Колкото и да е странно, тълкуването на Кодекса на Мрин е част от самото
— Това е най-тромавият и неефективен начин да се върши работа — възразих аз. — Защо ли Необходимостта си играе като котка с мишка с нас?
— И за това си говорихме, Белгарат — каза Белтира. — Изглежда основната цел е да
— А пък ти доста упорито се опитваш да го сториш при удобен случай — допълни Белкира с ухилена физиономия.
Петнадесета глава
Предполагам, че трябваше да се засегна от обидното тълкуване на близнаците, но то изобщо не ме наскърби. Познавах достатъчно добре и от дълго време приятеля на Гарион, за да ми е известно мнението му за мен издъно. Затова се опитвах да се овладявам при всеки подобен случай. Мисля, че съм го казвал и преди — не съм устроен така, че да чакам спокойно и безучастно съдбата да определя хода на историята. Независимо за колко умен се мислех обаче, приятелят на Гарион винаги беше два хода пред мен. Досега би трябвало да свикна с това, предполагам, но така и не можех да се примиря.
Фактът, че през този век най-сетне ще се роди Пратеника на боговете, също много ми помогна да приема хладнокръвно неласкавите заключения по мой адрес. Безмилостно вадих душата на бедната Поулгара през първите три десетилетия от петдесет и четвъртото столетие. Отбивах се всеки два-три месеца да проверявам дали жената на наследника не е бременна и настоявах да присъствам на всяко раждане в малкото семейство.
По това време Поул живееше в Медалия, Централна Сендария, а името на тогавашния наследник беше Дарал. Бях твърде разочарован, когато през 5329 г. жената на Дарал, Алара, роди момче, което не носеше знака на съдбата, нито пък раждането беше придружено от някакви знамения. И това не беше Пратеника на боговете. Поул го нарече Геран и това име някак особено му подхождаше.
Вероятно професията на Дарал, който беше каменоделец, накара дъщеря ми да премести през 5334 г. семейството в планинското селце Анат, точно до границата с Алгария. По тези места имаше много големи каменни кариери, които позволиха на Дарал да си намери постоянна и сигурна работа.
Това обаче ме хвърли в дълбоко безпокойство. По някаква причина самото име Анат предизвикваше ледени тръпки по гърба ми. Не че Анат беше лошо селище. То не се различаваше от което и да е планинско селце по света. В него имаше една улица, което е обичайно за поселище, построено в дъното на стръмна урва. Къщата на всеки новодошъл поселник просто изникваше в някой от двата края на тази улица. Това правеше града много тесен и дълъг, ала този факт не притесняваше никого. Хората, които живеят в планината, са свикнали да ходят. Склоновете на урвата бяха обрасли с трепетлики и това придаваше на селцето свежа и непринудена атмосфера. Някои от планинските селища са затънали до ушите в борове и смърч, затова са постоянно сенчести и мрачни. Анат не беше от този тип, но въпреки това тръпки ме полазваха от него.
На мен обаче не ми се отдаде възможност много дълго да треперя от предчувствия в Анат, защото трябваше да замина за Боктор и да присъствам на раждането на един от членовете на многобройната кралска фамилия на Драсния. Нарекоха го принц Келдар, макар да беше доста далечен роднина на преките наследници на трона. Въпреки това обаче появата му на бял свят беше придружена със знаци и предзнаменования, които за мое огромно съжаление не се явиха при раждането на Геран. Мрин предсказва неговото идване под името Водача. Но целият останал свят го познава с прякора, който му дадоха неговите състуденти от Драснианската разузнавателна академия — Силк.
През следващите няколко години тичах постоянно насам-натам. Водача беше роден през 5335 г., а по същото време на бял свят дойде и Слепеца — Релг, улгоският фанатик. После, през 5336 г., беше роден и синът на графа на Трелхейм. Кръстиха го Барак, но Мрин го нарича Страховития Мечок. През следващата година дойдоха и Повелителя на конете и Рицаря-защитник — Хетар и Мандорален. Придружителите никнеха наоколо, ала къде беше Пратеника на боговете?
През 5338 година получих спешно съобщение за сбирка при Поулгара. Пристигнах в Анат колкото се може по-бързо, очаквайки най-лошото, но там не заварих никаква извънредна ситуация, доколкото можех да преценя. Поул изглеждаше спокойна, когато ме пресрещна при каменните кариери в края на града.
— Какво е станало, Поул? — попитах.
— Нищо особено, татко — отвърна тя с леко потрепване. — Просто някой трябва да ме замести. Имам работа извън Анат за няколко месеца.
— И каква е тя?
— Нямам желание да обсъждам това.
— Пак ли започваме тази стара и отегчителна игра, Поул?
— Това не е игра, татко, а ако ти е омръзнало, мога да извикам близнаците.
— Сега не можеш да ги караш да напускат Долината, Поул! Имат толкова много работа на главата, че не трябва да ги отделяш от Кодекса на Мрин!
— А чичо Белдин наблюдава Торак. Това също е важно. Мисля, че ти си избраният, татко, независимо дали ти харесва или не. Нали в момента не се занимаваш с нищо съществено? Акушерките и без теб могат да изродят тези бебета, без да се налага да им висиш на главите. Грижи се за Дарал и момчето, старче. И ако ме попиташ „Защо точно аз?“, ще ти оскубя брадата!
— Не съм ти слуга, Поул.
— Не си. Но служиш на нещо много по-важно, отколкото съм аз. Трябва да се справя с един проблем, а ти ще ме заместваш, докато отсъствам.
— Учителя нищо не
— Той е много зает сега, затова аз ти предавам инструкциите вместо него. Просто го направи, татко. И моля те, недей да спориш с мен.
И преди да съм измислил някакъв подходящ отговор, тя се разтвори във въздуха и изчезна. Изругах гръмко, а после примирено поех към селцето. Геран, който по това време беше деветгодишен, ме чакаше пред вратата на масивната къща, построена от баща му в източния край на единствената улица в Анат.
— Здравей, дядо — поздрави ме той. — Говорихте ли вече с леля Поул?
— По-вярно би било да се каже, че тя говори, а аз слушах — отвърнах кисело. — Споменавала ли е пред
— Доколкото си спомням, не. Но в това няма нищо необичайно. Леля Поул почти никога не казва къде отива, какво ще прави или пък защо.
— Виждам, че и ти си го забелязал. Къде е майка ти?
— Отскочи до хлебарницата. Леля Поул каза, че ще останеш за известно време с нас, пък мама знае колко обичаш сладкиши.
— Всички си имаме своите малки слабости, нали така?
— Мама трябва да се върне всеки миг — каза той, — но така и така ще чакаме, не може ли през това време да ми разкажеш приказка?
Аз се засмях.
— Сигурно — рекох. — Леля ти Поул ме прикова за това място, докато се върне, така че ще имаме много време за приказки.
Загледах се в момчето по-отблизо. Макар като повечето от членовете на своето семейство да беше роден с пясъчноруса коса, сега кичурите на Геран започваха да потъмняват. Той никога нямаше да стане едър като Желязната хватка, но вече си личеше далечната прилика с неговия праотец.
(Ако ми позволите, ще ви отправя едно малко предупреждение. Когато знаете, че нещо ще се случи, се опитвате да видите знаците за неговото наближаване почти във всичко. Опитайте никога да не забравяте обаче, че повечето неща на този свят се случват без предварително предизвестие. Единствената им значимост се състои в естествената причина, която ги е породила, и в техния ефект. Ще полудеете, ако се опитвате да намерите някакъв скрит подтекст във всеки порив на вятъра или в писъка на бурята. Не
