Белгарат — магьосникът

на четири заради змиите и не ме следваше облак от комари. Колкото по-високо се изкачвах в предпланините, толкова по-студен ставаше въздухът, а горите — по-редки. Винаги съм предпочитал планините.

Имах малко неприятности на границата с Марагор. Марагите явно все още практикуваха обредния канибализъм, за който ми бе споменал Белдин. В техните очи чужденците бяха преди всичко крачещ източник за прехрана. Все пак не ми се наложи дълго да ги убеждавам, че не си струва да хвърлят усилията си на вятъра. След което спокойно продължих на северозапад, към столицата Мар Амон.

Вече споменах за някои от странностите в марагската култура, но този път ще трябва да бъда малко по-подробен в обясненията си. Бог Мара винаги е обръщал твърде голямо внимание на физическата красота. За една жена красотата не представлява особен проблем — тя или я има, или я няма. Виж, на мъжете им се налага да поработят по въпроса. Мъжката красота се опира на добре развитата мускулатура. По тази причина марагите прекарваха голяма част от времето си във вдигане на тежки неща високо над главите си. След известно време обаче това занимание започва да досажда, пък и какъв е смисълът да си напомпан до пръсване от глава до пети, ако не използваш за нещо мускулите си. Затова и мъжете в Марагор си устройват всевъзможни състезания — бягане, скачане, хвърляне, плуване и тъй нататък. За съжаление, когато развиеш твърде много мускулите си, те май започват да притискат главата и да смаляват мозъка. Тъй че след известно време всеки зрял мъж в Марагор става красив като мраморна статуя и почти толкова интелигентен. Това правеше мъжете неспособни да се грижат за себе си и тази функция се падаше на жените. Те притежаваха цялата марагска собственост, движима и недвижима, и се грижеха за своите мъжлета като за писани яйца. Освен това организираха всевъзможни турнири, които да поддържат духа на тези ходещи произведения на атлетическото изкуство.

В Марагор жените са далеч повече от мъжете, но това не представлява особен проблем за местното общество, тъй като от марагските мъже и без друго не излизат добри съпрузи. Накратко, марагите се оправят съвсем прилично и без бракове. Те са щастливи, умеят да се радват на живота и в известен смисъл са доста щедри един към друг.

(Спирам дотук. Поради куп различни причини Поулгара никога не е имала високо мнение за марагите, което означава, че ако продължа с обясненията за тях, най-вероятно ще й дам пореден повод да се заяде с мен.

О, само още нещо. Марагите нямат върховен глава или суверен. Държавата се управлява от Матриархален съвет, съставен от жени на средна възраст, за които се предполага, че надвишават средното ниво на интелигентност. Той взема всички важни решения, касаещи държавната политика. Знам, че звучи малко странно, но пък подобна уредба явно подхожда на Марагор.)

Държавата на марагите се простира в една приятна наглед и изключително плодородна долина в южната част на Толнедранските планини. Там има богати залежи на минерали и бързи потоци, които преминават през тези залежи и даряват марагите наготово с богат урожай от полезни изкопаеми, в чийто списък влизат и цял куп скъпоценни камъни. Диаманти, сапфири и смарагди се търкалят между дребните камъчета на речните брегове и само чакат някой да ги вдигне от земята. Стига, разбира се, да има око, за да ги забележи. Виж, златото по дъното на речните басейни е видимо за всеки. Марагите не дават и пет пари за него. С течение на вековете Марагор се е превърнал в държава-рентиер — марагите не са особено заинтересувани да развиват търговията със съседите си. Когато на околните народи им потрябва евтино злато или пък диаманти на безценица, те просто отскачат до Марагор и си ги осигуряват срещу хранителни продукти и суровини. Сега сами разбирате защо марагите никога не са секли монети. Освен това тяхната представа за красота се основава на физическото съвършенство и те не обръщат почти никакво внимание на украшенията. А щом обърнеш гръб на парите и бижутата, златото става кажи-речи ненужно. То е твърде меко и твърде тежко, за да му бъде намерено някакво практическо приложение.

Независимо от това златото привлече моето внимание. Отклоних се леко от прекия път между границата и столицата и успях да се запася с достатъчно злато. Знам, беше глупаво от моя страна. Но трябва да признаете, че когато златото се въргаля в краката, никак не е лесно да му обърнеш гръб.

