вироглави и лицемерни хора.
— Съюзници?
— Във войната с проклетите мимбрати, нима не си чул?
— А тя продължава ли още?
— О-о, продължава си. Графът на Во Мимбре се е провъзгласил за крал на цяла Арендия, но нашият граф и графът на астурианците няма да склонят глава пред него току-тъй. — Той присви очи и ме огледа. — Не се връзвай, ама хич не изглеждаш добре.
— Бях на легло известно време.
Селякът отскочи като опарен.
— Да не е нещо прилепчиво, а?
— Не, просто лоша рана, която не зарасна както трябва.
— Слава Богу, и без друго си имаме достатъчно грижи от тая страна на реката, за да дойде сега някой непознат и да ни натресе зараза.
— Накъде да тръгна, за да изляза на пътя за Во Вакюм?
— Трябва да се върнеш няколко мили нагоре по реката. Има друг сал точно срещу началото на пътя. Няма начин да не го видиш. — Той присви отново очи. — Не искаш ли да ти капна глътка-две от личните запаси, а? Пътят си е доста дълъг и пиенето ще ти дойде добре. Хайде, евтино ще ти го дам.
— Не, благодаря, друже. Стомахът ми нещо се е разбунтувал. След боледуването, нали разбираш.
— Жалко. Пък ми се стори, че си веселяк човек.
Веселяк? Аз? Тоя човек наистина искаше да ми продаде от питието си.
— Е — казах, — няма да стигна скоро до Во Вакюм, ако остана още тук. Благодаря ти за упътването, друже, и наслука.
Обърнах му гръб и тръгнах нагоре по реката.
По времето, когато достигнах Во Вакюм, кажи-речи се бях отърсил от страничните ефекти на годините, прекарани в Камаар, и започвах да разсъждавам нормално. Първата ми задача бе да намеря прилични дрехи, с които да сменя дрипите си, и малко пари за храна. Предполагам, щях да открадна каквото ми трябваше, стига да бях опитал, но реших, че вече ще се държа прилично. Решението на моя проблем се намираше най-вероятно само на няколко преки от мен — в най-близкия храм на Чалдан, Богът-Бик на арендите. Да не забравяме все пак, че по онова време вече не бях кой да е.
Не мога да виня жреците, че не ми повярваха, когато споменах името си. В техните очи най-вероятно съм изглеждал като поредния дрипав просяк. Но тяхното пренебрежително и самодоволно отношение ме ядоса. Без дори да се замисля, им устроих малка демонстрация на способностите си, просто за да докажа, че съм онзи, за когото се представям. Всъщност бях не по-малко изненадан от тях, когато магията ми проработи. Излизаше, че нито лудостта, нито пиянските години, прекарани в Камаар, бяха успели да навредят на моите способности.
Жреците се изпотрепаха да се извиняват и на мига ме снабдиха с нови дрехи плюс претъпкана кесия като компенсация, че не са ме познали още в мига, когато ме зърнаха да влизам в храма им. Приех великодушно подаръците, макар да знаех, че вече не са ми нужни. Способностите ми се бяха оказали непокътнати. Ако пожелаех, можех да изтъка дрехи от въздух и да превърна камъчетата наоколо в диаманти. Изкъпах се, сресах чорлавата си брада и облякох новите дрехи. Ей Богу, почувствах се доста по-добре.
В момента обаче се нуждаех много повече от достоверна информация, отколкото от дрехи и пари. Докато живеех в Камаар, умишлено бях обърнал гръб на света и сега бях жаден за новини. Малко се изненадах, когато разбрах, че нашето приключение в Малория е вече добре известен факт тук, в Арендия. Жреците на Бога-Бик ме увериха, че същото важи не само за Толнедра, но и за Нийсия и Марагор. Като се замисля, в това май нямаше нищо чудно. Моят Учител бе срещнал братята си в тяхната пещера и решението да си тръгнат бе продиктувано до голяма степен от факта, че успяхме да си възвърнем Сферата. Тъй като това беше най-знаменателното събитие от Разцепването на света насам, преди да ни напуснат, Боговете най-вероятно са осведомили своите жреци по въпроса.
