снега от хълмовете. След не повече от час се озовахме на върха на един от тях и оттам за пръв път успяхме да огледаме Града на вечната нощ. Видяхме кулата на Торак, но не това бе най-голямата ми грижа в момента. Проблемът беше, че Ктол Мишрак се оказа заобиколен от доста солидна на вид каменна стена. Избълвах няколко кратки проклятия.
— Какво има? — попита Драс.
— Не виждаш ли стената?
— Виждам я.
— Това значи, че ще трябва да се промъкнем през някоя от портите, а вие тримата никак не приличате на гролими.
Той сви рамене.
— Много се притесняваш, Белгарат — изломоти после. — Просто ще избием пазачите.
— Май ще трябва да се измисли нещо по-добро от това — каза тихо Алгар. — Хайде да проверим колко висока е стената.
Вятърът бе облизал снега от хълмовете, но този сняг все някъде трябваше да се е дянал. Скоро разбрахме къде точно. В подножието на хълма ни очакваха преспи, дълбоки поне два метра.
— Няма смисъл, Белгарат — каза ми Черек мрачно. — Ще се наложи да минем по пътя.
Той посочи тясната криволичеща линийка, която свързваше склона на хълма с градската порта.
— Черек, този път е по-крив от змия с потрошен гръбнак. Освен това снегът от двете му страни е натрупан на такава височина, че въобще няма да можем да видим, ако някой тръгне да ни пресреща. Ще се сблъскаме с него още преди да сме успели да го чуем.
Черек смръщи вежди.
— Просто ще бъдем нащрек — каза той след кратко умуване. — Ако успеем да ударим първи, какво по- голямо преимущество ще ни е необходимо?
Това си беше пълна идиотщина, но пък и аз не можех да се сетя за нищо по-добро. Освен това нямахме излишно време за умуване. Имахме работа в Ктол Мишрак, която не търпеше отлагане.
— Добре, ще опитаме — предадох се аз.
Наистина срещнахме един гролим на път за града, но Рива и Алгар му видяха сметката с кинжалите си преди да успее да гъкне. После двамата го хванаха за ръцете и краката, залюляха го няколко пъти и го прехвърлиха над ръба на струпания встрани от пътя сняг. В това време Драс прикри локвата кръв с няколко шепи сняг.
— Моите синове работят добре заедно, не мислиш ли? — отбеляза Черек с бащинска гордост.
— Много добре се справиха — съгласих се аз. — А как да се махнем от тази пътека, преди да сме стигнали до градските порти?
— Ще се приближим още малко и после ще си пробием тунел през снега. Последният ще срути тавана след себе си. Никой няма да разбере, че сме припарвали насам.
— Хитро. Как сам не се сетих за това?
— Вероятно защото не живееш в покрита със сняг страна. Когато бях на петнайсет, във Вал Алорн имаше една омъжена жена, на която бях хвърлил око. Нейният съпруг беше стар и много ревнив. През цялата зима поддържах тунел под снега чак до къщата им.
— Какъв невероятно интригуващ епизод от твоето юношество. А тя на колко години беше?
— О, на около трийсет и пет или нещо такова. Научи ме на куп неща.
— Сигурно.
— Мога да ти разкажа, ако искаш.
— Може би някой друг път. В момента съм твърде зает. (Тоя разговор май трудно ще го намерите в Книгата на Алорните, а?)
Алгар вървеше на няколко метра пред нас и надзърташе внимателно отвъд всеки ръб. Накрая се върна обратно.
— Дотук е добре — отбеляза кратко. — Портите са кажи-речи след следващия завой.
— Колко е висока стената? — попита баща му.
— Не е чак толкова страшна. Около четири метра.
— Добре — каза Черек. — Аз ще водя. Вие, момчета, си знаете работата.
Те всички кимнаха и нито един не си и помисли да се обиди, задето го бяха нарекли „момче“. Черек живя повече от деветдесет години и до последния му ден те си останаха неговите „момчета“.
