Белгарат — магьосникът

Преди около две години си говорихме с принц Кхелдар на дълго и широко по този въпрос. Той твърдеше, че крадците винаги изпитват непреодолимо желание да се махнат възможно най-бързо от местопрестъплението, което често прави измъкването далеч по-рисковано от самото проникване с взлом. Не мога да не се съглася с него. Откраднеш ли нещо, първият ти инстинкт е да си плюеш на петите, но ако не искаш да те спипат, по-добре загърби това желание.

Вонята, с която бях прогонил Хрътките на Торак, беше все още доста силна, тъй че ни се наложи да поемем дълбоко въздух, преди да прекосим площада.

— Как мислиш — прошепна ми Черек, докато се промъквахме на пръсти из мрачните тунели на града, — дали ще е безопасно да се измъкнем по същия път, по който дойдохме?

Вече умувах по въпроса, но все още нямах готов отговор. При цялото си внимание на идване, ние все пак бяхме оставили някакви следи. Познавах Торак достатъчно добре, за да съм убеден, че той няма да поведе лично потерята. Най-вероятно щеше да остави това на някой от своите довереници — Ктучик или Урвон. Ако се съди по разказа на Белдин, едва ли си струваше да се притеснявам от Урвон. Виж, за Ктучик не знаех все още нищо. Нямах никаква представа за способностите на другия ученик на Торак, а нямах и желание да го опознавам отблизо точно сега.

По очевидни причини бе изключено да поемем на север. Торак вече беше окупирал подстъпите към моста, а аз не смятах да си пробивам път със сила, ако това въобще беше възможно. Да тръгнем на запад щеше да е вероятно не по-малко опасно. Налагаше ми се да допусна, че Ктучик е не по-малко способен от мен самия, поради което сигурно вече бе надушил нашите следи. И накрая, да се забиваме по-навътре в Малория си беше очевидно безумие, след като спасението ни се намираше точно на противоположната страна.

Накратко, можехме да тръгнем само в една посока — на юг.

— Готови ли сте за малко сборичкване? — попитах алорните.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Черек.

— Защо не вземем да се сдърпаме със стражите при северната порта?

— Мога да се сетя поне за десетина причини, поради които не бива да го правим — каза мрачно Рива.

— Аз пък мога да се сетя за по-добра причина, поради която трябва да го направим. Не знам след колко време ще се събуди Торак, но едва ли ще приеме философски загубата на Сферата. Първата му работа, щом стъпи на крака, ще е да организира потеря.

— Естествено — съгласи се Желязната Хватка.

— А ние искаме преследвачите да тръгнат в погрешна посока, нали така? Купчината мъртви гролими при северната порта най-вероятно ще насочи потерята точно в тази посока.

— Май да.

— Да вървим тогава да натръшкаме малко гролими.

— Чакай — възпротиви се Черек. — Ако ще се връщаме по пътя, по който дойдохме, тогава едва ли е добре да привличаме вниманието точно към тази порта.

— Ние обаче няма да се върнем по същия път.

— Накъде ще тръгнем тогава?

— На юг, естествено… или по-скоро на югозапад.

— Не разбирам.

— Довери ми се.

Черек се разпсува. Явно и той мразеше да му се казва „довери ми се“ не по-малко от мен самия.

При северната порта заварихме шестима облечени в черни наметала гролими. Обработихме ги за рекордно време. Вярно, имаше няколко приглушени вика и няколко драматични стенания, но тъй като никоя от къщите в Ктол Мишрак няма прозорци, никой не чу нищо.

— Добре — каза Драс, докато обърсваше окървавената си секира в наметалото на един от мъртвите гролими, — а сега какво?

— Връщаме се обратно при тунела.

— Белгарат — тросна ми се Драс, — ние искаме да се махнем от Ктол Мишрак!

— Ще излезем през портата, ще отидем до тунела и после ще тръгнем покрай стената, докато не стигнем реката.

— От външната страна на стената има пътека — отбеляза Рива. — Защо е нужно въобще да минаваме през тунела?

— Защото Хрътките на Торак ще надушат миризмата ни, а ние искаме те да си помислят, че сме тръгнали на север. Ще ни е нужна известна преднина.

— Много хитро — промърмори Алгар.

— Не разбирам — каза Драс.

— Реката най-вероятно е замръзнала, нали така? — попита го Алгар.

— Сигурно е замръзнала.

— Значи това ще я направи по удобна от който и да е път, без дървета или хълмове, които да ни се пречкат.

Драс се замисли. После едрото му лице постепенно грейна от прозрението.

— Знаеш ли какво, Алгар — каза той, — мисля, че ти наистина си прав. Белгарат несъмнено е един много мъдър стар човек.

— Какво ще кажете да оставим хвалбите за някой друг път? — предложи им нетърпеливо Рива. — Аз съм онзи, който носи отговорността за Сферата и като неин пазител нямам търпение да се измъкна по-скоро от това проклето място.

Поехме с бърза крачка обратно към централната порта и не след дълго се добрахме до нашия тунел. Наоколо се бяха появили множество следи, оставени в снега от гролимите или пък от патрулиращите ангараки. Тръгнахме по пъртината на изток и така стигнахме до ъгъла на градската стена. Завихме на юг и продължихме към реката. Бяха ни необходими около два часа, за да стъпим на брега.

Естествено, повърхността й беше замръзнала, а вятърът бе помел старателно снега от леда. Реката криволичеше като черна лента през разстлалото се пред нас, покрито с дълбоки преспи поле.

— Какъв късмет — каза Драс, — така няма да оставяме и следи.

— Ами нещо такова имах предвид и аз — отвърнах му малко кисело.

— И как разбра, че върху леда няма да има поне метър сняг?

— Бурята дойде от запад. По реката няма нищо, което да спира вятъра, за да се натрупат преспи. Затова той просто е изчистил повърхността като по поръчка. Всичкият сняг трябва да се е събрал в подножието на планините на Западна Карандия.

— На теб май нищо не ти убягва, а, Белгарат?

— Старая се. Хайде да тръгваме, че вече почна да ме мъчи носталгия по дома.

Преди да стъпим върху леда, внимателно заметохме следите, които бяхме оставили по брега. После се доближихме плътно до отсрещния бряг, за да избегнем отблясъците, които хвърляха забучените върху градската стена факли. Накрая поехме надолу по замръзналото корито.

През по-голямата част от времето по-скоро се пързаляхме, макар че се опитвахме да крачим. След около три часа дрипавите облаци, които покриваха южния хоризонт, започнаха да просветват.

— Слънцето ще изгрее скоро — отбеляза Алгар. — Дали изгревът ще събуди Торак?

Не бях съвсем сигурен как точно стоят нещата по този въпрос.

— Ще проверя — отвърнах.

Неканеният гост в главата ми бе споменал, че не е желателно да се обръщам към него, докато сме в града. Е, вече не бяхме в града.

— Буден ли си? — попитах на ум.

— Само без обиди.

— Не го направих нарочно. Въпросът за събуждането на една друга персона стои ребром. Взехме онова, за което бяхме дошли. Това ли е краят на поредното СЪБИТИЕ?

— Горе-долу. По принцип всичко ще свърши едва след като прекосите Източното море.