— Най-вероятно. Само дето поданиците му са започнали малко да се притесняват. Те искат да се ожени, но Рива продължава да отказва на всички кандидатки. А повярвай ми, те никак не са малко. Явно е дарил сърцето си на някое по-специално момиче.
— Така е. Той я сънува веднъж.
— Един мъж не може да се ожени за своята мечта, Белгарат. Риванският трон трябва да се сдобие с наследник, а това е нещо, за което всеки мъж трябва да се погрижи сам.
— Той е още съвсем млад, Хакнар. Рано или късно някое момиче ще му легне на сърцето. Ако работата се проточи, просто ще прескоча до острова и ще си поприказвам с него. Черек още ли нарича онова, което е останало от кралството му, Алория?
— Не. Алория я няма вече. Това наскърби доста Мечото рамо. Той дори още не е успял да кръсти полуострова, който ти му остави. Ние си го наричаме просто „Черек“. Това е когато все пак успеем да се приберем у дома за малко. Повечето време прекарваме, патрулирайки из Морето на бурите. Черек е доста щедър, когато работата опре до раздаването на титли, но захапе ли ги човек, тутакси усеща кукичката, на която са закачени. Бях полупиян, когато той ме направи „барон Хакнар“. Едва когато изтрезнях, разбрах, че съм дал обет да прекарвам всяка година до края на живота си по три месеца в Морето на бурите. А там е много неприятно, така да знаеш, Белгарат, особено през зимата. Всяка вечер се одървям като пън, докато съм в морето. Ти сигурен ли си, че не искаш да те черпя едно?
— Благодаря ти, Хакнар, но май трябва да тръгвам. Во Астур ми действа потискащо. Не можеш да накараш астурианците да приказват за нещо друго освен за политика.
— Политика? — Хакнар се засмя. — Единственото нещо, за което съм чувал да си говорят астурианците, е кой с кого ще воюва следващата седмица.
— Тук в Астурия и това е част от политиката — казах му аз, докато се надигах от масата. — Предай моите поздрави на Черек следващия път, когато го видиш. Кажи му, че все още държа всичко под око.
— Убеден съм, че това значително ще облекчи съня му. Няма ли да дойдеш във Вал Алорн за сватбата?
— Каква сватба?
— На Черек. Предишната му жена умря, докато той беше в Малория. И тъй като ти му открадна всичките синове, на него ще му трябва нов наследник. Бъдещата му съпруга е истинска красавица — на около петнайсет или там някъде. Много е красива, но не е особено умна. Като й кажеш „Добро утро“, десет минути се чуди какво да ти отговори.
Нещо в мен прещрака. Аз не бях единственият, изгубил съпругата си.
— Извини му се от мое име — казах на Хакнар. — Не мисля, че ще успея да дойда. А сега ще е по-добре да тръгвам. Благодаря ти за информацията.
— Радвам се, че можах да ти помогна, Белгарат. — После той се обърна и се уригна. — Гостилничарю, още пиво!
Излязох на улицата и се отправих бавно към храма на Чалдан, опитвайки да забравя поне за известно време за загубата на Черек. Имах си достатъчно поводи да скърбя. Пък и не исках да рискувам с тежки мисли, защото този път наоколо нямаше никой, който да ме привърже за леглото.
Получих още няколко настойчиви покани да посетя графа в неговия дворец, но ги отклоних до една с набор подходящи извинения. Не бях посетил графа на Во Вакюм и затова не исках да излиза, че фаворизирам някой от местните владетели. Нямах никакво желание да ставам инициатор, макар и косвен, на нова война.
С това решение май допуснах грешка. Вероятно можех да спестя на Арендия няколко хилядолетия страдание, ако просто бях привикал тези трима графове, за да им набия в главите, че примирието е повече от задължително. Като се има предвид природата на арендите, обаче, те най-вероятно щяха да се отметнат от дадената пред мен дума след не повече от месец.
Така или иначе, вече бях научил онова, което исках да зная, а поканите в двореца на графа започваха да стават все по-настойчиви, затова благодарих на жреците за тяхното гостоприемство и си тръгнах на следващата сутрин, още преди изгрев слънце.
Бях почти убеден, че графът на Во Астур ще приеме моето „неочаквано“ отпътуване като лична обида и затова на около миля от града свих към гората и там приех отново облика на вълк.
(Да,
Моите предчувствия относно настроението на графа на Во Астур се оказаха доста точни. Тъкмо се промъквах тихичко по южния край на гората, когато недалеч от мен профуча група ездачи. Астурианският граф май
Продължих през гората и накрая стигнах до полята на Мимбре. За разлика от васитите и астурианците, мимбратите бяха разчистили почти изцяло горите от своята територия. Мимбратските коне са дори още по- едри от тези на северните им родственици, а благородниците от западните графства вече бяха започнали да усъвършенстват броните, така характерни за тях в днешно време. Рицарите ездачи имат нужда от открито пространство, за да могат да участват пълноценно в битки. Затова дърветата се оказваха неудобна пречка. Проблемът на мимбратите беше, че идеята да използват разчистените землища за фермерство се бе оказала твърде отвлечена за тях.
Когато говорим за арендските граждански войни, ние обикновено се сещаме за тримата графове съперници, но това далеч не дава пълна картина на тези многовековни ежби. И по-незначителните благородници също си имаха своите дребни развлечения и почти не можеше да се намери арендска област, в която да няма някаква местна разпра. Възвърнах си човешкия облик, макар, признавам, преди това сериозно размислих над възможността да прекарам остатъка от живота си като вълк. Тъкмо се бях насочил към Во Мимбре, когато се натъкнах на някаква микроскопична войничка в пълния й разгар.
За съжаление, тъпоумните аренди обожаваха обсадните машини. Те имат безкрайно предсказуем начин на мислене и по някаква причина идеята за продължаващи с десетилетия обсади им се струва особено привлекателна. Атакуващите някоя крепост можеха да прекарат месеци наред, обсипвайки стените с камънаци, преди да се усетят, че това всъщност не ги води наникъде. От време на време обаче дори на арендите става скучно и те решават да излязат с някоя особено оригинална идея.
В този случай баронът, обсадил крепостта, беше решил да наобиколи околните села, да събере крепостните на своя противник и после да ги обезглави пред стените на неговата крепост.
Именно в този момент аз реших да се включа в играта. Изкачих се на един създаден сякаш тъкмо за целта хълм, вдигнах драматично тоягата си и изревах „Спрете!“, така че да ме чуят чак в Нийсия. Баронът и неговите рицари зяпнаха. Рицарят, който тъкмо бе понечил да замахне и да обезглави първия крепостен, свали меча за миг, но после отново го вдигна.
Е, не му беше писано да изпълни пъкленото си дело, защото още в следващия миг изпусна меча на земята. Трудничко е все пак, макар и бидейки истински мъж и благородник, да стискаш здраво в ръцете си нажежено до бяло желязо. Глупакът затанцува някакъв идиотски танц, започна да квичи от болка и неистово да духа изгорените си длани.
Аз се спуснах от хълма и застанах пред „страховития“ мимбратски барон.
— Няма да ти позволя да продължиш с тази лудост! — казах му.
— Онова, което правя, не ти влиза в работата, старче — отвърна ми той, но гласът му не прозвуча особено убедително.
— Аз решавам кое е моя работа и кое — не! Само опитай да нараниш тези хора и ще ти изтръгна сърцето!
— Убий този стар глупак — каза баронът на един от рицарите си.
Той посегна колебливо към меча си, но все пак го измъкна от ножницата и тъкмо се канеше да замахне,
