Белгарат — магьосникът

един отрупан със сняг клон и оставих Зедар да се забавлява, както намери за добре.

Думата, която обаче продължаваше да проблясва в съзнанието ми, бе „СЪБИТИЕ“. Почти със сигурност ставаше въпрос за един от онези „инциденти“, за които ни беше предупредил Учителя. Явно нещо много важно предстоеше да става, но аз си мислех, че то трябва да се случи в Ктол Мишрак. Очевидно грешах. Може би наистина предстоеше и такова СЪБИТИЕ, но преди това трябваше да се сблъскаме с още едно. Реших, че е време за поредната консултация.

— Може ли да поговорим? — попитах аз присъствието в главата си.

— Има ли за какво?

Май имаше нещо, което ме дразнеше още повече от самото присъствие. Каквото и да беше, то явно се смяташе за много забавно. Като се има предвид настоящото местонахождение, вероятно беше наясно с начина, по който се чувствам.

— Това е едно от онези малки „противопоставяния“, които ще продължават да се случват, нали?

— Очевидно.

— А точно това важно ли е?

— Всички те са важни, Белгарат.

— Зедар каза, че този път той е инструмент в ръцете на другата Необходимост. Аз си мислех, че инструментът е Торак.

— Той беше инструментът. Ситуацията се мени от време на време.

— Значи Зедар каза истината?

— Ако решиш да му повярваш, да.

— Ще престанеш ли? — казах аз на глас. Слава Богу, изрекох го на езика на вълците, затова си мисля, че никой не ме разбра.

— Чувството ти за хумор днес никакво го няма.

— Остави чувството ми за хумор на мира. Ако Зедар е инструмент на другата Необходимост, тогава кой е твоят инструмент?

Последва дълго мълчание, но аз можех ясно да доловя, че нещото се забавлява.

— Майтапиш се! — казах отново на ум.

— Защо, имам ти пълно доверие.

— И какво се очаква от мен?

— Сигурен съм, че и сам ще се досетиш.

— Ти няма ли да ми кажеш?

— Разбира се, че няма. Трябва да играем по правилата.

— Въпреки това са ми нужни известни наставления. Ако продължа изцяло на своя глава, много е възможно някъде да стъпя накриво.

— В известен смисъл сме предвидили и това. Дотук се оправяш чудесно.

— Ще убия Зедар. — Това, естествено, си беше гола заплаха. Още щом преодолях първия пристъп на яростта, си отиде и желанието да убия Зедар. Той беше мой брат от близо три хиляди години и не бях способен на това. Независимо от всичко, все още го обичах твърде много, за да се реша на подобна стъпка.

— Дръж се по-сериозно, Белгарат — каза гласът в главата ми. — Ти не можеш да убиеш своя побратим. От теб се иска само да го неутрализираш. Не се увличай. Той ще ни е необходим по-късно.

— Значи няма да ми кажеш какво да правя, така ли?

— Този път наистина не ми е разрешено. Вие двамата със Зедар ще трябва да уточните заедно детайлите.

След това глупавото нещо изчезна, сякаш никога не го е имало.

Прекарах следващите няколко минути сипейки проклятия. После се промъкнах обратно до мястото, където Зедар още се грееше на огъня от весело припламващия мориндим. Междувременно в главата ми бе започнал да се оформя план. Можех, разбира се, да се заема със Зедар още на мига, но в тази идея имаше доста пробойни. Сега, когато знаех как всъщност стоят нещата, той просто не можеше да ме изненада. А без елемента на изненадата моят по-млад брат просто не можеше да ми стъпи и на малкия пръст. Можех да го прекърша и с една ръка, ако поискам, но тогава въпросът за капаните щеше да остане нерешен. Прецених, че най-добре ще е да го следвам няколко дни, докато той се свърже с някого, бил той мориндим или пък друг. Познавах Зедар достатъчно добре, за да съм наясно, че той предпочита друг да му свърши работата.

Спрях и седнах на задните си крака. Зедар чудесно знаеше, че любимата ми „друга форма“ е тази на вълк. Ако мернеше вълк или дори вълчи следи в снега, той веднага щеше да се досети, че го следя. Налагаше се да измисля нещо друго.

Като се имат предвид правилата за нашата среща, спокойно бих могъл да си припиша заслугата за варианта, който избрах. Моят „посетител“ бе казал, че този път не може дори да ми подскаже, затова се наложи да се справя със собствени сили.

Прехвърлих набързо през съзнанието си последните две хиляди години. Зедар бе прекарал почти цялото време в Малория и затова не беше наясно с някои от нещата, които се бяха случили в Долината. Знаеше, че вълчицата се е настанила в моята кула, но не беше запознат с нейните по-специални умения. Ако някой вълк тръгнеше по следите му, Зедар сигурно щеше да заподозре нещо, но ако това беше сова — едва ли. Особено след като знаеше как мразя да летя.

Спомнях си чудесно как изглежда совата и не беше необходимо много време, за да оформя образа й в съзнанието си. Едва след като приех новия си облик, осъзнах каква грешка съм допуснал. Бях се превърнал в женска сова!

Не че това имаше кой знае какво значение, но в началото си беше доста объркващо. Чудя се как жените въобще успяват да запазят контрол над себе си с всички тия допълнителни вътрешни органи и с екзотичните субстанции, които текат из кръвта им?

(Не мисля, че е удачно да продължавам в този ред на мисли.)

Като се има предвид странната нервност, която ме обзема, щом се издигна прекалено високо във въздуха, за мен бе огромно облекчение да открия, че совите всъщност летят доста ниско. Тези птици са заинтересовани от онова, което се движи по земята, а не от звездите в небето. И тъй, аз се плъзнах безшумно над покритата със сняг земя обратно към мястото, където бях оставил Зедар.

Имате ли и най-бегла представа колко добре може да вижда една сова на тъмно? Бях направо изумен от тази новопридобита способност. Перата ми бяха изключително меки и скоро открих, че мога да летя абсолютно безшумно. Не е за вярване, но докато си мислех за това, дори отбелязах известен напредък в летенето. Намалих безсмислените махания и дори успях да постигна известна грация.

Когато се добрах до мястото, от Етчкуав бе останала само купчинка овъглени кости, а Зедар никакъв не се виждаше. Следите му обаче личаха чудесно. Дирята кривваше първо наляво, към близката борова горичка и после продължаваше право на изток. Този факт улесняваше значително задачата ми. Малко е трудно да следиш някого с летене, докато той се движи на открито. И тъй като вече бях сова, не ми отне много време, за да настигна Зедар. Той май наистина се беше насочил на изток, успоредно на маршрута, който бях определил за Черек и неговите синове. Не след дълго започнах истински да се забавлявам, кръжейки над главата на Зедар. Прекосявах на зиг-заг просеката, по която той вървеше, после го изпреварвах, за да се върна отново. Моят бивш побратим не беше никак труден за следене, тъй като излъчваше приглушена, зеленикава светлина — нещо като предупреждение към останалите същества на този свят, предполагам. „Вижте колко съм велик и не ми се мотайте из краката.“ Освен това, казвал ли съм ви, че Зедар се боеше от тъмнината?

Той беше омотан до ушите в животински кожи и мърмореше непрекъснато нещо, докато си пробиваше път из дълбокия сняг. Зедар по принцип често си говореше сам.

Нямах ни най-малка представа какво е намислил. Ако си въобразяваше, че ще настигне дългокраките алорни с ходене, значи сметката му беше крива. Бях убеден, че Черек и неговите момчета имат поне десет мили преднина. Но Зедар продължаваше напред, изкачвайки се по склона, докато накрая се добра до