тъмна, а чертите й не носеха и следа от онази характерна бебешка закръгленост. Личицето й беше абсолютно безизразно, но очите… Очите й говореха повече от каквито и да било думи! Тогава направих нещо, което беше обичай в Гара — селцето, където се бях родил. Независимо дали ме харесваше или не, Поул беше моето първородно дете и аз докоснах челцето й в знак, че я приемам за своя.
Миг по-късно тръпка разтърси ръката ми и аз се дръпнах като попарен, бълвайки някакво проклятие. Не беше на добро, че първото нещо, което Поулгара чу от мен, бе проклятие. Взрях се в това мрачно пеленаче. Едно кичурче над дясната й вежда бе побеляло при моето докосване.
— Какво чудо! — ахна Белтира.
— Не бих казал — възрази му Белдин. — Тя е неговото първородно дете и той просто я беляза. Може и да греша, но съм почти сигурен, че ще стане магьосник.
— Магьосница — поправи го Белкира.
— Какво?
— Магьосникът е мъж. Тя е момиче. Затова правилната дума е „магьосница“.
Магьосница или не, моята първородна щерка вече бе успяла да се подмокри и затова я оставих обратно в люлката й.
По-малката ми дъщеря се оказа най-красивото бебе, което някога бях виждал. И това не беше просто бащина гордост. Всички, които я видяха, казаха същото. Тя ми се усмихна още щом я поех от ръцете на Белдин. Тази лъчезарна малка усмивчица проникна право в сърцето ми и го завладя за вечни времена.
— Ти така и не отговори на въпроса ми, Белдин — казах, докато полюшвах Белдаран в скута си. — Къде е Поледра?
— Я да поседнем и да пресушим по някоя халба, а, Белгарат?
Той закуцука с необичайна за него сприхавост към бурето с бира и тутакси ми напълни една еднолитрова халба.
Седнах, прикрепяйки Белдаран в скута си. Може би не трябва да го споменавам, но тя не се подмокри. Отпих голяма глътка от бирата, чудейки се на какво ли се дължи странното поведение на моите побратими.
— Стига си ме размотавал, Белдин — казах накрая, обърсвайки пяната от устните си. — Къде е жена ми?
Белтира се приближи до мен и взе Белдаран.
Погледнах към Белдин и видях как две големи сълзи се търкулнаха по грубите му бузи.
— Боя се, че я изгубихме завинаги, Белгарат — каза той с гробовен глас. — Раждането беше много тежко. Направихме всичко възможно, но тя ни се изплъзна.
— Какви ги приказваш?
— Тя умря, Белгарат. Съжалявам, но Поледра е мъртва.
III част
Време на неволи
Осемнадесета глава
Не бих могъл да разкажа за следващите няколко месеца, защото просто не ги помня. Имам само няколко по-ярки спомена от това време, но те са единствено цветни петна в паметта ми, без връзка помежду си или пък със случилото се преди и след тях. Опитвам се с всички сили да ги залича. Никой не обича да се връща към собственото си безумие.
Ако Алдур не ни бе напуснал, може би всичко щеше да мине далеч по-леко за мен. Но Необходимостта реши да ми го отнеме в най-неудачния момент. И тъй, аз се чувствах абсолютно самотен, изоставен с мъката си. Не, не драматизирам, нито пък искам да си изрисувам ореола на мъченик. Чудесно знам, че всичко, което ме сполетя, беше неизбежно. Я по-добре да приключа дотук с приказките за това, а?
Спомням си дългите дни, в които бях привързан към леглото, а Белдин и близнаците бдяха над мен и потискаха безмилостно всеки опит да мобилизирам Волята си. Моите побратими бяха твърдо решени да не ме оставят да последвам примера на Белсамбар и Белмакор. После, когато желанието ми да сложа край на живота си се поуталожи, ме развързаха. Не че за мен това имаше някакво значение. Помня как с дни седях и гледах в пода, загубил реална представа за времето.
