обичаше сестра си толкова много, че просто не можеше да живее разделена от нея. Не я виждахме особено често, но поне нещата й бяха в моята кула.
Тя прекара по-голямата част от това лято в клоните на огромното дърво в центъра на Долината. Отначало предположих, че гладът ще я накара да се смъкне на земята и да дотърчи в кулата, но се оказа, че съм подценил страстта на близнаците непрекъснато да се грижат за някого. Те именно спасиха Поулгара от глад.
Реших просто да я изчакам. Ако не друго, то поне зимата щеше да я накара да се прибере на топло. Но тогава пък Белдаран взе да става все по-мрачна и по-мрачна. Това положение явно беше твърде болезнено за моята русокоса дъщеря. Тя ни обичаше и двамата и затова току ме молеше да се помиря с Поулгара. Знаех си, че ще бъде грешка, но не можех да откажа на нито една нейна молба. Затова след кратко увещаване обикновено въздъхвах и поемах към дървото, за да опитам за пореден път.
Беше една топла, слънчева утрин в края на лятото, когато се запътих отново към сърцето на Долината, с все същата цел. Докато вървях бавно през избуялата трева ми се стори, че наоколо има необичайно много птици.
Когато се изправих пред дървото, птиците бяха станали дори още повече. Въздухът наоколо, както и самото дърво, бъкаха от всевъзможни птици. Червеношийки, лястовички, врабчета, косове, сойки. Писукането и цвърченето им бяха почти оглушителни.
Поулгара се беше изтегнала на един удобен чатал на около седем-осем метра от земята. Птиците бяха навсякъде около нея. Дъщеря ми проследи моето приближаване със студен, недружелюбен поглед.
— Какво има,
— Не мислиш ли, че всичко това продължава твърде дълго? — попитах я аз.
— Кое „това“?
— Държиш се детински, Поул.
— Поулага ми се, само на тринайсет съм. Когато порасна, ще се позабавляваме още по-добре.
— Нараняваш Белдаран с тези глупости. Толкова много й липсваш.
— Тя е по-силна отколкото изглежда. Може да понесе почти толкова, колкото и аз. — Поулгара погали разсеяно кацналата на рамото й сойка. Птиците около нея се скъсваха да чирикат, изпаднали сякаш в някакъв полуналудничав любвеобилен екстаз.
Реших да опитам нов подход.
— Изпускаш страхотна възможност, Поул — подхвърлих на вироглавата си дъщеря.
— Нима?
— Сигурен съм, че си прекарваш лятото в измислянето на нови гневни тиради. Само дето едва ли ще успееш да ги изпробваш на гърба ми, докато си остриш клюнчето, кацнала така на клона.
— И дотам ще стигнем,
И до ден днешен не мога да разбера как го направи. Нито чух, нито пък почувствах нещо, но звуците, които издаваха птиците, изведнъж станаха гневни и заплашителни. После всички те се спуснаха върху мен като градоносен облак, пляскайки с криле и опитвайки да ме клъвнат. Опитах да ги разгоня с ръце, но човек просто не може да изплаши толкова много птици по този начин. И ако пойните птици не можеха да ми направят почти нищо, ястребите бяха друго нещо. Измъкнах се възможно най-бързо, съпроводен от подигравателния смях на Поулгара.
Да се каже, че бях бесен, когато стигнах до кулата на Белдин, е все едно да не се каже нищо.
— Докъде е стигнала тя? — попитах го сърдито.
— Докъде е стигнала коя от дъщерите ти с какво?
— Поулгара. На какво е способна в момента?
— Че откъде да знам? Тя е от другия пол, Белгарат. Те не мислят по начина, по който мислим ние, което ще рече, че правят повечето неща различно от нас. Какво ти направи?
— Насъска всяко пернато в Долината срещу мен.
— Наистина изглеждаш малко опърпан. С какво успя да я раздразниш чак толкова?
— Отидох при дървото, за да й кажа да се прибере у дома.
— Да разбирам, че ти е отказала, нали?
— Де да беше само това. Откога прави подобни неща?
— Ами, не знам… от две-три години, струва ми се. Изумително.
— Кое по-точно?
Той ме изгледа учудено.
— Не се ли сещаш? Никога ли не ти е било любопитно откъде се е взела нашата дарба?
— Имах си по-важни теми за размисъл.
Белдин вдигна очи към небето.
— Да си виждал някога дете да прави нещата, които ние можем?
— Никога не ми е правило впечатление, но сега, като се замисля…
— Господи, колко си сляп за някои неща — възнегодува Белдин. — Този „талант“ не се проявява преди определена възраст. А както сам знаеш, обикновено момичетата съзряват по-бързо.
— Че какво общо би могъл да има пубертетът с това?
— Откъде да знам — сви рамене моят побратим.
Аз избълвах куп проклятия.
— Какво има?
— Налага се да я сваля от дървото. Някой трябва да я подготви за всичко това.
— Остави я на мира. Няма да си навреди сама. Ние с близнаците й обяснихме какви са ограниченията. Тя не експериментира. Просто си говори с птиците.
— Да, забелязах това.
— Защо не се топнеш в езерото, преди да се прибереш?
— Откъде накъде?
— Целия си в птичи курешки. На Белдаран това едва ли ще й хареса.
Същата нощ ме „посети“ Учителя и ми даде някакви адски странни напътствия. Те изглежда бяха доста важни за него, но аз не схванах почти нищо от тях.
Както Поледра бе отбелязала, аз не съм много добър с инструментите, а задачата, която ми постави Учителя, включваше изпипването на някои доста филигранни детайли. За мое щастие, по джобовете ми все още се търкаляха няколко сребърни толнедрански монети, та поне не ми се наложи да отскачам до планините за сребърна руда. Самородното злато не е чак толкова трудно за откриване, но да пречистваш сребро си е доста досадно занимание.
Самото извайване не беше чак толкова трудно — поне след като свикнах да работя с тия дребни инструментчета — но верижките се оказаха пълна досада.
Когато свърших, навън вече бе настъпила есен.
— Белдаран — извиках аз своята русокоса дъщеричка.
— Да, татко? — отвърна ми тя, вдигайки поглед от дрехата, която шиеше. Аз, разбира се, я бях научил да чете, но тя предпочиташе да шие.
— Имам нещо за теб.
Тя веднага изприпка при мен.
— Какво е?
— Ето. — И аз й подадох амулета, който бях направил за нея.
— О, татко! Прекрасен е!
— Виж как ще ти стои.
Тя го преметна през вратлето си, щракна закопчалката и хукна към огледалото.
— О! — възкликна тя. — Колко е красив само!
Белдаран се вгледа по-внимателно в отражението си.
— Това е дървото на Поулгара, нали?
