— Грат — повтори елдракът, слагайки точка на спора. Явно изпъкналата долна челюст му пречеше да докара името ми в целия му блясък. — Хубаво е Грул да знае това. Грул пази имената на всички човеко- неща, които изяжда, ей тук.
Той чукна по слепоочието си с върха на един от своите страховити нокти.
— Грат иска ли да се бие, преди Грул да го изяде? — попита той с надежда в гласа.
Можех да се сетя за куп по-приятни варианти от този. Изправих се.
— Върви си по пътя, Грул — казах на елдрака. — Нямам време да си играя с теб.
По косматото му лице се разля страховито подобие на усмивка.
— Можеш да не бързаш, Грат. Първо ще играем, после Грул ще яде.
Ситуацията определено не вървеше на добре. Огледах го по-внимателно. Имаше огромни ръце, които висяха чак до коленете му. Никак не ми се искаше да попадам в прегръдките на това чудовище. Отстъпих едва забележимо и опрях гръб до дънера на близкото дърво.
— Правиш грешка, Грул — казах му. — Вземи си сърната и си върви по пътя. Тя няма да се съпротивлява. Виж, с мен ще си имаш сериозни неприятности.
Това, разбира се, беше чиста хвалба. Ако разчитах само на мускули, нямаше да имам никакви шансове в сблъсъка с елдрака. Той вече се беше приближил твърде много, за да рискувам с магически трикове. „Ама че глупав начин да умреш, особено за човек като мен“ — помислих си.
— Грат е твърде малък, за да се бие с Грул. Грат не е много умен, ако не го забелязва. Но затова пък Грат е смел. Грул ще запомни колко смел е бил Грат след като го изяде.
— Много мило от твоя страна — промърморих. — Ела насам тогава, Грул! Да започваме, щом толкова съм ти легнал на сърцето. Имам си и друга работа.
Блъфирах. Фактът, че това огромно космато чудовище може да говори, ме насочваше към друга неприятна мисъл — то явно можеше и да мисли, поне на примитивно ниво. Затова с цялата уводна ала- бала-ница исках просто да го накарам да се замисли, вместо направо да връхлети върху мен. Това определено нямаше да е в моя полза. Ако успеех да предизвикам у него известно колебание, шансовете ми да се прибера жив и здрав в Долината щяха да нараснат значително.
Недвусмисленото ми желание да се бия като че ли постигна желания ефект. Грул не беше свикнал мижавите „човеко-неща“ да му се опъват чак толкова и затова пристъпи към мен леко неуверен. Точно на това се и надявах. Когато елдракът протегна огромните си ръчища, за да ме сграбчи, аз се гмурнах под тях, пристъпих крачка напред и измъкнах ловко кинжала от ръкава си. После с бързо движение срязах корема на своя противник. Не бях достатъчно наясно с неговата анатомия, за да се опитвам да го пробода в сърцето. Пък и при тези размери ребрата му сигурно бяха не по-тънки от китката.
Елдракът ме зяпна с неподправено изумление. После погледна надолу към изсипващите се от корема му вътрешности. Раната, която бях отворил, се простираше от единия до другия хълбок.
— Май си изпусна нещо — подхвърлих му аз.
Той сграбчи с две ръце разсипващата се карантия, а на лицето му се изписа бледо подобие на страх.
— Грат сряза корема на Грул — изломоти звярът. — Сега всичките черва на Грул ще изтекат навън.
— И аз забелязах нещо подобно. Искаш ли да се бием още, Грул? Аз обаче бих ти препоръчал да си събереш набързо карантията и да се позакърпиш, преди да е станало твърде късно. Внимавай само, докато бързаш, да не се спънеш в някое от собствените си черва.
— Грат не е добър — обвини ме мрачно елдракът.
После седна тромаво, стиснал вътрешностите си в шепи.
Не знам защо, но всичко това ми се стори ужасно смешно. Засмях се с глас и продължих да се хиля, докато две огромни сълзи не се стекоха по неговото космато лице. Тогава се почувствах засрамен. Протегнах ръка и сътворих върху отворената си длан закривена игла, в която бе вдяната корда, направена от изсушено животинско сухожилие. Хвърлих му иглата и кордата.