Тъй като единствено присъствието на Белдаран сякаш ме успокояваше донякъде, моите побратими често я носеха в кулата и понякога дори ми позволяваха да я подържа. Все още мисля, че именно моята по-малка дъщеричка ме измъкна най-накрая от ноктите на лудостта. Колко обичах това малко момиченце!
Белдин и близнаците обаче никога не ми донесоха Поулгара. Нейните леденосиви очи ми причиняваха болка, а цветът им се сменяше от тъмносиньо в стоманено сиво още щом някой споменеше името ми. Явно природата на Поул не познаваше прошка.
Белдин бе следил внимателно бавното ми измъкване от капана на лудостта и едва в началото на есента се осмели да ме попита:
— Искаш ли да видиш гроба? Чувам, че някои хора имали такъв обичай.
Идеята ми беше ясна. Гробът е мястото, което се посещава и се обкичва с цветя. Целта му е да помогне на близките да преодолеят скръбта си и да погледнат отново напред. Може би при някои това наистина помага. Но при мен — не. Самото споменаване на думата накара главата ми отново да закънти от непоносима болка.
(Знаех си, че правя грешка като ви разказвам всичко това.)
Така или иначе, все пак успях да си възвърна разсъдъка — ако не окончателно, то поне в голяма степен — някъде към края на зимата и след един обстоен разговор с близнаците те решиха, че могат да ме отвържат и да ме пуснат да ходя насам-натам. Белдин така и не спомена повече онзи „гроб“.
Помня, че крачех до изнемога през снежните преспи, покрили Долината. Правех го, защото исках вечерта да съм мъртво уморен. Достатъчно уморен, за да мога да поспя поне малко. Единственият проблем бе, че всяко кътче в Долината извикваше по някакъв спомен у мен. Не можете да си представите колко бели сови има на този свят!
Мисля, че решението започна да се оформя у мен в самия край на зимата, когато снеговете бяха започнали да се топят. Аз все още не си давах сметка за него, но то бе вече закътано в едно отдалечено ъгълче на съзнанието ми.
Под въздействието на това неосъзнато решение се заех да сложа ред в делата си. През една мразовита и ветровита вечер отидох до кулата на Белдин, за да видя дъщерите си. По онова време те вече бяха почти на годинка и можеха да ходят. Белдин беше сложил предвидливо врата на стаята си, за да избегне всякакви неприятни инциденти. Белдаран вече бе открила чудото на тичането, макар да си плащаше за удоволствието с доста синини. Кой знае защо намираше това за много забавно и след всяко ново падане се заливаше от смях.
Поулгара, естествено, никога не се смееше. Тя и сега не го прави често. Понякога си мисля, че Поулгара взема живота твърде насериозно.
Белдаран припна към мен с широко разтворени ръчички, аз я грабнах в обятията си и я целунах.
Поулгара дори не ме погледна. Тя изглеждаше изцяло погълната от една играчка — някаква странна крива пръчица, а може да е било корен, изровен кой знае откъде. По-голямата ми дъщеря се мръщеше и въртеше нещото из ръцете си със сериозността на престарял мъдрец.
— Съжалявам за това — каза Белдин, след като забеляза, че гледам играчката. — Поул има невероятно пронизително гласче. Освен това въобще не си прави труда да плаче, когато иска нещо, както правят останалите деца. Вместо това просто пищи. Нали все нещо трябва да й дам, за да се занимава?
— Пръчка?
— Обработва я вече шести месец. Писне ли, тутакси й я давам и тя млъква на мига.
Той хвърли бегъл поглед на Поулгара, после се наведе към мен и прошепна:
— Пръчката има само един край. Тя обаче още не се е сетила за това и се опитва да намери другия. Близнаците смятат, че съм жесток, но и аз трябва да подремвам от време на време.
Целунах Белдаран още веднъж и я наместих да седне. После отидох при Поулгара и я взех на ръце. Тя веднага се стегна и започна да се криви, за да се измъкне.
