Белгарат — магьосникът

— Бих могъл да спестя на света много неприятности — предложи той.

— Не говори глупости — казах му аз. — Секирата ти не може дори да го одраска. Най-много да го събудиш.

Огледах се наоколо и точно срещу вратата, през която бяхме влезли, видях още една. Други изходи в помещението просто нямаше, което значително облекчаваше задачата ми.

— Да вървим, господа — казах на гигантските алорни. — Време е да направим това, за което сме дошли.

Наистина беше време. Не ме питайте как разбрах. Прекосих стаята на Торак и отворих втората врата. През цялото време горящото око продължаваше да ни гледа втренчено.

Стаята отвъд вратата се оказа далеч по-малка, почти с размерите на килер. В самия й център беше сложена желязна маса, по средата на която се мъдреше желязна кутийка. Кутийката излъчваше меко сияние, сякаш току-що я бяха извадили от ковашка пещ. Но вместо в червено, тя сияеше в синьо.

Петнадесета глава

— Защо свети като жив въглен? — прошепна Драс.

— Може би се радва да ни види — отвърнах му. Откъде можех да зная защо свети Сферата?

— Безопасно ли е да се докосва кутията? — попита досетливо Алгар.

— Не съм съвсем сигурен — казах. — Самата Сфера е опасна, но за кутията не знам.

— Все някой от нас ще трябва да я отвори — уточни Алгар. — Торак може да я е сложил тук, за да ни измами. Ами ако кутията е празна, а Сферата е някъде другаде?

Знаех вече кой трябва да отвори кутията и да извади Сферата. Необходимостта, която ни бе довела дотук, беше вложила по някакъв начин тази информация в главата ми още преди да се озовем на върха на кулата. Знаех също така, че решението трябва да бъде взето доброволно и затова нямах намерение да подтиквам насила никого от тримата.

— Сферата те познава, Белгарат — каза ми Черек. — Направи го ти!

Поклатих глава.

— Не аз съм избраникът. На мен са отредени други дела, а онзи, който извади Сферата, ще бъде обречен да стане неин пазител до края на дните си. Някой от вас тримата ще трябва да го стори.

— Ти реши кой да бъде — каза Черек.

— Забранено ми е да го правя.

— Всичко е адски просто, Белгарат — обади се Драс. — Един по един ще опитаме да отворим кутията. Който не умре, той ще е избраният.

— Не — заявих категорично аз. — На всеки от нас са отредени важни дела и умирането в Ктол Мишрак не е сред тях.

Втренчих се в кутията с присвити очи.

— Искам всеки от вас да се вслуша внимателно в гласа на сърцето си. Сферата е най-могъщото нещо на света. Онзи, който я вземе в ръце, ще може да направи каквото си пожелае, но Сферата ще очаква от него да върши само онова, което е необходимо. Това парче скала също има свое предназначение и ако някой се опита да кривне от предначертания път, Сферата никак няма да му се зарадва. Торак изпита нейния гняв на гърба си. Трябва ни човек, който да не е прекалено амбициозен. Трябва да ни човек, който доброволно ще посвети живота си на Сферата, без да има правото да я използва. Ако мисълта за неограничената й мощ гъделичка дори мъничко самолюбието ви, тогава по-добре се откажете навреме.

— Което ще рече, че избраният със сигурност не съм аз — отбеляза Черек. — Аз съм крал и трябва да бъда амбициозен. Още първия път, когато се напия, тутакси ще опитам да направя нещо с нея.

Той погледна към синовете си.

— Някой от вас ще трябва да е, момчета.

— Аз най-вероятно ще успея да обуздая амбицията си — каза Драс, — но си мисля, че на пазителя на Сферата трябва да му сече малко повече пипето от мен. В битка никой не може да ми се опре, но от много мислене ме заболява главата.

Това откровено признание тутакси издигна Драс в очите ми.

Рива и Алгар се спогледаха един друг. После Рива сви рамене и на лицето му грейна една от онези негови момчешки усмивки.

— Е… — започна той — и без друго едва ли ще намеря нещо по-важно за правене.

Той се пресегна, отвори кутията и извади Сферата.

„Точно така!“ — възкликна ентусиазирано гласът в моята глава.

— Ами, след като приключихме с това — намеси се Алгар, — не е ли по-добре да се махаме оттук?

(Ето това се случи в кулата на Торак. Всички дрънканици за „зли сили“ в Книгата на Алорните са измъдрени от някой писач с твърде развинтено въображение. Не че го виня за това. И аз се увличам от време на време. Истинските факти винаги са ми се стрували твърде прозаични.)

— Скрий я в пазвата си — казах на Рива. — Тя явно е малко развълнувана и блясъкът й може да ни издаде.

— Няма ли тогава да заблестя и аз? — попита Рива. — Така де, нали и кутията светеше преди да извадя Сферата от нея.

— Опитай и ще разбереш — предложих му аз.

— От това блестене дали ще боли? — поинтересува се той с лека тревога в гласа.

— Едва ли. Не се притеснявай, Рива. Сферата много те харесва. Тя няма да ти навреди.

— Белгарат, та това е просто един камък. Как би могъл да харесва когото и да било?

— Това не е обикновен камък. Просто я прибери, Рива, и да се махаме по-скоро оттук.

Рива преглътна с мъка и пъхна Сферата в пазвата си. После измъкна бавно ръка, сякаш уплашен да не разбута нещо, и сведе поглед към гърдите си.

— Вече не блещука — отбеляза с пресъхнало гърло.

— Видя ли? Крайно време е да се научиш да ми вярваш, момче. На двама ни предстоят още много дела, които ще трябва да свършим заедно, и си мисля, че ще е доста по-лесно, ако престанеш да задаваш глупави въпроси.

— Глупави? — засегна се Рива. — След онова, което се е случило с Торак, не мисля, че въпросите ми са глупави.

— Да речем, че просто не съм намерил подходящата дума. Време е да вървим.

Направо си глътнах езика, когато миг, преди да се измъкнем от стаята, Торак изкрещя. Не, не беше дори крясък. По-скоро изпълнен с безсилие вой. Макар и потънал в безпаметен сън, Богът-Дракон усещаше, че му отнемаме Сферата. Той беше безсилен да си я върне, но въпреки това писъкът му замалко не ме накара да изскоча от собствената си кожа.

Ужасно мразя да ме стряскат така. Винаги съм го мразел. Затова се обърнах, отидох до леглото на Торак и му просъсках в ухото:

— Заспивай отново, Торак.

Понечих да се върна при алорните, но вместо това се обърнах отново към обезобразения Бог и добавих:

— Един съвет от мен, братко на моя Учител, като знак на благодарност за неоценимата помощ, която ни оказа. Не си и помисляй да дойдеш отново за Сферата. Моят Учител е твърде благ. Но аз не съм. Ако още веднъж се доближиш до нея, ще те хапна за закуска.

Това, разбира се, си беше чисто перчене, но много ми се щеше да му кажа нещо, затова реших да си позволя известна волност.

Когато след време Торак се събуди, той беше толкова ангажиран да наказва виновните според него ангараки, че даде на мен и алорните добра начална преднина.

Ние се промъквахме надолу по безкрайните стъпала, като се ослушвахме за забързаните стъпки на гролими. В кулата обаче цареше мъртва тишина.

Когато най-после се добрахме до входа, аз пръв огледах покрития със сняг площад. Той изглеждаше все така безлюден. Късметът ми явно все още действаше.

— Да вървим! — каза сприхаво Драс.