Обсипаната с шипове врата се пазеше от две хрътки.
— Сега какво? — прошепна Алгар.
— Нищо по-лесно от това — заяви Драс уверено. — Просто ще се разходя дотам и ще им сцепя кратуните с моята секира.
Трябваше да пресека подобни мераци още от самото начало, защото останалите алорни като нищо можеха да решат, че идеята всъщност не е чак толкова лоша.
— Не става — казах бързо. — Още щом те мернат, ще се разджавкат и ще събудят целия град.
— Е, как тогава ще се промъкнем край тях? — попита Драс, нацупен като малко дете, на което току-що са забранили да дърпа повече котката за опашката.
— Работя по въпроса.
Наистина се бях размислил здравата и изведнъж ме осени спасителната идея. Убеден бях, че ще проработи, тъй като вече я бях използвал веднъж.
— Хайде да се изтеглим в тази улица — промърморих тихо. — Ще трябва да се преобразя.
— Като вълк далеч не си толкова голям, колкото са те, Белгарат — отбеляза Черек.
— Нямам намерение да се преобразявам във вълк — успокоих го аз. — Между другото, няма да е зле да отстъпите на няколко крачки. Може и да се окаже опасно, поне докато не успея да овладея процеса.
Тримата отстъпиха нервно.
Не се превърнах във вълк, нито пък в сова или орел, още по-малко в дракон.
Преобразих се в порова котка.
Алорните се отдръпнаха още повече.
Номерът сигурно нямаше да се получи, ако Хрътките на Торак бяха истински кучета. И най-глупавото куче знае, че скунксовете и поровите котки трябва да се заобикалят отдалече. Но чандимите всъщност не бяха кучета. Те бяха гролими и това ги караше да гледат на дивите животни с презрение. Размахах заплашително петнистата си опашка и изсъсках предупредително, за да се поупражня. След това се насочих право към чандимите. Щом приближих достатъчно, за да ме видят, единият от тях изръмжа:
— Махай се! — Гласът му звучеше така, сякаш дъвчеше думите.
Не му обърнах никакво внимание и продължих да се приближавам. Като прецених, че са вече в обсега ми, се обърнах и насочих най-опасната част от новопридобитото си тяло право към тях.
(Не мисля, че е необходимо да изпадам в подробности. Самата процедура беше доста нелицеприятна, а аз не искам да обидя дамите, които биха прочели моите писания.)
Когато едно истинско куче бъде „напарфюмирано“ от скункс или от порова котка, то тутакси надава пронизителен вой, съпроводен от сърцераздирателно квичене и джавкане, за да може целият свят да разбере колко неприятно му е всъщност. Вече обясних, че стражите пред кулата на Торак не бяха истински кучета, но въпреки това се разквичаха като наритани помияри и тутакси взеха да се търкалят в снега и да търкат бясно с лапи муцуните и очите си.
Гледах ги известно време от чисто научно любопитство и след това им пръснах още една доза, за всеки случай.
Когато ги видях за последен път, те търчаха като бесни из площада, спирайки на всеки няколко метра, за да се отъркалят отново в снега. Вече не джавкаха, а просто скимтяха.
Приех собствената си форма и махнах на Черек и момчетата да се приближат. После се обърнах към вратата и я докоснах с върховете на пръстите си. Почти на мига открих тайната ключалка, която се оказа учудващо елементарна. Елиминирах я и отворих бавно вратата, милиметър по милиметър. Въпреки това пантите проскърцаха. Звукът ми се стори почти пронизителен, но не вярвам да се е чул твърде надалеч.
Черек и синовете му доближиха на няколко метра от мен и се заковаха на място.
— Хайде де — прошепнах им аз нетърпеливо.
— Ъ-ъ… добре, Белгарат — каза Черек крайно колебливо. — Всъщност защо не тръгнеш пръв? Ние ще те последваме.
Той май се опитваше да си задържи дъха.
— Не ставай идиот — троснах му се аз. — Чандимите отнесоха цялата воня. Не съм толкова несръчен, че да се опръскам сам.
