съвет.
— Благодаря — отвърнах с равен глас. — Как е името на нейния собственик?
— Галак, Благочестиви. Търгува с кожи. Това, че е собственик на дъщеря ти, е много престижно за него и едва ли ще се раздели с нея за някаква незначителна сума. Послушай съвета ми и струпай много пари на масата за преговори.
Изправих се.
— Дръж под око какво се случва тук, Кендон. Ще пратя близнаците да те заместят, щом се добера до Долината.
— Ще бъде, както наредиш, Благочестиви Белгарат.
Излязох извън Анат, превърнах се в сокол и полетях направо към Долината. Поговорих набързо с близнаците, после започнах да преравям кулата си кьоше по кьоше. Накрая открих купчината със злато зад една лавица на библиотеката, ако изобщо можете да си представите това. Взех двайсет кюлчета — близо шест килограма, сложих ги в дисагите и поех на север, за да търся някой от алгарските кланове да ми даде кон. През годините неведнъж съм досаждал с подобни молби на алгарите.
Заобиколих границата със Сендария и стигнах до Алдурфорд за няколко дни. После тръгнах по Великия северен път и свърнах по черния друм, който пресича мочурищата към Боктор. Спрях колкото да си купя чифт драсниански дрехи и после минах през блатата към границата с Надрак.
— Какво ще правите в Гар ог Надрак? — попита подозрително един от стражите по границата, когато спрях по негова заповед.
— По работа съм тръгнал, приятелю — отвърнах мъгляво. —
— Тогава трябва да дадеш митническа такса — каза с надежда в гласа той.
— Не робувам на подобен обичай — казах му. — Навярно съм ти споменал, че крал Дроста ми е личен приятел. — Всъщност никога не се бях срещал с Дроста, но подметнах името му в случай, че свърши работа.
Изражението на пазача стана неспокойно.
— Чудя се как ли би реагирал вашият крал, когато му кажа, че стражите по границата взимат рушвет? — допълних аз.
— Всъщност няма да му го кажете, нали?
— Не и ако ме пуснеш през границата без повече глупости.
Той навъсено вдигна бариерата и ме остави да мина. Нищо нямаше да ми стане и ако му бях платил, но ние с Раблек много дълго и упорито бяхме копали това злато, та сега да го пилея за щяло и нещяло.
Продължих на изток по Северния път на керваните, който след седмица ме отведе пред стените на Яр Надрак, столицата на Гар ог Надрак. Това е особено грозен град. Разположен е там, където се съединяват източното и западното разклонение на река Корду, а земята около него е мочурлива и осеяна с овъглени дънери. Надраките редовно прочистват горите си, като ги палят. Това, което прави столицата особено неприятна е, че всичко в нейните предели е измазано с катран. Той предпазва дървото от влагата и дървоядите, но пък не го прави нито по-красиво, нито по-ароматно.
Отправих се направо към пазара за кожи и разпитах търговците за Галак. Упътиха ме към най-близката кръчма — последното място, където бих търсил Поулгара. Беше шумна, с нисък таван, подпиран от насмолени греди. Щом влязох, тутакси се натъкнах на нещо, което ме порази.
Поулгара танцуваше.
Може и да не беше толкова добра като Вела, но не й отстъпваше много. Носеше меки кожени надракски ботуши, а от върха на всеки се подаваше дръжката на кама. Още два ножа бяха затъкнати в колана й. Бе облечена в твърде разголена и прозрачна рокля, изработена от малорианска коприна — синя, естествено. Най-различни части на тялото й се мяркаха изпод роклята, когато се завърташе с полюляваща стъпка в сложните движения на танца.
Клиентите в кръчмата подвикваха одобрително и аз усетих, че се наежвам войнствено. Понякога имам чувството, че съм бил постоянно наежен през всичките тези векове, щом някой мъж започваше да обръща прекалено голямо внимание на Поулгара. Но не е ли това присъщо на всички бащи?
Тя завърши танца с една предизвикателна и наперена стъпка, обичайна за края на всички женски надракски танци, а пияниците закрещяха одобрително, свиркаха и тропаха с крака по пода от възторг. Тя седна при един мъж, очевидно собственикът й, който се къпеше в нейната слава. Беше надрак на средна възраст. Осанката му и изяществото на неговото облекло показваха, че е състоятелен човек. Забелязах, че прибра бързо ръцете си близо до тялото, когато Поул седна при него. Това показваше, че тя добре борави с ножовете.
Проправих си път през тълпата до тяхната маса.
— Добра жена си си избрал, приятелю — казах. — Продаваш ли я?
Започнах доста безцеремонно, но надраките имат обичай да минават направо на въпроса. Той ме изгледа от главата до петите.
— Ти си от Драсния, нали? — подведе се по дрехите ми той.
— Точно така — отговорих.
— Не искам да я продавам на драснианец.
— Сделката си е сделка, Галак — казах, — моите пари са също толкова добри, колкото и на всеки друг. — И аз разтръсках многозначително дисагите, пълни със злато.
— Откъде знаеш името ми? — попита той.
— Разпитах тук-там — отговорих му.
— Не си ли малко стар, че да купуваш жени?
— Не я купувам за себе си, Галак. Искам да поднеса на престолонаследника Родар специален подарък по случай неговото коронясване за крал на Драсния. Никога не е излишно кралят да е признателен на един търговец.
— Така си е — съгласи се той. — Но Родар е алорн. Защо мислиш, че ще се интересува от някаква робиня от Надрак?
— Виждам, че не познаваш Родар. Той има голям апетит и разностранни интереси, независимо за какво става дума.
— Може и да си загуби апетита, когато Полана го перне през пръстите, ако се опита много-много да се сближи с нея. Тя борави умело с ножовете.
— Така ли се казва тя?
Той кимна с глава.
— И само за да става приказка, колко би предложил за нея?
Мушнах ръка в дисагите, извадих едно от кюлчетата и го поставих на масата пред него. Поулгара много внимателно слушаше нашия разговор.
— И дума да не става — сопна се тя. — Ще ти трябват двайсет такива, за да ме имаш. Кажи му да си ходи, Галак.
Галак обаче изучаваше много внимателно златното кюлче.
— Не прибързвай, Поул — отговори той. — Това злато е много добро качество, даже бих казал, че е най-чистото, което съм виждал. — Той ми хвърли бърз поглед. — Колко още имаш от тези, приятелю?
— Замогнах се преди няколко години — отвърнах. — Двамата с ортака ми открихме един поток, дето е пълно със злато.
Очите му блеснаха при тези думи.
— Ще ми се да видя този поток — каза.
— На много хора им се иска, но мисля да запазя неговото местоположение само за себе си. Е, какво е твоето предложение?
— Полана току-що го каза — двайсет кюлчета.
