Белгарат — магьосникът

Разбира се, не мина много време, преди някой да ни излезе насреща с противоталисмани. За всяко проклятие си има противопроклятие. Побитите на колове противоталисмани говореха по-красноречиво от нечие присъствие — магьосниците ни бяха взели мярката и то вкупом. Това беше доста странно, защото мориндимските магьосници обикновено са много завистливи и почти никога не работят заедно. А тъй като на практика те диктуват отношенията между клановете, подобно струпване на мориндими на едно и също място ми изглеждаше невъзможно.

Луната, разбира се, нямаше никакво намерение да се съобразява с нашите проблеми и от ден на ден ставаше все по-блестяща и пълнолика, докато накрая овалът й се превърна в идеален кръг. Черек и неговите синове недоумяваха защо луната продължава да изгрява дори след като слънцето е спряло да го прави. Опитах се да им обясня, но когато стигнах до разликите в орбитите на луната и слънцето, ги изгубих за каузата. Накрая просто им казах: „Двете светила си имат различни пътеки“ — и оставих нещата дотам. Така или иначе, пълнолунието ни изигра доста мръсна шега. Когато лунният диск се извиси на небето в пълния си блясък, в покритата със сняг пустош стана светло като ден. Ярката светлина беше последното нещо, от което се нуждаехме в момента. От друга страна, мориндимите чакаха точно това.

Скрих за пореден път Черек и неговите момчета в една пещера малко преди луната да залезе и отидох да поразузная наоколо. На не повече от миля на изток от пещерата открих мориндимите. Бяха хиляди.

Седнах на задните си крака и започнах да сипя проклятия. Между другото вълците се доста добри в проклетосването. Това необичайно струпване на толкова мориндими на едно място — май се бяха събрали всички кланове — препречваше пътя, без да ни остави надежда за каквото и да било промъкване.

Изредих всичките си проклятия и после се върнах в пещерата при задрямалите алорни, където приех човешката си форма.

— По-добре се събуждайте — казах на спътниците си.

— Какво има? — попита Черек и отметна завивката си.

— Всички мориндими са се събрали на куп и са препречили пътя ни на не повече от миля оттук.

— Не може да бъде — възпротиви се Рива. — Клановете никога не се събират на едно и също място.

— Очевидно правилата са се променили.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се Драс.

— Не можем ли да се промъкнем край тях? — попита Черек.

— Нямаме никакви шансове — казах аз. — Пръснали са се в редица, дълга няколко мили.

— И какво ще правим сега? — обади се отново Драс. Той имаше навика да се повтаря, когато нещо го тревожеше.

— Работя по въпроса — казах и се замислих.

Едно поне беше сигурно. Някой беше пуснал мухата на мориндимите. Рива беше прав — клановете никога не се съюзяваха. Но някой бе намерил начин да промени това и този някой едва ли беше мориндим. Трескаво прехвърлях през главата си всевъзможни решения на проблема, но нито едно от тях не ми се струваше приемливо. Всеки клан си имаше свой магьосник, а всеки магьосник — свой „домашен“ демон. Изгрееше ли отново луната, ние четиримата най-вероятно щяхме да се окажем заринати от същества, които обикновено живеят в ада. Определено се нуждаех от помощ.

Не знам как ми хрумна това, но…

(Грешка. Сега се сетих откъде ми хрумна.)

— Там ли си още? — попитах тихо.

— Естествено.

— Имам проблем.

— Май наистина имаш.

— Как да постъпя?

— Не ми е разрешено да ти кажа.

— А в Долината как ми каза?

— Онова беше друга работа. Мисли, Белгарат. Познаваш мориндимите и знаеш колко трудно е да се контролира един демон. Магьосникът трябва да бъде невероятно концентриран, за да успее да удържи демона да не се обърне срещу него самия. Това не ти ли подсказва нещо?

— Трябва някакси да наруша концентрацията им?

