(Съжалявам, Сенедра, не го приемай лично.)
Прекосих земите на фамилията Анадил и накрая се добрах до северния край на Гората на дриадите. Изминалите векове са променили сериозно местния ландшафт, но мисля, че тогава пътувах по същия маршрут, който три хиляди години по-късно избрахме заедно с група приятели, следвайки следите на Сферата. Двамата с Гарион често сме си говорили за тези повторения и си мисля, че това може и да е бил поредният сигнал за срив в тъканта на Необходимостта. Използването на същия маршрут може да се дължи и на факта, че оттам минаваше най-естественият път на юг, който освен всичко останало вече познавах добре. Ето на, набие ли си човек в главата някаква теория, после лесно успява да изкриви всеки детайл така, че да пасне в общата схема.
Още в онези времена Гората на дриадите беше прочута с многовековните си букове и с почти неземното спокойствие, което излъчваше. Хората имат навика да си измислят странни религии, в пълен разрив с ежедневния им живот. Дриадите, от друга страна, живеят в своята религия, затова и не им се налага да говорят и дори да мислят за нея.
Прекарах почти седмица в тяхната гора, преди да успея да мярна дриада. Дриадите са кротки дребни същества, които предпочитат да си нямат работа с непознати, освен в определени периоди от годината. Както сами се сещате, те всичките са жени, затова им се налага все пак да контактуват понякога с мъжки индивиди — от всевъзможни видове — за да могат да осигурят потомството си.
(Няма какво повече да ви обяснявам, убеден съм, че картинката вече ви е ясна.)
Не съм се опитвал да открия дриади. На теория те също са чудовища, макар и не толкова страшни, каквито са елдраците и алгоротите.
Очевидно бе дошъл пак един от онези особени периоди на годината, защото дриадата, която срещнах, бе загърбила всичките си задръжки и се опитваше да ме спипа на всяка цена. Когато я видях за пръв път, тя беше застанала по средата на една горска пътека, по която тъкмо бях поел. Косата й беше огненочервена. Самата дриада беше дребничка на ръст, но лъкът, който бе опънала до скъсване, изглеждаше съвсем истински.
— По-добре спри — посъветва ме тя.
Щом се убеди, че нямам намерение да бягам, тутакси стана ужасно добронамерена. Каза ми, че се нарича Ксана и че има планове за мен. Дори ми се извини за лъка. Обясни, че пътниците напоследък минавали доста рядко през гората и затова всяка дриада със съответната мисъл в главата трябвало да бъде доста внимателна, за да не ги изпусне.
Опитах се да й обясня, че онова, което ми предлага, е много неуместно, но тя не пожела дори да ме изслуша. Оказа се страшно твърдоглаво малко същество.
(Смятам да прескоча последвалия епизод, най-малкото защото той няма пряко отношение към историята, която се опитвам да ви разкажа.)
Дриадите обикновено поделят всичко помежду си и Ксана не се поколеба да ме представи на своите сестри. Те до една ме глезеха на поразия, но всичките им грижи и усмивки не можеха да скрият факта, че аз всъщност съм техен пленник или по-скоро роб, за да наречем нещата с истинските им имена. С всеки изминал ден положението ми ставаше все по-нелепо. Аз обаче бях решил да не правя кой знае какъв въпрос от това. Усмихвах се колкото можех и чаках да ми се отдаде подходяща възможност. Още първият път, щом останах сам, аз се преобразих на вълк и изчезнах в гората. Те ме търсиха, естествено, само дето не знаеха какво точно да търсят. Това ми позволи да им се измъкна без всякакви проблеми.
Достигнах северния бряг на Горската река, преплувах до отсрещния бряг и там отръсках козината си от водата. Между другото, ето ви един полезен съвет — ако сте приели формата на животно с дълга козина и ви се е наложило по някаква причина да се намокрите, преди да си възвърнете човешкия облик не забравяйте да изтръскате водата. В противен случай след трансформацията дрехите ви ще се окажат прогизнали.