— Ето, закърпи се както свариш и запомни добре името ми, в случай, че се срещнем отново. Намери си нещо друго за ядене, Грул. Аз съм стар, мършав и жилав. Едва ли щях да ти се усладя кой знае колко, пък и сигурно си разбрал, че не се давам толкова лесно.
Зората бе изместила мрака и ми осигури необходимата светлина. Поех по пътя, оставяйки седналия елдрак да се чуди как да използва иглата.
Странно, но преживяното премеждие повдигна настроението ми. Все пак бях успял да се измъкна. Направо да не повярва човек! В главата ми бе останала последната реплика на чудовището. В края на краищата, половината свят споделяше неговото мнение. Да, Грат
Два дни по-късно достигнах западния край на Долината. Беше началото на лятото, един от най- приятните периоди в годината. Въпреки че Учителя ни бе напуснал, не помня да съм виждал някога Долината по-красива. Тревата беше ярко зелена, а много от диворастящите плодни дървета тъкмо бяха цъфнали. Дивите къпини бяха отрупани с едри, макар и полуузрели плодове. Аз ги обичам най-много точно такива. Небето беше ясносиньо и по него се носеха плавно пухкави бели облачета. Бях си у дома и май никога не съм се чувствал толкова щастлив.
Беше ме завладяло някакво странно настроение. От една страна, нямах търпение да видя Поледра, а от друга, изпитвах наслада от отлагането на желания миг. Възвърнах си човешкия облик и закрачих спокойно към центъра на Долината. Знаех, че Поледра ще долови моето приближаване, точно както го бе долавяла винаги досега. Вероятно вече ми приготвяше вечеря. Не исках да я принуждавам да бърза.
Тъкмо се бе свечерило, когато най-после стигнах до моята кула и малко се учудих при вида на тъмните прозорци. Отидох до входната врата, влязох и още отдолу извиках: „Поледра!“
За моя изненада, никой не отговори.
Тръгнах нагоре по стълбите. Наоколо цареше мрак. Щракнах с пръсти и на върха на показалеца ми се появи пламъче, с което запалих първата попаднала ми свещ.
В кулата нямаше никой и всичко бе потънало в прах, точно както се случва с изоставените къщи. Какво ставаше тук?
В точния геометричен център на работната ми маса лежеше къс хартия. Оказа се бележка, написана с почерка на Белдин: „Ела в моята кула.“ И нищо повече.
Вдигнах свещта по-високо и на нейната светлина забелязах, че люлките са изчезнали. Очевидно Белдин беше преместил Поледра и моето потомство при себе си. Странно. Поледра беше толкова привързана към моята кула. И защо бе решил Белдин да я подслони? Доколкото си спомнях, тя никога не бе харесвала неговото обиталище. Струваше й се твърде префърцунено. Доста учуден, аз тръгнах обратно надолу по стълбите.
От кулата на Белдин ме делеше не повече от минута и аз реших да не бързам. Но учудването вече почти бе успяло да измести приятното предчувствие.
— Белдин! — извиках. — Аз съм. Отвори ми.
Последва доста дълга пауза и после скалният блок, който му служеше за врата, бавно се плъзна встрани.
Поех нагоре по стълбите. Сега вече бързах.
Достигнах до върха на кулата и се огледах. Белкира, Белтира и Белдин бяха там, но Поледра я нямаше.
— Къде е жена ми? — попитах.
— Не искаш ли да видиш дъщерите си? — попита ме Белтира.
— Дъщери? Значи не е само една?
— Затова направихме две люлки, братко — каза Белкира. — Баща си на близначки.
Белдин се пресегна към една от люлките и внимателно вдигна бебето от постелята.
— Това е Поулгара — представи той новороденото. — Тя е по-голямата.
После ми подаде увитото в одеялце бебе. Отвърнах крайчето на завивката и за пръв път в живота си се вгледах в очите на Поул. Тези, които я познават добре, знаят, че очите на моята дъщеря менят цвета си в зависимост от нейното настроение. Когато ги видях за пръв път, те бяха стоманено сиви и твърди като сапфири. Завладя ме усещането, че малкото същество не си пада особено по мен. Косицата й беше много
