— Не съм те
— Върви си по пътя, старче.
— Нещо не ни спори приказката с теб, друже. Я да опитаме още веднъж. Казвам се Белгарат и съм дошъл, за да се видя с Първосвещеника.
— Белгарат ли? — ухили се подигравателно той. — Няма такъв човек. Върви си!
Пренесох го на около петстотин метра от храма и влязох вътре. Определено трябваше да си поговоря с Първосвещеника по повод нововъведението да се плаща за достъп в храма. Дори Недра не би одобрил нещо подобно. Храмът беше претъпкан с жреци, до един зажаднели за парите на богомолците. Реших да ликвидирам дребните заяждания в зародиш, като просто си сътворих ореол, който дори килнах хашлашки леко встрани. Не знам дали толнедранската теология включва календар с дни на светци, но моят малък трик определено привлече вниманието на жреците, както и желанието да ми съдействат от все сърце. И всичко това абсолютно безплатно.
Първосвещеникът, дебелак на име Артон, се беше нагиздил с обсипана с диаманти роба. Той огледа за миг ореола ми, след което ме поздрави с пресилен ентусиазъм. Аз се представих и името ми очевидно доста го изнерви. Наистина, това, че не играе по правилата, съвсем не беше моя работа, но аз пък не виждах причина да му обяснявам как стоят нещата в действителност.
— Чухме за твоите приключения в Малория, Свети Белгарат — изгука ми той. — Ти наистина ли уби Торак?
— Някой ти е размътил главата с глупости, Артон — отвърнах му. — Не съм аз онзи, комуто е отредено да го стори. Ние просто отидохме там, за да си възвърнем откраднатата Сфера.
— О — гласът му прозвуча разочаровано. — И на какво дължим честта, о, Древни?
Свих рамене.
— Посещение на добра воля. Минавах оттук и реших да ви навестя. Недра да се е свързвал с някого?
— Нашият Бог напусна земята, Белгарат — напомни ми той.
— Всички Богове я напуснаха, Артон. Но те си имат свой начин да поддържат връзка с нас. Белар говори на Рива в съня му, а на мен по същия начин ми се яви Алдур преди около два месеца. Внимавай със сънищата си. Те може да се окажат изключително важни.
— И аз имах един странен сън преди почти половин година — припомни си той. — Стори ми се, че Недра ми говори.
— И какво ти каза?
— Не мога да си спомня точно. Но мисля, че ставаше въпрос за пари.
— Нещата винаги опират до парите. — Замислих се за миг. — Ето, този ваш нов „закон“, да речем. Не мисля, че Недра би одобрил да се вземат пари от богомолците в храмовете му. Той е Бог на всички толнедранци, а не само на тези, които могат да си позволят входната такса.
По лицето му премина тревога.
— Но… — опита се да се възпротиви първожрецът.
— Виждал съм някои от съществата, които живеят в ада, Артон — прекъснах го безкомпромисно аз. — Не дай Боже да ти се наложи да ги видиш и ти. Но това зависи само от теб. Та как вървят нещата в Толнедра?
— О, не много добре, Белгарат. — Каза го доста неуверено и аз почти надуших онова, което се опитваше да скрие от мен.
Въздъхнах.
— Не бъди толкова срамежлив, Артон — му казах уморено. — Духовенството не бива да се меси в политиката. Вземаш подкупи, нали?
— Откъде знаеш това? — Гласът му се извиси почти до фалцет.
— Ясен си ми като отворена книга, Артон. Върни парите и престани да си вреш носа в политиката.
— Трябва да посетиш императора — каза той, сменяйки майсторски темата.
— Познавам се вече с цял куп представители на рода Хонет. Те всички са извадени от един и същ калъп.
— Негово величество ще се обиди, ако не го посетиш.
— Спести му ядовете тогава. Просто не му казвай, че съм бил тук.
Той естествено и дума не искаше да чуе за подобен вариант. Не желаеше също да го разпитвам за това кой всъщност го подкупва и защо. Затова настоя лично да ме съпроводи до императорския палат. Покровителството е залегнало в самата сърцевина на толнедранската политика. При смяна на династиите, със старите управници си отиват дори дотогавашните касиери по мостовете.
Настоящият император се казваше Ран Хонет двайсет и някой си или нещо от този род. Негово величество всъщност дори успя да ме изненада. Не за добро, разбира се. Просто при него типичната за последните няколко владетели глупост бе отстъпила пред неподправения идиотизъм. И както обикновено става в подобни случаи, се бе намерил услужлив и напорист роднина, който бе иззел изцяло императорските функции и пробутваше всяка своя приумица под надслова „Императорът реши…“. Въпросният роднина, в случая братовчед на Ран Еди-койси, ни заряза да чакаме в един от апартаментите за гости цели два дни, докато през това време цял куп толнедрански големци се вмъкнаха в императорската приемна като в собствения си дом.
Накрая на мен ми писна.
— Да си вървим, Артон — казах аз на първосвещеника на Недра. — И двамата си имаме по-належащи дела.
— Не можем да постъпим така! — сепна се Артон. — Това ще бъде изтълкувано като смъртна обида.
— Е, и? Навремето ми се е случвало да обиждам Богове, Артон. Нямам намерение сега да се тревожа за чувствата на някакво си царче.
— Позволи ми първо да поговоря отново с Върховния шамбелан.
Той скочи на тлъстите си бутчета и хукна да говори с братовчеда на императора.
Братовчедът се оказа типичен Хонет. Първата му реакция бе да ме погледне отвисоко.
— Ще чакате благоволението на Негово имперско величество — каза надменно той.
И тъй като се правеше на толкова важна клечка, а аз вече се бях ядосал, реших да го окача на стената, на около метър и половина от пода, та да може наистина с основание да гледа другите отвисоко.
— Как мислиш, старче — попитах го невъзмутимо, — дали имперското благоволение ни е огряло вече с божествените си лъчи?
Оставих го още известно време да виси на стената и после, след като реших, че е схванал поуката, го свалих на пода.
Императорът изведнъж реши да ни види незабавно.
Заварихме въпросния Ран Хонет, седнал на трона, да си смуче пръста. Кръвната линия на Хонетите се беше скапала дори повече, отколкото предполагах. Поразрових се из черепната му кутийка и не открих в нея абсолютно нищо. Той изрецитира със запъване няколко императорски учтивости — потръпнах само при мисълта колко време му е било нужно, за да ги наизусти — и после царствено ни разреши да се оттеглим.
Двамата с Артон се поклонихме и се измъкнахме от тронната зала с лице към суверена, който тъкмо бе лапнал отново пръста си.
Напуснах възможно най-бързо Тол Хонет и се отправих към Тол Борун. Откакто бях зарязал живота на пияница, използвах непрекъснато дарбите си, за да хитрувам по всевъзможни начини. Волята и Думата са нещо много сериозно, а аз ги бях обърнал на прост шарлатански трик. Независимо от мъката си, все още бях ученик на своя Учител, а не на някакъв панаирджийски факир. Лесно бих могъл да си измисля извинение, като се позова на преживените тежките години, но нямам никакво намерение да го правя. Бях длъжен да се държа както подобава на човек с моето предопределение.
Подминах Тол Борун най-вече за да избегна нови предизвикателства. И май наистина постъпих правилно — боруните със сигурност щяха да ме изнервят. Моите уважения към фамилията Борун, но нейните членове понякога се държат като пълни идиоти.