Естествено, историята вече беше доста поукрасена. Замесено ли е някое чудо, жреците тутакси впрягат въображението си, като предават фактите. Тъй като техните „дребни“ добавки ме издигаха едва ли не в ранга на Бог, аз реших да не ги поправям. Подобна репутация понякога може да свърши добра работа. Бялата роба, с която бях сменил вмирисаните си парцали, придаваше известен драматизъм на осанката ми. Отрязах си и една удобна тояга, за да завърша образа. Не смятах да оставам във Во Вакюм, а ако ми дотрябваше съдействието на жреците в градовете, през които щях да мина, можех да постигна много лесно нужния ефект, разигравайки вече добре отработената роля на митологична персона. Това си беше чисто шарлатанство, но пък ми спестяваше споровете и дългите обяснения.
Прекарах около месец в храма на Чалдан във Во Вакюм и после поех към Во Астур, за да разбера какво са намислили астурианците. Нищо добро, както се оказа, но в края на краищата това беше Арендия. Арендите винаги са живели в състояние на гражданска война, а сред тях единствено астурианците успяваха да поддържат баланса между племената, заради което си струваше да им се опрости някой и друг грях.
Честно казано, арендските граждански войни ужасно ми досадиха. Истинските причини за вечните разправии винаги са били прикривани под булото на някакви великопатриотични идеи, което си е чиста проба мошеничество. Все пак отидох до Астурия, защото там за разлика от Во Вакюм имаше морско пристанище. Освен това последното нещо, което бях направил, преди да се разделя с Черек и неговите синове, бе да раздробя Арендия. Бях много любопитен дали планът ми работи.
Во Астур беше разположен на южния бряг на река Астур и алорнските кораби често плаваха до неговото пристанище. Отбих се в първия срещнат храм и местните жреци ми препоръчаха няколко прилични крайречни хана, където можех да се срещна с алорнски моряци. Въобще не изгарях от желание да демонстрирам магическите умения насред някоя смърдяща на евтино вино кръчма, но просто нямах избор. Искаш ли да откриеш някой алорн, следвай пътя на бирата.
И какъвто съм си късметлия, още във втората кръчма се натъкнах на един алорнски капитан. Името му беше Хакнар и той идваше в Арендия право от Вал Алорн. Представих му се и бялата роба в комбинация с дългата тояга си казаха думата. Той на мига ми предложи солидна почерпка с арендско пиво, но аз учтиво отказах. Нямах никакво намерение да започвам отново.
— Как са лодките? — попитах по някое време.
— Корабите — поправи ме той. Моряците винаги са били много обидчиви на тема плавателни съдове. — Бързи са, но трябва да внимаваш какво правиш, когато излезе силен вятър. Крал Черек ми каза, че ти си ги проектирал.
— С известна помощ — отвърнах скромно. — Основният план беше на Алдур. Как е Черек?
— Малко тъжен, струва ми се. Липсват му синовете.
— Няма как. Длъжни сме да пазим Сферата. А как се оправят момчетата с техните нови кралства?
— Добре, както чувам. Мисля, че малко си ги понасилил, Белгарат. Бяха още твърде млади за такава отговорност. Драс е кръстил кралството си Драсния, а сега строи голям град на някакво място, наречено Боктор. Май Вал Алорн доста му липсва. Кралството на Алгар се нарича Алгария, но той
Кимнах. Логично беше Алгар да не се интересува от градове.
— А какво прави Рива? — попитах после.
— Той
— Веднъж — казах аз.
— Тогава знаеш къде е пристанът. Долината, която се простира до планините, прилича на няколко поредни стъпала. Рива е накарал хората си да построят каменна стена на ръба на всяко от стъпалата. Сега пък строят къщи зад всяка от стените. Ако някой реши да нападне града, ще трябва да преодолее не една, а няколко стени, а това може да му струва скъпо. Строежите вървят с добро темпо.
— Рива започнал ли е да строи своя дворец?
— Положил е основите, но иска първо да построи къщи за хората си. Знаеш го какъв е. Още е много млад, но винаги мисли първо за хората си.
— Тогава от него би трябвало да излезе добър крал.
