След като приключи с острието, той го остави настрана и се зае с масивната двуръчна дръжка на оръжието.
— А ефесът? — попита Рива.
— И дотам ще стигнем.
Той продължи да работи. От лицето му струеше пот, но Пазителя продължаваше упорито да изглажда ръкохватката. Накрая и тя бе готова. Рива я остави върху наковалнята.
— Това е всичко, което бих могъл да направя — каза той. — Все пак не съм златар, нали? Сега какво?
Със силата на Волята сътворих варел с вода.
— Закали ги — казах.
Той взе острието с големите клещи и го потопи внимателно във водата. Облачето пара, което се издигна над варела, беше наистина ефектно. После дойде ред на ръкохватката.
— Все още си мисля, че няма да мога да ги съединя.
— Довери ми се.
Беше необходимо доста време, за да изстинат острието и ръкохватката. Наложи ми се на два пъти да пълня отново варела, преди да потъмнеят.
Рива пъхна внимателно ръка във водата и докосна острието.
— Мисля, че вече са достатъчно охладени.
— Извади Сферата — казах му аз.
Той бръкна в туниката си и измъкна оттам блещукащата Сфера. Изглеждаше толкова малка в огромната му длан.
— Сега измъкни и ръкохватката от водата.
Рива изпълни нареждането ми.
— Сложи Сферата там, където би трябвало да е ефесът.
— Защо?
— Просто го направи. Ще разбереш защо.
Той хвана острието с една ръка и притисна Сферата между него и ръкохватката. Последва силно прещракване. Рива трепна леко.
— Спокойно — казах му, — точно това трябваше да стане.
— Сега какво?
— Натисни силно ръкохватката надолу.
— Как така?
— Точно както го чуваш. Натисни силно и те ще се съединят.
— Това е глупаво, Белгарат, та те и двете са от кована стомана.
Въздъхнах.
— Просто го направи, Рива. Не ми губи времето с празни приказки. Става въпрос за магия, а от двама ни аз съм експертът в тази област. Само не натискай твърде силно, за да не разцепиш ръкохватката.
— Ти да не си пил нещо сутринта?
— Направи го, Рива!
При потъването си в ръкохватката острието издаде странен мелодичен звън, който събори снега от околните дървета. Когато всичко свърши, Рива хвана меча в ръце и го огледа.
— Невероятно! Той е едно цяло.
— Естествено. Хвани сега ръкохватката на своя меч и го вдигни високо. —
Рива вдигна огромния меч над главата си.
— Та той е лек като перце! — възкликна Пазителя на Сферата.
— Сферата е поела тежестта му — обясних аз. — Не забравяй това, когато ти се наложи да я свалиш. Ако в този момент държиш меча само с една ръка, тежестта му като нищо ще ти счупи китката. Вдигни меча!
Той го вдигна отново и после разсече въздуха със смъртоносното му острие. Сферата пламна в синьо, точно както бях очаквал, и мигом изглади грубите ръбове на оръжието. Металът заблестя като повърхността на скъпо огледало.
— Добре се справи — похвалих Рива. После извиках от радост и направих няколко несръчни танцови стъпки, което по принцип ми се случва рядко.
Рива не можеше да откъсне поглед от своя пламтящ меч.
— Какво стана? — попита той.
— Ти направи всичко, точно както трябваше, момче! — викнах възторжено аз.
— Искаш да кажеш, че всеки път, когато го взема в ръце, ще е така?
— Естествено, Рива! Всеки път! Мечът вече е част от Сферата. Всеки път, когато го извадиш от ножницата, той ще пламва в ръцете ти, без дори да те опари. А доколкото разбирам, синът ти ще се ползва от същата привилегия.
— Че аз нямам син.
— Всичко по реда си. Запаши сега меча и да вървим в лагера.
Рива, естествено, не ме послуша. Беше щастлив като дете, получило току-що желаната играчка. След известно време маймунджулъците му започнаха да ми омръзват, но реших, че момчето си е заслужило забавлението и затова дори не се опитах да го прекъсна.
На самия връх имаше огромен объл камък, кажи-речи с размерите на голяма къща. Огледах го още когато за пръв път се изкачихме горе, и се зачудих какво би трябвало да направим с него. Камъкът беше много голям.
— Добре — каза Рива, — сега какво?
— Стисни здраво меча и направи този камък на пух и прах.
— Но така ще нащърбя острието, Белгарат.
— Не би трябвало.
— Но какъв е смисълът в това да разцепвам камънаци с меча си? Някой голям чук би свършил далеч по- добра работа.
— Можеш да блъскаш по този камък с най-големия чук, който си способен да вдигнеш, и пак няма да успееш да отчупиш дори парченце от него.
— Още магия, значи?
— Нещо такова. През долината някога е текла река. Изворът й е бил запушен, когато Торак разцепи света. Щом твоето семейство ще оправя света, то това ще е добро начало. Разчупи камъка, Рива. Освободи реката. И без друго твоят град ще се нуждае от прясна вода.
Той сви рамене.
— Щом казваш, Белгарат.
(Гарион, искам да обърнеш внимание на безпрекословното доверие, което ми имаше това момче. Може би няма да е зле да си го спомниш следващия път, когато решиш да спориш с мен.)
Рива вдигна огромния пламтящ меч и нанесе удар, който вероятно би направил някой по-малък камък на ситен чакъл. Сигурен съм, че звънът от удара е изпоплашил всички сърни из Сендария.
Камъкът се разцепи чак додолу на две равни половини, които се търкулнаха встрани.
Реката излетя от запушения доскоро процеп като вълна, срещнала челно някоя огромна крайбрежна скала. Ние хукнахме встрани, за да останем сухи. Когато се добрахме до сигурно кътче, застанахме и се загледахме в реката с усещането за добре свършена работа.
— Опа-а — каза след малко Рива.
— „Опа-а“ какво?
— Може би трябваше първо да предупредя хората, които работят долу — отвърна ми той. — Това едва ли ще ги изненада приятно. Сигурно ще ме проклинат поне седмица, след като се приберат обратно с плуване.
Оказа се обаче, че новоосвободената река е спестила на алорните месеци непосилен труд. Под камъните и дърветата, които те тъкмо разчистваха, изникнаха естествени тераси, които свършиха чудесна работа при бъдещите строежи, Алорните, които реката помете в морето, се бяха забавлявали така, че после
