останало дори колкото да изгасиш свещ. Сега престани да хленчиш като стара мома и тръгвай с мен обратно към Долината, където ти е мястото.
Той се изправи.
— Не. — Аз също се изправих.
— Ти си отвратителен, Белгарат. Да не мислиш, че последните дванайсет години, прекарани в пиянство и разврат, са променили нещо? Поледра все още е мъртва, твоите дъщери все още са в Долината, а ти все още си имаш своите задължения.
— Прехвърлям ги на теб, братко. Наслаждавай им се на воля.
— Тогава май ще е по-добре да започваме.
— Какво да започваме?
— Да се бием. — И без да губи нито секунда, той ми заби един юмрук в корема.
Белдин е ужасно силен и неговият удар ме хвърли на пода, но преди това прелетях през цялата стая. Лежах на земята и се опитвах да поема отново въздух, когато той се приближи и ме срита в ребрата.
— Можем да продължим така цяла седмица — изръмжа Белдин и отново ме срита.
Принципите ми бяха сериозно пострадали през „времето, прекарано в пиянство и разврат“, както го бе нарекъл моят побратим, но не дотам, че да реша да играя нечестно срещу него. Докато ме нападаше само с удари и ритници, нямаше да използвам магия. Изправих се на крака и двамата се пердашихме известно време. Странно, но това ме накара да се почувствам по-добре. И което беше още по-странно, стори ми се, че Белдин знаеше това.
Накрая и двамата се проснахме на пода, изтощени до изнемога.
С огромно усилие Белдин все пак успя да се претърколи и да ме прасне още веднъж.
— Ти предаде нашия Учител! — изръмжа той и ме удари още веднъж. — Предаде Поледра!
Около едното ми око се образува лилав кръг.
— Предаде дъщерите си!
С учудваща за лежащ на пода човек пъргавина, той успя да ме срита в гърдите.
— Предаде паметта на Белсамбар и Белмакор! С нищо не си по-добър от Зедар! — И огромният му юмрук полетя отново към мен.
— Чакай малко — казах, вдигайки немощно ръка.
— Стига ли ти толкова?
— Очевидно.
— Ще се върнеш ли тогава с мен в Долината?
— Добре де… щом е толкова важно за теб.
Белдин седна.
— Знаех си аз, че ще успея да те убедя. Имаш ли нещо за пиене под ръка?
— Вероятно. Всъщност нямам никаква представа. Не съм близвал алкохол откак напуснах Камаар.
— Значи трябва доста да ти се е разсъхнало гърлото.
— Не мисля, че трябва да го правя пак, Белдин.
— Не се безпокой, ти не си като другите пияници. В Камаар си се наливал с определена цел. Това вече е минало. Просто не го оставяй повече да те завладее.
Марагската госпожица, чиято кухня току-що бяхме потрошили, донесе на всеки от нас по халба бира. Пивото ми се стори отвратително на вкус, но Белдин очевидно не мислеше така. Дори не успях да си допия халбата. Не ми се искаше да започвам отново. Тук му е мястото да уточня, че през последвалите векове по-често държах халбата за компания, отколкото да пия от нея. Хората могат да си мислят каквото искат, но аз съм се събуждал твърде често вонящ на повърнато, за да ми държи влага до края на живота.
На следващата сутрин се извинихме на домакинята за поразиите, причинени от нас, и потеглихме към Долината. Времето беше прекрасно, затова решихме да не приемаме други форми, а просто да повървим. В края на краищата, нямахме чак толкова бърза работа.
— Какво става? — попитах Белдин, когато се бяхме отдалечили на около миля от Мар Амон.
— Ангараките са започнали да прииждат по рифовия мост — отвърна ми той.
— Да, и аз чух за нещо подобно. Селмисра ми каза за разузнавателните отряди.
— Нещата отидоха още по-далеч. Доколкото знам, цялото население на Ктол Мишрак се е прехвърлило на нашия бряг. Войниците са преминали първи и са се спуснали надолу по брега. В момента строят крепост недалеч от устието на една от реките, които се вливат в Източното море. Кръстили са я Рак Госка, а себе си наричат „мурги“. Те са все същите ангараки, но явно искат да се разграничат от онези, които са останали в Малория.
— Не съвсем. Ти как си със староангаракския?
— Не си губя времето с мъртви езици, Белгарат.
— Този не е съвсем мъртъв. Някои от хората в Ктол Мишрак всъщност говорят на развален староангаракски. Както и да е. На този език думата „мурго“ означава „благородник“ или „воин“. Очевидно тези мурги са били нещо като аристократи в Ктол Мишрак.
— Какво означава „тул“ тогава?
— „Крепостен“ или може би просто „селянин“. Социалното разделение при тях е доста мъгляво. Ти би трябвало да го знаеш и сам, Белдин. Прекарал си в Малория повече време от мен.
— Не бях там, за да осъществявам социални контакти. Втората вълна ангараки се е заселила северно от мургите. Те се наричат „тули“ и снабдяват мургите с храна. Третата върна е тръгнала към областта, която някога беше част от източна Алория — онази огромна гора, сигурно се сещаш. Те се наричат помежду си „надраки“.
— „Граждани“ — преведох му. — Класата на търговците. Алорните правят ли нещо по въпроса?
— В общи линии, не. Ти си ги разхвърлял на доста голямо пространство. Бичия Врат вече говори за поход на изток, но той не разполага с нужната армия за това. Алгар пък не би могъл да направи кой знае какво, тъй като Източният лагер блокира достъпа му до тази част на континента.
— Май ще е по-добре да се свържем с Учителя, след като се върнем в Долината. В тази миграция няма нищо случайно. Докато ангараките си стояха в Малория, те не бяха проблем за нас. Сега са се установили на нашия бряг, за да създадат условия за идването на гролимите. Май ще се наложи да изритаме тия мурги, тули и надраки обратно там, откъдето са дошли.
— Нова война?
— Ако се наложи. Не мисля, че можем да си позволим да допуснем гролимите на този континент.
— Изумително — каза той.
— Кое?
— Мозъкът ти все още работи. Реших, че съвсем е изветрял през последните десетина години.
— Близо бях до това. Още няколко години в Камаар и това щеше да се случи. Пиех каквото ми попадне.
— И аз чух нещо подобно. И какво те накара да спреш?
— Учителя ми се яви. Бързичко изтрезнях и хукнах да се махам от Камаар. Оттам минах през Арендия и Толнедра. Но щом си вървял по следите ми, сигурно знаеш за моите подвизи по тия места. Дриадите създаваха ли ти проблеми, докато минаваше през гората им?
— Не видях ни една от тях.
— Може да си улучил неподходящо време. Защото мен определено ме забавиха.
— Не думай.
— Размножителният им период тъкмо бе започнал.
— Трябва да е било доста забавно.
— Не бих казал. Ти говори ли въобще със Селмисра в Стис Тор?
— Съвсем набързо. Големи чудесии ставаха в столицата, когато минах оттам. Някой тъкмо беше заклал всички висшестоящи дворцови евнуси.
Аз се засмях доволно.
— Добро момиче!
— Какви ги приказваш, Белгарат?
— Точно тази Селмисра не е никак глупава. Но беше направила грешката да го покаже на евнусите си. Те вече планираха нейното убийство и аз й подсказах как би могла да реши проблема. Всичките ли беше
