Белгарат — магьосникът

бе намислил да ни помогне? Ако такова бе намерението му, защо не бе побързал, за да ни настигне? Защо вместо това се промъкваше в гръб?

Откак Торак бе откраднал Сферата, въобще не можех да разбера Белзедар. С всеки изминал ден той ставаше все по-дистанциран и по-потаен. Можех просто да насоча мисълта си към него и да го поканя да се присъедини към нас, но по някаква причина не го направих. Исках първо да разбера какво е намислил. По принцип не съм подозрителен човек, но Белзедар се бе държал странно през последните две хиляди години и затова реших този път да не му се доверявам напълно.

Вече знаех къде приблизително се намира в момента. Затова тръгнах нагоре по северния склон на планината, като от време на време изпращах по някой мисловен импулс в предполагаемата посока.

(Запомнете това — когато се опитвате да откриете някой със сходно на вашето съзнание, не оставайте твърде дълго във връзка с него, защото ще долови присъствието ви. Опитайте се просто да го „опипате“ с мисълта си. Не му давайте време да разбере, че някой го търси. За да постигнете това умение е необходима доста практика, но ако се упражнявате непрекъснато, няма начин да не го усвоите.)

Вече съвсем бях стеснил кръга, когато забелязах огъня. Идиот! Опитва се да ме изненада, а пали огън! Вълчият ми език увисна от едната страна на муцуната. Не можех да сдържа смеха си. Престанах да тичам и се запромъквах към огъня, влачейки се по корем, сантиметър по сантиметър.

После го видях да стои край онзи негов смехотворен огън. Не беше сам. С него имаше и един мориндим. Мориндимът беше мършав стар мъж, омотан в кожи. Черепът, кацнал на върха на неговата тояга, говореше красноречиво, че старецът е магьосник.

Приближих се, доколкото можах. Да се промъкнеш до някого в снега далеч не е толкова лесна работа, колкото изглежда. Вярно че той приглушаваше шума от всяко мое движение, но пък въздухът беше толкова студен, че цялото ми тяло димеше. Добре, че вълчият кожух ме предпазваше донякъде от нечовешкия студ. И тъй, аз се заслушах, с корем, прилепен о снега.

— Той накара слънцето да изгрее! — тъкмо казваше магьосникът на моя побратим. — После призова демон-лорд! Моят клан не желае повече да има нещо общо с това!

— Длъжни сте да ми помогнете! — притисна го Белзедар. — Белгарат не бива да се добере до Малория! Ние трябва да го спрем!

Какви ги приказваше той? Примъкнах се още няколко сантиметра.

— Нищо повече не мога да направя — заяви непоколебимо магьосникът. — Кланът ми се пръсна като ято подплашени пилци. Не бих могъл да ги събера за толкова кратко време, дори да го исках. Белгарат е твърде могъщ. Нямам никакво намерение да се изправям още веднъж лице в лице с него.

— Помисли от какво се отказваш, Етчкуав — обърна го на молба Белзедар. — Нима ще останеш роб на Владетеля на ада до края на живота си?

— Мориндланд е студена и мрачна, Зедар — отвърна му магьосникът. — Не ме е страх от пламъците на ада.

— Но вие можехте да имате свой Бог! Моят Господар е готов да ви приеме като свои деца. От вас се искаше да направите само тази дребна услуга! — Гласът на Белзедар издаваше неговото отчаяние.

Мършавият мориндим се изправи. Изражението му беше непоколебимо.

— Аз казах последната си дума, Зедар. Повече не искам да имам нищо общо с Белгарат. Предай думите ми на своя господар. Кажи на Торак да си намери някой друг, който да премери сили с твоя побратим Белгарат.

Тринадесета глава

Като се замисля, май беше по-добре, че чух всичко това в облика на вълк. През изминалия месец индивидуалността на вълка така се бе вплела в моята собствена, че реакциите ми също не бяха изцяло мои. Вълкът не е способен на омраза. На гняв — да, на омраза — не. Ако в онзи миг бях в своята човешка обвивка, сигурно щях да направя нещо необмислено.