Вече бях в Нийсия, което значеше, че повече няма защо да се притеснявам от дриадите. Вместо това започнах да си отварям очите за змии. Нормалните хора правят всичко възможно, за да намалят числеността на змиите около местата, където живеят. За нийсанците обаче змията е част от религията и затова те не смеят да вдигнат и пръст срещу влечугите. Още през първия ден в онова вонящо блато бях ухапан цели три пъти, което ме накара да бъда
Войната с марагите беше променила сериозно нийсанското общество. Преди нея нийсанците разчистваха обширни терени сред джунглата, за да строят градове, които после свързваха с не зле поддържани пътища. Но пътищата си имат и един сериозен недостатък — те са идеалният маршрут за вражески нашествия. Градовете пък говорят за голямо струпване на хора, което предполага и изобилие от ценности за грабене. Селмисра бе осъзнала това и беше заповядала на своите поданици да се пръснат и да позволят на джунглата да си възвърне изгубените територии. Единственият град в Нийсия сега беше столицата Стис Тор и тъй като пътят ми към западните кралства и без друго минаваше оттам, аз реших да удостоя Змийската кралица с посещението си.
От марагското нашествие бяха изминали почти сто години, но наоколо все още се срещаха следи от опустошителната война. По стените на изоставените, потънали в избуяла растителност градове личаха следи от отколешните пожари и разрушения, причинени от обсадните машини. Ниисийците отдавна вече отбягваха тези неприветливи руини.
Управлението в Нийсия би могло спокойно да мине за теокрация. Селмисра беше не само кралица, но и Върховна жрица на Бога-Змия. Което значеше, че когато тя заповяда нещо на своите поданици, те й се подчиняват безпрекословно, дори ако им се нарежда да живеят в храсталаците заедно със змиите.
Достигнах Стис Тор уморен до припадък и гладен като вълк. Човек трябва много да внимава какво яде в Нийсия. Кажи-речи всяко растение наоколо — както и голяма част от птиците — съдържат някакъв наркотик, отрова, или пък и двете едновременно.
Открих сала и с него се добрах до нужния бряг на Реката на Змията, а оттам и до Стис Тор. Ниисийците са доста въодушевен народ. Останалите народи търсят източник на това вдъхновение в религиозната си вяра, но хората-змии са открили далеч по-пряк, поне според собствените си разбирания, път към религиозното откровение. Джунглите им са пълни с всевъзможни растения със странно въздействие върху човешкия организъм, а ниисийците винаги са си падали по крайностите. Някога познавах един нийсиец, който беше пристрастен едновременно към девет различни наркотика! Той беше най-щастливият човек, когото някога съм познавал. Но все пак мисля, че не е много добра идея да повериш проектирането на дома си на човек, който търси вдъхновение по химически път. Не само че на строителите после им се завива свят като погледнат плановете, но и къщата ти се оказва претъпкана с разни странни детайли. Като например стълбища, които не водят заникъде; стаи, към които няма врати; врати, от другата страна на които те чака само празнота и прочие архитектурни неудобства. Всичко това, естествено, е боядисано в цветове, за които дори не са измислени имена и които няма да срещнете в нито една дъга.
Вече знаех къде се намира палатът на Селмисра, тъй като двамата с Белдин го бяхме посещавали по време на марагското нашествие. Затова не ми се наложи да се разправям с хора, които не знаят къде са в този момент дори самите те.
Всички служители в палата бяха евнуси с бръснати глави. В което си има известна логика. От самото й избиране, бъдещата Селмисра бива подлагана на серия процедури, чиято цел е да я превърнат малко след половото й съзряване в максимално точно копие на първата Дева на Исса. За съжаление, неизвестно защо, въпросните процедури изострят до крайна степан сексуалния глад на бъдещата кралица. Тъй като освен всичко останало Селмисра трябва да управлява и кралство, ако дори един от нейните министри е нормален мъж, то в този палат едва ли би кипяла ползотворна — или каквато и да е — държавническа дейност.
Кралицата, естествено, вече знаеше, че съм се запътил към палата й. Едно от уменията, които се изискваха от нея като бъдеща наследница на трона, бе да долавя неща, недоловими за останалите. Това нейно дарование не може да се сравнява с нашите умения, но върши работа.
Евнусите ме поздравиха със строго определени, отговарящи на ранга им приветствия и тутакси ме съпроводиха до тронната зала. Настоящата Селмисра, естествено, приличаше досущ на своята предшественица, както и на всички останали преди нея. Тя се бе излегнала на диваноподобния трон и се наслаждаваше на отражението си в огледалото, като небрежно галеше любимата си змия по главата.