Беше вече есен, когато достигнах Мар Амон — красив град, построен на няколко мили от голямото езеро, което се простира в самия център на Марагор. Отидох право в храма на Мара и се представих на Върховната жрица. В Марагор имаше и жреци, разбира се, но точно като останалите мъже, те играеха незначителна роля във важните дела на държавата. Върховната жрица се оказа висока, красива жена на около четирийсет и пет. Името й беше Терел. Поприказвах малко с нея и скоро разбрах, че външният свят я интересува твърде малко. Това може би е най-сериозният недостатък в марагската култура. Няма друго място, което да е така изолирано от останалата част на света.

Независимо, че нямах пулсиращи бицепси и врат като дървесен дънер, марагските жени все пак ме намираха привлекателен. Може би моята популярност също е изиграла решаваща роля в преценката им. Мъжката слава в Марагор се опира преди всичко на спечелените в състезанията титли. Освен това марагските мъже са доста скучни събеседници. А жените, както може би сте забелязали, обичат да си говорят. Сигурно вече сте разбрали, че същото се отнася и за мен.

Поскитах известно време из Мар Амон и много от разговорите, започнали с едно най-обикновено „Добро утро“, продължаваха до свечеряване. Жените на Марагор се оказаха дружелюбни и щедри, тъй че храната и подслонът не бяха никакъв проблем за мен.

Има няколко начина за мъжете да облекчат съзнанието си след тежка загуба. Едно от тях вече бях опитал в Камаар, но резултатът се оказа плачевен. Другото, което изпробвах в Мар Амон, беше не толкова саморазрушително, но пък кажи-речи със същия резултат. Прекомерното сладострастие може да прояде душата също тъй успешно, както и алкохолът. Е, поне черният ви дроб няма да пострада.

(Да спрем дотук, а?)

Изкарах девет години в Мар Амон. Те преминаха в състояние на полуопиянение, а след първите две-три лета вече се обръщах на малко име към всяка заслужаваща внимание столична дама.

През пролетта дойде да ме търси Белдин. Тъкмо закусвах в кухнята на една много мила млада госпожица, когато той отвори вратата с гръм и трясък. Лицето му приличаше на буреносен облак.

— Какво си мислиш, че правиш, а, Белгарат? — прогърмя той.

— Каня се да закуся. На теб на какво ти прилича?

— Прилича ми на прелюдия към мърсуване.

— Говориш като улгос, Белдин. Освен това значението на думата „мърсуване“ е твърде разтегливо, за да ти се обидя. Как успя да ме откриеш?

— Не беше чак толкова трудно — изръмжа той. — Оставяш диря, широка половин миля.

Той се приближи до масата и седна на един от свободните столове. Без да обели и думичка, моята домакиня сервира закуска и на него.

— Да знаеш, че си се превърнал в легенда в Камаар — продължи той, все още доста ядосан. — Не са виждали някой, който да се задържи толкова дълго пиян като теб.

— Сложих край на пиенето.

— Сигурно. Забелязах обаче, че бързичко си му намерил други заместители. Отвращаваш ме. Само от вида ти ми се гади.

— Не ме гледай тогава.

— Налага ми се. Идеята не беше моя. Мен ако питаш, можеш спокойно да си вържеш някой по-тежичък камък на шията и да скочиш в близкия гьол. Дойдох да те търся, защото бях принуден да го сторя. Изпратиха ме.

— Предай извиненията ми на Алдур. Кажи му, че съм се пенсионирал.

— Не думай! Ти не можеш да се пенсионираш, плужек такъв. Приел си съдбата си доброволно и сега няма как да се откажеш заради едното самосъжаление.

— Върви си, Белдин.

— О, не, Белгарат. Нашият Учител ме изпрати да те върна обратно в Долината и аз ще му се подчиня, дори ти да не искаш да го сториш. Можем да го направим по лесния начин, а можем и по трудния. Зависи изцяло от теб. Ще се прибереш ли с добро, непокътнат, или да те върна обратно на парченца?

— Това последното може да ти отнеме известно време, братко мой.

— Не мисля. Ако се съди по детските номерца, които си правил по пътя дотук, от уменията ти не е