и ако само за малко я изоставиш, трябва да започваш всеки път почти отначало. Това се повтаря винаги, ето защо се дразня, когато нещо ме откъсне от моите основни занимания. А те все пак са най-важни. Продължителният период на мир и спокойствие ми позволи близо триста и петдесет години да се занимавам без прекъсване с научна дейност и аз успях да завърша много от трудовете си.
(Предполагам едва ли държите да прекъсна разказа си и да ви дам обширно разяснение на няколко научни теории или пък за принципите на литературната критика. Съмнявам се да искате точно това. Затова нека оставим настрана тези мои занимания и да се върнем към темата, която съм подхванал.)
Мисля, че беше някъде около средата на петдесет и трето столетие — 5249 или 5250 г. — когато сложих последната точка на един от трудовете си, върху който бях работил близо двадесет години. Затова реших, че няма да е зле да прекъсна за малко и да се поогледам наоколо. Промъкнах се в Ктол Мург и проверих какви ги върши Ктучик. Само погледнах — нищо повече. Изглеждаше твърде зает с различните си забавления — някои доста противни, а други направо гнусни — и аз реших да не го прекъсвам.
После се спуснах на юг към Рак Ктол, за да се опитам да открия пещерата, където Зедар криеше своя изпаднал в кома Учител. Не се лутах много в търсене, защото Белдин стоеше точно отсреща, най-отгоре на един хребет отвъд каменистата клисура. Изглеждаше така, сякаш не е мръдвал от няколко десетилетия.
— Още ли не си убил Ктучик? — попита той, когато свалих перушината си.
— Белдин — отвърнах обидено и с мъка в гласа, — защо това е винаги първото, което ме питаш като се срещнем?
— Аз съм прост човек, Белгарат — отговори той, протягайки кокалестата си безформена ръка с удивителна бързина, за да сграбчи един непредпазлив гущер. После го изяде жив. — Да убиеш някого е най-простото решение на проблема.
— Невинаги най-простият начин да си решиш проблемите е и най-добрият — казах му. — Не, още не съм убил Ктучик. Близнаците откриха няколко намека в Мрин, че той ще ни е нужен по-нататък. А аз нямам намерение по какъвто и да е начин да нарушавам хода на предопределението. — Погледнах през клисурата. — Зедар още ли е в онази пещера с Едноокия?
— Не, напусна преди няколко години.
— Ти тогава защо продължаваш да седиш тук?
— Защото е много вероятно Торак пръв да усети, че се е появил Пратеника на боговете. Той ще ни даде знак, когато събитията назреят. Ще те уведомя, когато се срине планината отсреща.
— Имаш ли представа къде е Зедар сега?
— Не мога да знам
— Доказах, че три плюс три прави шест — отвърнах с гордост.
— И това ти отне три века? Аз бих могъл да ти го докажа и с шепа бобени зърна.
— Но не и по математически път, Белдин. Емпиричният подход не доказва нищо, защото изследователят може да е луд. Единствено чистата математика е сигурният подход.
— Ами ако обърнеш твоите изводи с главата надолу, няма ли тогава те да се променят?
— Вероятно не.
— Извинявай, братко, но вярвам много повече на емпиричните доказателства. Може и да лудвам от време на време, но аз получих някои отговори по пътя на опита, докато ти си блъскаше главата над колони от числа.
Свих рамене.
— Никой не е съвършен — отвърнах и се преместих от страната, от която духаше вятърът. — Откога не си се къпал?
— Не си спомням. Кога валя за последен път по тези места?
— Тук е пустиня, Белдин. Години могат да минат, без да капне нито капка.
— Така ли? И без това винаги съм смятал, че прекалено честото къпане изнежва тялото. Върви си вкъщи, Белгарат. Опитвам се да работя.
— Така ли? И с какво точно си се заел?
— Опитвам се да направя разлика между „правилно“ и „добро“.
— Защо?
Той на свой ред присви рамене.
