Белгарат — магьосникът

— Но ще има и едно по-специално Дете на Светлината — продължи Учителя, — както и едно по- специално Дете на Мрака. Това ще бъдат двамата истински воини на Светлината и Мрака. Те ще уредят веднъж завинаги спора между двете начала. Твоята задача е да подготвиш идването на Детето. Наглеждай Рива. Детето ще бъде негов потомък.

— Никога повече ли няма да те видя?

Той се усмихна едва-едва.

— Ще ме видиш, разбира се. Твърде много време ми отне обучението ти, за да те загърбя просто така. Обръщай особено внимание на сънищата си, Белгарат. Няма да мога да идвам лично — поне не прекалено често — затова ще говоря в съня ти.

— Е, и това е нещо. Така ли ще ни направлявате — чрез сънищата?

— Необходимостта ще ви направлява. Втората ера, за която говорят далите, приключи. Това е Третата ера — Ерата на Пророчеството. Двете Необходимости ще насърчават определени хора да предсказват бъдещето.

Веднага съзрях недостатък в тази идея.

— Няма ли да бъде малко опасно? — попитах. — Това не е точно информацията, която бихме искали да попадне в случайни ръце.

— Не се притеснявай за това, сине мой. Останалата част от човечеството няма да е способна да разбере предсказанията. Те ще бъдат достатъчно мъгляви и странни, та повечето хора да ги вземат за брътвежи на луд. Кажи на твоите алорни, обаче, да си отварят ушите и да ги записват. В предсказанията ще има скрити послания.

— Рискът не е ли твърде голям за такъв огромен залог, Учителю?

— Да, но правилата са такива.

— Не съм убеден, че правилата ще се спазват, Учителю. Противниковата страна вече се опита да играе нечестно при Ктол Мишрак.

— Само Торак се опита да го стори. Неговата Необходимост се извини за това. Торак вече понася наказанието си.

— Чудесно. А аз какво да правя сега? Крайно време е да се върна при Поледра.

Учителя въздъхна.

— Боя се, че завръщането ти ще трябва да почака. Съжалявам, Белгарат, даже повече, отколкото би могъл да предположиш. Но на теб тепърва ти предстои работа. Като начало ще трябва да разделиш Алория.

— Какво трябва да направя?

И той ми обясни — надълго и широко.

След като приключи с наставленията, старецът нахрани коня си и подкара раздрънканата каручка на юг, оставяйки ме насаме с хъркащите алорни. Не си направих труда да ги събуждам и те спаха чак до следващата утрин.

— Къде е твоят приятел? — попита Черек, след като накрая се събудиха.

— Тръгна да върши някаква негова си работа — отвърнах му.

— Е, всичко май приключи — каза Драс. — Нямам търпение да се прибера във Вал Алорн.

— Проблемът е, че ти няма да се връщаш във Вал Алорн, Драс.

— Какво?!

— Ще трябва да се върнеш при мочурищата, от които идваме.

— И защо да правя такава глупост?

— Защото аз ти казвам да я направиш — троснах му се.

Знам, че не бях прав, но онази сутрин определено не бях в добро разположение на духа. Погледът ми се спря на Черек Мечото рамо.

— Съжалявам, Черек — казах, — но сега ще трябва да разделя кралството ти. Ангараките няма да оставят всичко това да ни се размине просто така. Рива ще пази Сферата, значи вие тримата ще трябва да пазите него. Ще ви разпределя така, че хората на Торак да не могат да се доберат току-тъй до вашия най- малък брат и да му откраднат Сферата.

— И колко ще продължи всичко това? — попита Черек. — Кога ще мога да обединя отново кралството си?

— Боя се, че това няма да стане. Разделянето на Алория ще остане за вечни времена.

— Белгарат! — възпротиви се Черек като дете, което са плеснали през ръцете.

— Не съм го решил аз, Черек. Не забравяй, че идеята да откраднем Сферата беше твоя. Сега ще трябва да понесеш последствията. Драс ще трябва да основе свое собствено кралство сред северните мочурища. Алгар също ще има свое кралство — тук сред степта. Ти се връщаш във Вал Алорн. Твоето кралство ще бъде полуостровът.

— Кралство ли? — избухна Черек. — Че то е по-малко от дрешник!

— Не се притеснявай за това. Сега океанът е твоето кралство. Събери най-добрите си корабостроители. Коритата, които правите сега, не стават за нищо. Аз ще ти начертая проектите за новите кораби. Кралят на океана ще се нуждае от истинска флотилия, а не от ято рибарски лодки.

Черек присви замислено очи.

— Крал на океана — произнесе той бавно. — Това не звучи чак толкова зле. А може ли наистина да се воюва с кораби?

— О, да — уверих го аз. — А най-добрата новина е, че вече няма да ти се налага да ходиш пеш до бойното поле.

— А къде искаш да отида аз, Белгарат? — попита ме Рива.

— Сам ще те заведа там. Трябва да дойда с теб и да ти помогна да се устроиш.

— Благодаря ти, но къде все пак е това „там“?

— На Острова на бурите.

— Но това е само един скален къс сред Великото западно море! — възропта той.

— Знам, но това ще е твоят скален къс. Ти сам се съгласи да пазиш Сферата. Сега тя е твоя грижа. След като пристигнем на острова, ще построиш крепост и заедно със своите хора ще прекараш в нея остатъка от живота си, охранявайки Сферата. После бремето ще поемат твоите деца, те пък ще го предадат на своите наследници и тъй нататък.

— И колко ще продължи това?

— Нямам и най-малка представа, навярно векове. Може би дори хилядолетия. Твоят баща ще построи кораби и няма да позволява на никого дори да припари край Острова на бурите.

— Не така си представях нещата, когато ти предложих да откраднем Сферата, Белгарат — изсумтя Черек.

— Животът е пълен с неприятни изненади, не мислиш ли? Време е за разплащане. Време е да пораснете. Предстои ни работа, много работа.

Може би не бях прав да се държа така рязко с тях, но навремето Учителя също не ме беше галил с перце. Освен това мрънкането на Черек и неговите момчета започваше да ми лази по нервите. Те бяха предприели най-значимото начинание в историята на своя народ и бяха довели това начинание до успешен край. Заедно със славата обаче идваха и отговорностите и последното нещо, което се искаше от тримата алорни, бе да пристъпват от крак на крак и да хленчат.

Понякога алорните са такива бебета!

Нахвърлих им набързо подробностите около най-належащите задачи, с които трябваше да се заеме всеки от четиримата. Не им оставих време да се размекват още повече. Първо, казах на Черек точно колко воини трябва да изпрати при всеки от тримата си синове, за да им помогнат при основаването на новите кралства. Лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато осъзнаваше с каква част от сегашната си мощ трябва да се прости в името на общата кауза. Всеки път, когато се опитваше да възнегодува, учтиво му напомнях, че идеята за похода до Малория е била негова от самото начало. Аз зарязах бременната си съпруга, за да се включа, затова сега никак не му съчувствах.

— Ето това са нещата, които ще трябва да свършим най-напред. Някакви въпроси? — рекох накрая.

— А какво ще правим, след като се установим на новите места? — попита кисело Драс. — Ще седим и ще чакаме ангараките, така ли?