— И къде ще я построя тая моя крепост? — попита Рива, когато най-после усетихме твърда почва под краката си.
— От теб зависи — отвърнах му. — Кое е най-подходящото място за такава крепост?
— Тук, предполагам, след като това е единственият удобен залив. Ако построя крепостта на това място, поне ще мога да видя всеки, който се зададе насам.
— Има логика в думите ти.
Вгледах се по-внимателно в Рива. От момчешкото му излъчване не бе останала и следа. Отговорността, която така набързо бе поел в Ктол Мишрак, беше започнала да му тежи.
Той огледа равнината, която се бе ширнала от залива до подстъпите на планините.
— Крепостта ще трябва да е по-голяма отколкото си мислех отначало — каза Рива замислено. — Искам да преградя цялата долина с нея. Може би ще е по-добре да построя цял град.
— Може би. На този остров няма да има кой знае колко забавления и поданиците ти вероятно ще се концентрират върху правенето на бебета. Това значи, че населението ще нараства бързо.
Младият крал неочаквано се изчерви.
— Ти знаеш как стават тия работи, нали? Имам предвид правенето на бебета — попитах.
— Разбира се, че знам.
— Просто исках да съм сигурен. Надявам се, не мислиш все още, че родителите им ги намират под зелките — уточних аз.
— Само без обиди — Рийа огледа отново долината. — Предполагам, че дърветата ще стигнат за построяването на толкова много къщи.
— Не — заявих му направо. — Не строй град от дърво. Толнедранците опитаха нещо подобно в Тол Недран и всичко приключи с това, че градът изгоря до основи. Използвай камък.
— Това ще отнеме доста време, Белгарат — възрази той.
— А ти да не би да имаш нещо по-добро за правене? Устрой временен лагер на брега и запали сигнални огньове по високите скали на залива, за да могат останалите да се ориентират по тях. После ще трябва да отделиш известно време на проектирането на града. Не искам това място да се разрасне като поле с плевели. След като тук ще се пази Сферата, трябва да сме сигурни, че няма да има никакви дупки в отбраната.
През следващите няколко седмици пристигаха по пет-шест групи наведнъж, а в това време Желязната Хватка вече бе завършил плана на своя град.
— Как мислиш, че трябва да нарека града? — попита ме той, след като бяхме приключили.
— Какво значение има?
— Всеки град трябва да си има име, Белгарат.
— Кръсти го както искаш. Кръсти го на свое име, ако така ти харесва.
— Вал Рива?
— Няма ли да е малко гръмко? Според мен и само „Рива“ ще свърши работа.
— Но това не звучи като име на град, Белгарат.
— И това ще стане, щом хората попривикнат с него.
Накрая пристигна и Анрак.
— Това сме всичките, Рива — извика той, след като скокна на брега от кораба си. — Да ти се намира нещо за пиене?
Тази нощ алорните се повеселиха на брега. Аз също се включих в празненството, но след първите няколко халби шумотевицата ми докара леко главоболие и се оттеглих към близките хълмове, за да подишам чист въздух и да размисля на спокойствие. Все още ми оставаха куп неща за вършене, преди да се върна у дома. Вече копнеех да се прибера при Поледра и да видя своите отрочета.
Няколко часа след полунощ хвърлих един поглед към залива. Онова, което видях, ме накара да скоча, проклинайки. Корабите до един бяха погълнати от пламъци!
Хукнах по склона и после през долината към плажа, където заварих Рива и неговия братовчед да реват с пълно гърло някаква стара алорнска песен. И двамата бяха пияни до козирката.
— Какво правите?! — изкрещях аз.
— О, Белгарат, ето къде си бил — каза Рива, мигайки на парцали. — Търсехме те навсякъде.
Той махна към корабите.
— Хубав огън, а?
— Страхотен. А защо го запалихте?
— Тия дъски, дето ни ги приготви, са наистина съвсем сухи. Горят чудесно.
— Рива, защо подпалихте корабите?
Той погледна към братовчед си.
— Защо подпалихме корабите, Анрак? Аз вече забравих.
— За да попречим на хората си да се върнат обратно.
— О, да, сега си спомних. Идеята си я бива, нали, Белгарат?
— Идеята е невероятно глупава!
— Че какво й е глупавото?
— А аз как ще се прибера сега?
— О — каза Рива и сбърчи чело. — Май не помислих за това.
После погледът му изведнъж се проясни.
— Ти няма ли да пийнеш заедно с нас? — предложи ми той ентусиазирано.
Седемнадесета глава
— Белгарат — обърна се към мен Рива няколко дни по-късно. Двамата стояхме в горния край на тясната долина и гледахме как алорните заравняват терена, за да го подготвят за предстоящите строежи.
— Да, Рива.
— Аз трябва ли да имам меч?
— Нали вече си имаш.
— Не, искам да кажа, по-специален меч.
— Да, трябва — отвърнах му.
Как се беше сетил за това?
— Къде е той тогава?
— Все още не съществува. Ти трябва да го изковеш.
— Ще успея, струва ми се. От какво да го изкова?
— От звезди, доколкото разбрах.
— Как бих могъл да се добера до звездите?
— Понякога те падат от небето.
— Значи Белар е бил онзи, който ми говори миналата вечер.
— Нещо не схващам.
— Сънувах сън или поне си мисля, че сънувах. Стори ми се, че чувам гласа на Белар. Познах го, защото често съм го гледал да играе на зарове с Драс. Белар доста псуваше, защото Драс винаги печели. Не е ли странно, а? Един Бог би трябвало да накара заровете да паднат така, както той иска, но на Белар и през ум не му мина да играе нечестно. Драс обаче винаги лъже на поразия. Той може да хвърли десет и с един зар.
Опитах се да запазя самообладание.
— Рива, ти се отплесна. Беше започнал да ми разказваш за съня си. Ако Белар наистина ти е говорил, то сигурно е било за нещо изключително важно.
— Говореше странно.
— Боговете често говорят така. Какво точно ти каза?
— Не съм съвсем сигурен дали схванах правилно първата част. Тъкмо сънувах нещо друго и хич не ми се искаше да ме прекъсват.
— Нима? И какво сънуваше?
Рива се изчерви до уши.