— Просто ми е любопитно. Намирам си занимание за мисълта, докато чакам поредната баня. Върви да намериш Зедар, Белгарат, и не ми досаждай повече. Имам работа.
Ако трябва да съм откровен обаче, хич не ме интересуваше къде е Зедар. Състоянието на Торак отнемаше активността му. Обикалях из Западните кралства, наглеждайки фамилиите, за които носех отговорност през вековете. Лелдорините си стояха в Уилдантор и бяха ангажирани с разни чудатости, насочени срещу мимбратите. Баронът на Во Мандор, дядото на Мандорален, също беше зает в битки със своите съседи, които обикновено избухваха по измислен повод. Кланът на Хетар отглеждаше коне, готвейки се, макар и да не си даваше сметка за това, за идването на Господаря на конете. Дядото на Дюрник беше селски ковач. Релг пък беше религиозен фанатик, който през цялото време се възхищаваше на собствената си праведност и чистота. Нямах представа къде е родът на Тайба и това ми причини много безсънни нощи. Знаех, че нейното семейство е
Спрях в Тол Хонет преди да навестя Драсния и Черек. Винаги гледам да държа под око Боруните. В момента на трона беше Ран Борун XXI, който, както се оказа после, е пра-прадядо на Се’Недра. Говорил съм ви за обичая на толнедранците да се женят за братовчедите си, а Ран Борун XXI не правеше изключение от него. Кръвта на дриадите винаги излиза наяве при децата от женски пол, а мъжете от семейството обикновено са под чехъл. Мисля, че това е в кръвта им.
И така, пра-прадядото на Се’Недра беше към четиридесетте, когато посетих двореца. Жена му, Це’Лейн, имаше огненочервена коса и голяма власт в двора. Доколкото схванах, тя правеше живота на императора твърде вълнуващ.
Толнедранците продължаваха да поддържат заблудата, че името ми е някаква неизвестна алорнска титла, а учените в университета им съчиниха цяла теория за „Братството на магьосниците“, изцяло измислена и невярна. Някоя откъслечна забележка на Белдин или близнаците сигурно им е дала повод за това, а изобретателните учени са я разтеглили до размерите на теоретичен труд. Както се твърдеше там, ние бяхме нещо като религиозен орден. Един педант със силно въображение беше стигнал чак дотам да твърди, че враждата между мен и братята ми и учениците на Торак е резултат от зараждането на някаква схизма в ордена, което се било случило много, много отдавна.
Никога не съм си правил труда да оспорвам тези погрешни схващания, защото ми осигуряваха достъп до който и да е от Боруните, Вордюните или Хонетите, които от векове владееха трона. А това пести много време.
Беше зима, когато стигнах Тол Хонет и се представих в двореца. Зимите в Тол Хонет не са особено сурови, затова не ми се наложи да си проправям пътя към императорския палат през дълбоки преспи.
— Значи ти си Белгарат Древния? — попита Ран Борун, когато ме представиха пред него.
— Така ме наричат, Ваше Величество — отговорих.
— Винаги съм се чудил що за титла е това — каза той. Като всички от неговия род и той беше дребен мъж, а огромният трон го правеше да изглежда малко нелепо. — Кажи ми, Древни, титлата „Белгарат“ наследствена ли е или ти и предците ти сте избирани по някакъв признак?
— Наследствена е, Ваше Величество — отговорих. Е, това все пак не беше лъжа, зависи само какво се разбира под „наследственост“.
— Колко жалко — промърмори той. — Щеше да ми е много по-любопитно, ако всички тези Белгарат се избират по някакъв знак свише. Предполагам, че си тук, за да ми предадеш важни новини?
— Не, не е съвсем така, Ваше Величество. Минавах наблизо и си помислих, че ще е добре да ви се представя.
— Много любезно от твоя страна. Един от моите прародители е познавал един от твоите предци. Както ми казаха, това се е случило по време на войната с ангараките.
— Доколкото ми е известно, наистина е било така.
Той се облегна назад в тапицирания си с червено трон.