Прокопаването на тунел под снега не е чак толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед, особено когато разполагаш със солидна помощ. Черек вървеше пръв и дълбаеше снега с огромните си лапи, Драс укрепваше тавана след него. Трети се движеше Рива, който се грижеше за стените.
— Сега си ти — каза ми Алгар. — Лягай от време на време по пода и го заглаждай с корем.
— За какво е всичко това? Нали няма да живеем тук? — оплаках се аз.
— Но имаме намерение да се върнем обратно, нали? Аз ще тръгна последен, защото знам как да затворя входа, така че никой да не го забележи.
Независимо от цялото бързане, все пак имахме още петнайсетина часа преди слънцето да надзърне отново над южния хоризонт. В следващите няколко часа дълбахме като къртици. По някое време се блъснах в крака на Рива.
— Какво става? — попитах аз. — Защо спряхме?
— Татко е стигнал стената — отвърна ми той. — Видя ли? Идеята не беше чак толкова лоша.
— Кога сте се научили на тоя номер?
— Правим го понякога, когато сме на лов, а и когато трябва да се промъкнем близо до враговете си.
— А как ще се прехвърлим отвъд стената?
— Аз ще се кача на раменете на Драс, а Алгар на раменете на татко. Ние с Алгар ще се покачим на стената и после ще ви изтеглим горе. Трикът сигурно нямаше да се получи, ако бяхме по-ниски. Идеята ни хрумна по време на последната война между клановете. — Рива погледна напред. — Да вървим! Татко е излязъл от тунела.
Измъкнахме се внимателно навън и скоро стояхме редом със стената. Черек и Драс застанаха с лице към нея и длани, опрени върху каменната зидария, а Алгар и Рива се покачиха на раменете им, хванаха ръба на зъбера и се набраха нагоре.
— Първо Белгарат — прошепна Рива отгоре. — Вдигнете го така, че да мога да го хвана за ръцете.
Драс ме хвана за кръста и ме вдигна във въздуха. Точно тогава разбрах колко силни са всъщност ръцете на Рива. Той замалко не ми потроши пръстите, след като ме хвана „внимателно“ и ме изтегли при себе си, сякаш бях вързоп с мръсно пране.
Най-накрая бяхме в пределите на града. Белдин ми бе описал Ктол Мишрак като предградие на Ада и аз не виждах причина да не се съглася с него. Сградите бяха струпани плътно една до друга, а тесните криволичещи улички бяха покрити от вторите етажи на къщите. Което, повярвайте ми, не е чак толкова лоша идея, като се има предвид колко на север се намираше градът. Така поне улиците не бяха затрупани със сняг. Пълната липса на каквито и да е прозорци по постройките правеше улиците да изглеждат като коридори на тъмница. Единственото осветление идваше от пръснати нарядко факли, които бълваха облаци зловонен пушек. Беше наистина потискащо, но ние с моите другари не държахме да се разхождаме по ярко осветени сокаци. Целта ни беше да се промъкнем незабелязани, а това упражнение се изпълнява най-лесно на тъмно.
Не съм съвсем сигурен дали опушените коридори на улиците бяха напълно обезлюдени по силата на някаква уговорка между моя безтелесен приятел шегаджия и неговия конкурент, или това беше нещо съвсем обичайно за Града на вечната нощ. Чандимите бяха плъзнали из града, но ние така и не срещнахме жива душа, докато се промъквахме все по-дълбоко и по-дълбоко в самото сърце на Империята на ангараките.
Накрая излязохме на един неголям площад в центъра на града и сред опушения мрак пред нас се възправи желязната кула, която ми бе описал Белдин. Като се има предвид маниакалната завист на Торак, кулата, естествено, беше по-висока от тази на Алдур. Нейната монументалност беше отвратителна. От желязо трудно може да се направи красива сграда. Кулата на Торак беше черна и дори от разстояние изглеждаше проядена. Бяхме застанали пред един своеобразен паметник на егото на Бога-Дракон.