Въпреки уверенията ми, четиримата гиганти се приближиха доста неохотно.
Аз промърморих няколко защитни заклинания и се промъкнах с рамото напред в пълния мрак, който цареше във вътрешността на кулата. От малката торбичка на кръста си измъкнах свещ и докоснах фитила й с палец. Мижавото пламъче освети неголямото помещение, в дъното на което мярнах извисяващо се нагоре стълбище.
— Сега накъде? — попита нервно Черек.
— Нагоре по стълбите, предполагам — отвърнах му аз и посочих виещата се в мрака желязна спирала. — Няма кой знае каква полза да си строиш кула, ако не смяташ да се заселиш на върха й. И все пак първо ще огледам наоколо.
Прикрих пламъчето на свещта с длан и огледах помещението. Зад стълбището открих врата, която не бях видял преди. Докоснах я и веднага усетих стълбите от другата й страна. Те обаче слизаха надолу. Обзе ме усещането, че все някога ще трябва да разбера къде водят. Не знаех защо, просто усещах, че се налага. През следващите близо три хиляди години запазих спомена за това къде точно се намират стълбите. После, когато се върнах в Ктол Мишрак заедно с Гарион и Силк, най-накрая разбрах какъв е бил смисълът на всичко това.
Тогава обаче просто се върнах обратно при алорните, посочих им железните стълби, които водеха нагоре, и им казах:
— Оттук. Да вървим!
Черек кимна, пое свещта от мен и после измъкна меча си. Тръгна нагоре, следван от Рива и Алгар. Ние с Драс останахме последни.
Дълго се изкачвахме. Кулата на Торак се оказа дори по-висока, отколкото ни се беше сторила отвън. На практика няма никакъв смисъл една кула да е чак толкова висока, но вие знаете какъв е Торак. Ако можеше, той би си вдигнал кула чак до звездите.
Накрая все пак се добрахме до върха, където ни очакваше нова желязна врата.
— Сега какво? — прошепна ми Черек.
— Отвори я — казах му аз. — По принцип Торак не би трябвало да може да ни направи каквото и да е, но докато не влезем, няма да разберем. Все пак опитай да вдигаш по-малко шум.
Черек пое дълбоко въздух, подаде свещта на Алгар и сложи ръка на дръжката.
— Бавно — предупредих го аз.
Той кимна и натисна дръжката с цялото внимание, на което бе способен.
Белдин се оказа прав. Торак наистина бе направил нещо, за да предотврати ръждясването на кулата си. Вратата вдигна незначителен шум, докато Мечото рамо я отваряше милиметър по милиметър.
Черек надзърна зад нея.
— Вътре е — прошепна той. — Мисля, че спи.
— Добре — изръмжах аз. — Да приключваме. Нощта няма да трае вечно.
Промъкнахме се внимателно в стаята отвъд желязната врата. Веднага забелязах, че при всичките си останали недостатъци, Торак е и плагиат. Неговата стая приличаше досущ на тази на Учителя, но всичко беше направено от желязо. Единствената светлина идваше от горящата камина.
Богът-Дракон спеше в леглото си, но сънят му явно не беше от приятните. Той се въртеше и стенеше, сякаш постелята му бе изплетена от тръни. Огънят вероятно продължаваше да го гори. Лицето му беше покрито с желязна маска, която точно предаваше чертите такива, каквито бяха преди да реши да си поиграе с мощта на Сферата. Странно, но за разлика от своите копия, пръснати по храмовете на ангараките, тази маска се движеше и изражението върху металното лице хич не беше от приятните. Торак очевидно страдаше от непоносима болка. Може и да ви се стори жестоко, но не изпитвах и капка съчувствие към него. Най-ужасяващият детайл от спящото лице на Бога бе широко отвореното му ляво око, което продължаваше да гори с видим пламък.
Докато обезобразеният Бог се гърчеше в своя изтъкан от кошмари сън, горящото му око ни следеше неотлъчно, макар Торак да изглеждаше абсолютно неспособен да ни попречи по какъвто и да е начин.
Драс застана до леглото му и го погали бавно с острието на бойната си секира.
