успяла да оправи?
— Доколкото разбрах, да.
— Вероятно затова се е забавила толкова много. Тя е много последователна млада госпожица. Така-а, а Торак какво прави в Ашаба? Селмисра ми каза, че е отишъл там.
— Изживява религиозен екстаз, както чувам. И това през последните десет години. От самото начало бръщолеви някакви несвързани идиотщини. Урвон е назначил екип от гролими, които записват надлежно всяка думичка на Торак. Даже са кръстили тези бълнувания „Ашабски пророчества“. Между другото, напоследък всички са пощурели. Бичия Врат е приковал някакъв луд за една колона западно от Боктор и е назначил писар, за да записва всичко, което онзи каже.
— Добре. Аз му казах да постъпи така. Малко преди да си тръгне, Учителя каза, че занапред ще получаваме инструкции чрез предсказания, а не директно като преди.
Направих кратка пауза.
— Как са момичетата? — попитах, като се опитах гласът ми да звучи спокойно.
— По-големи. Теб те нямаше доста време.
— Вече трябва да са станали на около десет.
— На тринайсет са. Рожденият им ден беше през последната зима.
— Ще е хубаво да ги видя отново.
— Само не очаквай топло посрещане, Белгарат. Белдаран може и да ти се зарадва, но ти определено не си сред любимците на Поул.
Оказа се, че това последното е доста меко казано.
Двамата с Белдин напуснахме Марагор и прекосихме Толнедранските планини на път към Долината. Не бързахме особено. След забележката на моя гърбав малък побратим се чувствах доста напрегнат при мисълта за предстоящата среща с Поулгара. И с пълно право, както се видя по-късно.
През скитническите години ми бе липсвало умиротворението на Долината. Всепоглъщият й покой ме обзе още когато се спуснахме от планините и аз погледнах за пръв път от толкова време своя дом. Болезнените спомени бяха още там, но изминалото време ги бе притъпило. Въпреки това от време на време някой дребен детайл се забиваше в сърцето ми като нож.
В отсъствието на Белдин, моите дъщери се бяха пренесли при близнаците. Да се каже, че сладкото бебешко личице на Белдаран се бе разхубавило още повече, е все едно да не се каже нищо. Макар да бе едва на тринайсет, красотата й вече наистина беше изумителна. Разкошната й дълга коса бе добила цвета на лен. Лицето й спираше дъха, щом го погледнеш, а движенията й бяха грациозни като на газела.
— Татко! — възкликна тя, когато се изкачих на върха на кулата. Гласът й беше богат и звучен, глас, който не можеш да се умориш да слушаш. Ти изтича през стаята и се хвърли в прегръдките ми. В същия миг се проклех за дванадесетте пропилени години. Цялата ми любов към нея се върна с пълна сила и ме разтърси. Стояхме така прегърнати доста време и сълзи се стичаха по бузите ни.
— Е, стари вълко — каза кисело друг един глас, — виждам, че си решил да се върнеш на местопрестъплението.
Трепнах. После въздъхнах, свалих ръце от прекрасните рамене на Белдаран и се обърнах, за да срещна погледа на Поулгара.
Двадесет и първа глава
Белдаран беше най-красивото момиче, което бях виждал някога, но Поулгара, меко казано, не бе стока. Тъмната й коса приличаше на безнадеждно оплетено чиле, в което се мотаеха сламки и сухи листа. Беше висока и мършава, и почти толкова мръсна, колкото и Белдин. Коленете й бяха мършави и обикновено ожулени, а мръсните й нокти — изгризани почти до дъно. Бяха й нужни години, за да се отучи от навика да си гризе ноктите. Бялото кичурче на челото й почти не се виждаше, тъй като косата й бе невероятно мръсна. Останах с впечатлението, че целият ефект е търсен нарочно. Поулгара има адски набито око и още тогава й е било ясно, че не може да се мери със сестра си, когато става въпрос за физическа красота. По силата на някаква нейна си, странна логика бе решила да изглежда колкото може по-грозна. И беше се справила превъзходно.
Да, знам. Ще стигнем и до нейното преобразяване, но всяко нещо по реда си. Само не ме юркайте.
Ала не начинът, по който изглеждаше, направи нашата нова среща толкова неприятна. Белдин бе отгледал Поулгара и Белдаран. По-малката ми дъщеря бе успяла да не попие неговия начин на говорене, но същото не можеше да се каже и за Поулгара. Нещо повече — тя дори бе надминала своя „учител“.
— Радвам се да те видя отново, Поулгара — поздравих я аз, опитвайки се да звуча убедително.
— Не думай! Я да видим сега какво точно те води тук. Не, недей, сама ще се сетя. Да не би да са спрели да правят бира в Камаар? Това ще да е.
Въздъхнах. Очертаваше се грозна картинка.
— Не трябва ли първо да се целунем, преди да започнем с това? — предложих аз.
— Като начало, нямам намерение да ти позволя да се приближиш чак толкова до мен, старче. Не те харесах още щом те видях за пръв път, а оттогава определено не си направил нищо, за да подобриш мнението ми.
— Сложих край на това.
— Да, бе! Почакай само да ти замирише на бира или да ти се развее някоя фуста под носа.
— Ти ли си се разприказвал? — попитах Белдин.
— Не съм — отвърна ми той. — Поул си има някакви нейни начини да те следи.
— Млъквай, чичо — тросна му се тя. — Тоя пиян глупак няма защо да научава за това.
— Грешиш, Поул — казах й аз. — Този пиян глупак
— Нямам какво да уча от теб… татко!
— Внимавай какви ги говориш, Поул.
— Че защо? Нали сме дъщеря и баща, а, старче? Трябва да сме абсолютно прями един към друг. Аз например не искам ти да си правиш каквито и да е погрешни изводи относно мнението ми за теб. Между другото, успя ли вече да се пробваш с женски трол или пък с женски елдрак?
Вдигнах ръце от нея и седнах на един стол.
— Давай, Поул, изприказвай си приказките.
Убеден бях, че ще го стори. Сигурно бе прекарала години в доизпипването на някои от тези хапливи забележки. Май бях сгрешил, като оставих дъщерите си под опеката на Белдин. Поулгара винаги е била адски схватлива ученичка. Някои от словесните й атаки попадаха право в целта. Странно, но Белдаран не изглеждаше ни най-малко обидена от речника, който използваше сестра й. Кой знае, може би и тя споделяше нейното мнение, но за разлика от сестра си бе решила да ми прости.
Седнах срещу един от прозорците и се вгледах в залеза, а в това време Поулгара продължаваше да си излива гнева върху мен. След около час започна да се повтаря. Просто в никой език няма чак толкова много обиди. От време на време преминаваше на улгоски, но произношението й не беше много добро. Аз, разбира се, я поправях. Едно от първите задължения на родителите е да поправят навреме грешките на децата си, а Поул никога не е обичала да я поправят.
Накрая станах.
— Така наистина няма да я докараме доникъде. Смятам да се прибера у дома. Веднага щом поразчистя и подредя както трябва, сте добре дошли при мен.
— Сигурно се майтапиш.
— О, напротив, Поул. Можеш да си стягаш багажа. Независимо дали ти харесва или не, ние ще бъдем семейство. — Усмихнах й се. — Приятни сънища, Поулгара.
После си тръгнах.
Дори след като се добрах до кулата, още чувах виковете й.
Момичетата се нанесоха при мен през следващата седмица. Белдаран беше послушно дете и приемаше всяко мое решение, без да се противи. Това, естествено, принуждаваше и Поул да се подчинява, тъй като