Вместо това останах легнал по корем върху снега, с уши наострени напред, за да мога да чувам по-добре как Зедар умолява мориндима да му помогне. Малко по малко успях да се овладея. Как е възможно да съм бил толкова сляп? Зедар се беше издавал поне стотина пъти, откакто Торак пропука света, а аз така и не си бях размърдал мозъка, за да осъзная как стоят нещата… Сигурно щях да прекарам още доста време, тюхкайки се колко недосетлив и наивен съм бил, но вълкът в мен набързо пресече това безсмислено и ненужно занимание. Все пак какво трябваше да правя сега, когато знаех истината за моя някогашен брат?

Най-простото решение, естествено, беше да изчакам мориндимът да си тръгне и да разкъсам гърлото на Зедар с острите си като кинжали зъби. Изкушението да го сторя беше огромно. Боговете са ми свидетели, че едва се удържах. В това желание имаше известна сянка от моя вълчи рационализъм. Щеше да стане бързо и лесно. Освен това щях да отстраня веднъж завинаги една доста сериозна пречка по пътя си.

За съжаление, това решение щеше да остави след себе си хиляди въпроси без отговор, а любопитството е слабост, присъща както на хората, така и на вълците. Вече знаех какво е направил Зедар. Сега исках да разбера защо го е сторил. Едно поне беше ясно — току-що загубих още един от своите побратими. Вече дори не мислех за него като за „Белзедар“.

Имаше и друга причина за моето колебание. Събирането на мориндимите очевидно бе станало по идея на Зедар. Той бе надделял над нежеланието им да работят съвместно, с обещанието, че ще им даде техен собствен Бог. Мен ако питате, между Торак и Владетеля на ада няма кой знае каква разлика, но мориндимите явно смятаха другояче. Зедар бе нагласил собственоръчно този капан на пътя ми. Колко ли други, за които не знаех нищо, ме очакваха занапред? Ето това трябваше да узная на всяка цена. Веднъж поставен, капанът може да седи и да чака своята жертва дълго след смъртта на онзи, който го е поставил. Ситуацията изискваше известна хитрост, а това е дисциплина, в която винаги съм бил доста добър.

— Хабиш думите на вятъра, Зедар — тъкмо казваше мориндимът. — Няма да се противопоставя на такъв могъщ магьосник, какъвто е твоят брат. Щом искаш да се биеш с него, прави го на своя глава. Сигурен съм, че твоят господар ще ти помогне.

— Той не може да ми помогне, Етчкуав. Забранено му е. Аз трябва да бъда инструментът в ръцете на Необходимостта, докато трае това СЪБИТИЕ.

Какво, какво?

— Щом ти си инструмент на Необходимостта, тогава защо дойде при нас?

Хич не е трудно да метнеш един мориндим. Обикновено демонопоклонниците не се отличават с особен интелект, но тоя Етчкуав демонстрираше изненадваща съобразителност.

— Мисля, че просто те е страх от този Белгарат — продължи той. — Освен това смятам, че те е страх и от неговата Необходимост. Е, аз нямам намерение да бъркам в огъня вместо теб, Зедар. Не ми е притрябвал чак толкова някакъв си там Бог, още по-малко безсилен като Торак. Както виждам, силите му са доста ограничени.

— Ограничени? — възкликна Зедар. — Та той разцепи света, идиот такъв!

— И какво му донесе това? — просъска презрително мориндимът. — Огън, ето какво. Ако ми се прииска чак толкова огън, просто ще почакам да ме приберат в ада.

Зедар присви очи.

— Няма да ти се наложи да чакаш чак толкова — каза той с леден глас.

Предполагам, че можех да го спра. Усетих как Волята му се надига, но да си кажа честно, не вярвах, че ще го направи.

Но той го стори. Бях доста близо и гласът, с който Зедар произнесе Думата, за малко не ме оглуши.

Изведнъж мориндимът пламна като току-що насмолена факла.

(Съжалявам, че извиквам у теб болезнени спомени, Гарион, но както сам виждаш, ти не си първият, направил нещо подобно. Между постъпките ви обаче има огромна разлика. Ти имаше сериозна причина да постъпиш така през онази нощ в горите на дриадите. За разлика от теб Зедар подпали мориндима просто от злоба. Ти се почувства виновен, той — ни най-малко.)

Събитията се развиваха твърде бързо, за да успея да ги осмисля, затова се измъкнах бавно, скрих се под