— Това въпрос ли е? Защото ако е въпрос, няма да мога да ти отговоря. Не ми е позволено.

— Добре тогава, не е въпрос. Какво мислиш за идеята ми? Твоите правила позволяват ли да ми казваш дали една идея е добра или лоша?

— Само в най-общи линии. Мисля, че тази е добра.

— Ще е малко странно, но е по-добре от нищо.

Предложих няколко възможни решения и тихият глас в главата ми ги отхвърли едно по едно. Постепенно идеите, които ми идваха, ставаха все по-екзотични. За мой ужас безтелесният глас намираше най- налудничавите ми подмятания за най-перспективни. Иначе безспорно е вярно, че в подобни ситуации човек трябва да развърже въображението си.

— Да не си полудял? — възкликна Рива, след като разказах на алорните какво съм намислил.

— Да се надяваме за доброто на всички ни, че не съм още — казах му аз. — Боя се обаче че друг изход просто няма. В противен случай ще трябва да обърнем гръб на мориндимите и просто да се приберем у дома, а не мисля, че ни е позволено.

— И кога ще го направиш? — попита ме Черек.

— Още щом луната изгрее. Искам аз да избера момента, а не да оставя инициативата на някой татуиран магьосник.

— Защо да чакаме? — поинтересува се Драс. — Защо не го направим още сега?

— Защото ще ми е нужна светлина, за да начертая символите в снега. Никак, ама никак не ми се иска да пропусна някой. Сега опитайте да поспите. Вероятно ще мине доста време, преди да ви се отдаде отново тази възможност.

Аз излязох навън, за да остана на пост.

Беше нервна вечер, т.е. ден. Дните и нощите се сливат в едно, когато настъпи арктическата нощ. Планът, който загадъчният глас на Необходимостта бе одобрил, ми изглеждаше толкова налудничав, че не можех просто да го изхвърля от главата си дори за известно време. А прехвърлянето на налудничави планове определено не е най-приятният начин за запълване на времето.

След като прецених, че луната ще изгрее съвсем скоро, влязох в пещерата и събудих другарите си.

— Не искам да стоите твърде близо до мен — посъветвах ги аз. — Няма защо да се оставяме да ни избият всичките.

— А аз си мислех, че знаеш какво правиш! — възпротиви се Драс. Той беше доста емоционална натура и въпреки огромния ръст, в гласа му се промъкна писклива нотка.

— На теория, да — казах му аз, — но никога преди не съм опитвал нещо подобно, затова не е изключено всичко да се обърка. Трябва да изчакам магьосниците първо да призоват своите демони и чак тогава да действам. Накратко, бъдете готови да си плюете на петите. Да вървим!

Излязохме от пещерата и аз се взрях на изток. Бледото сияние над хоризонта показваше, че луната скоро ще изгрее. Затова всички се насочихме към мястото, където бях зърнал мориндимите. Не след дълго се изкачихме на един хълм и в полето пред нас забелязахме нашите противници. Да гледаш събуждането на един мориндим през зимата е доста зловеща гледка. За броени секунди пустошта пред нас се превърна в някакво подобие на оживяло гробище. Зиме, когато замръкнат на открито, мориндимите спят заровени под снега. Снегът, естествено, е студен, но отвън въздухът е още по-студен. Та думата ми беше за това каква неприятна гледка е да зърнеш как няколко хиляди мориндими се надигат от снега, подобно на възкръсващи от гробовете мъртъвци.

Магьосниците най-вероятно не бяха спали повече от мен. И те имаха доста работа. Всеки от тях вече бе очертал нужните символи и се бе наместил в границите на защитния си кръг. Един по един магьосниците започнаха да мълвят и припяват своите заклинания. Ние естествено не ги чувахме. Никой мориндимски магьосник не изговаря заклинанията си ясно и на висок глас — те се считат за нещо като занаятчийска тайна и магьосниците ги пазят ревностно.