— Вече можеш да спреш — подхвърлих аз на Рива.
— Мога да ги догоня — предложи ентусиазирано той. — Мога да изтребя цялото им подло племе до крак. На Торак няма да му остане нито един поклонник.
— Достатъчно — казах му. — Ти изпълни задачата си. Сега прибери Сферата.
Черек, Драс и Алгар се върнаха при нас.
— Добре се поразкършихме — отбеляза доволно кралят на Алория. — Но пък и Сферата си я бива.
Алорни!
Спуснахме се към устието на реката и оттам продължихме по заледената повърхност на Източното море. Хрътките поддържаха почетна дистанция, но продължаваха да ни следват.
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
През следващите два-три дена вървяхме кажи-речи без почивка през ужасното ледено плато, в което се бе превърнало Източното море. Хрътките продължаваха да вървят по петите ни.
Морето, разбира се, не е разделено на две със специална линия, но ние веднага разбрахме кога сме достигнали средата, защото Хрътките тутакси се отказаха да ни преследват. Те се наредиха в редица и нададоха отчаян вой.
— Късметът още не ни е изневерил — казах на алорните.
— И откъде си толкова сигурен? — попита Черек.
— Хрътките не могат да продължат нататък. Вече сме свободни да си вървим у дома.
Оказа се, че малко съм прибързал с това заключение. Миг по-късно, този път пред нас, се появи друга, близо два пъти по-голяма Хрътка. Козината й излъчваше алено сияние.
— Не си прави труда — казах на Рива, който тъкмо посягаше към пазвата си. — Това краставо псе е само илюзия. Него всъщност го няма.
— Не си мисли, че си се измъкнал завинаги, Белгарат — озъби ми се чудовищното създание. Думите се търкаляха из устата му като камънаци по планинско свлачище.
— Ти трябва да си Урвон — казах невъзмутимо. — Или пък Ктучик.
— Сам ще трябва да се сетиш кой съм. Ние с теб ще се срещнем отново, старче. Имаш думата ми. Сега спечели, но следващия път може да не излезеш, чак такъв късметлия.
И звярът изчезна яко дим.
Шестнадесета глава
Достигнахме брега на Мориндия няколко дена по-късно. С всяко изминало денонощие слънцето изгряваше малко по-рано и се задържаше по-дълго на небосклона. Суровият студ ставаше по-поносим. Задаваше се пролет.
Решихме този път да не прекосяваме арктическата пустош на Мориндия. Вместо това се насочихме на юг. Вече не ни заплашваше никаква опасност и всичко, което искахме, бе малко по-топъл климат. Вървяхме успоредно с бреговата линия, докато се добрахме до днешен Гар ог Надрак, който по онова време беше част от източна Алория. Черек беше крал по тези диви места, макар поданиците му там да се брояха на пръсти. Малкото алорни, които живееха в тази част на кралството, бяха до един привърженици на Култа към Мечката, което правеше срещите с тях нежелателни. От самата поява на култа неговите поклонници се бяха зарекли да се докопат до Сферата, а на нас ни беше дошло до гуша да пазим безценния камък от всеки срещнат алчен глупак.
Щом прекосихме северните предели, ние се насочихме отново на запад, преминахме през дебрите на вековната гора, преодоляхме планините и се озовахме на ръба на Драснианските мочурища. Оттам завихме на югозапад, подминахме езерото Атун и накрая, в утрото на един прекрасен пролетен ден, се озовахме на брега на река Алдур.
Там ни очакваше един мой стар познайник.
— Е, момче — каза ми усмихнатият старец с раздрънканата каручка, — виждам, че все още се движиш на запад.
— Май вече ми е станало навик — отвърнах му аз невъзмутимо, доколкото можах.
— Виждам, че вие двамата се познавате — отбеляза Черек.
— Срещали сме се веднъж-дваж — отвърнах му аз. Съобразих, че Учителя си има причини да се представи на алорните под прикритието на благия старец и затова не го издадох.
— Успяхте ли вече да закусите? — попита старецът.
— Ако няколкото парченца изсушено месо могат да се нарекат така — промърмори Драс.
— Аз съм си устроил лагер надолу по реката — каза старецът. — Още от снощи съм сложил един вол да се пече на бавен огън. Чувствайте се поканени да го поделите с мен, стига това да ви се нрави. А случайно да сте жадни? Защото едно буренце чудесно пиво вече се изстудява в реката.
След кратко объркване алорните се ухилиха до уши и последваха каручката като четири доволни кутрета, на които току-що са сипали паничка прясно мляко.
— Нека първо да нахраним твоите приятели — каза ми тихо старецът. — После двамата с теб ще трябва да си поговорим.
— Щом такава е волята ти — отвърнах му.
Черек и неговите синове атакуваха печения вол като глутница прегладнели вълци и пресушиха буренцето със скорост, която би удивила дори Белдин. След като прекараха около час в ядене и пиене, четиримата установиха, че ужасно им се спи и легнаха да подремнат. Двамата със стареца слязохме малко по-надолу по реката и там застанахме на брега, загледани във водата. Снегът по толнедранските планини бе започнал да се топи и по пълноводното течение с кафеникав цвят на Алгар се носеха късове лед.
— Има ли някаква по-специална причина за този малък театър? — попитах аз, решен да мина направо по същество.
— В общи линии не — отвърна ми Учителя. — Когато ми се налага да напусна Долината, обикновено се представям за стареца, който ти така добре познаваш. Връщам се от среща с моите братя.
— О?
— Ще трябва да ви напуснем, Белгарат.
— Да ни
— Нямаме избор. Ако останем, рано или късно ще се сблъскаме с Торак лице в лице, а това ще унищожи света. Светът е твърде важен, за да позволим това да се случи. Детето на Светлината ще има нужда от него.
— Кое е това Дете на Светлината?
— Всеки път е различно. Ти беше поел неговата роля при сблъсъка със Зедар. Необходимостите не могат да се срещнат пряко, затова използват посредници. Но това вече съм ти го обяснявал.
Кимнах мрачно. Този нов обрат в събитията определено не ме изпълваше с радост.
