Белгарат — магьосникът

делата си с въпроса: „Какво беше това?“, когато ревът на стотици сребърни тръби разцепи въздуха в тронната зала. Фанфарите бяха последвани от прекрасен женски хор — от около стотина девици, струва ми се — който нашепваше химн в чест на младоженката. Всъщност не знам дали „нашепваше“ е точната дума, но след звуковите ефекти на Белдин всичко ми се струваше някак нереално тихо. Моят гърбав брат бе изучавал музика през последните няколко безбурни столетия и трябва да кажа, че химнът беше наистина неземен, макар че да си призная, четирийсет и осемгласните хармонии надхвърлят леко слуховия ми диапазон.

Въоръжени до зъби алорни разтвориха широко дверите на тронната зала на риванския крал и Белдаран, цялата в бяло, прекрачи прага с гъвкава стъпка. Моята русокоса щерка беше бледа като луната, но лицето й не издаваше и намек за слабост или неувереност. На гостите им се схванаха вратовете, докато обърнати назад се взираха в младоженката.

Отнякъде прозвуча звън на огромна камбана. След церемонията потърсих камбаната, но така и не я открих.

После сноп бледа светлина, която ставаше все по-ярка и по-ярка, огря моята по-малка дъщеря.

Поулгара, загърната в лилава кадифена пелерина, пристъпи до мен и ме хвана за ръката.

— Ти ли правиш това? — попита ме тя, кимвайки с глава към божествената светлина, която бе окъпала и без друго съвършената Белдаран.

— Не съм аз, Поул — отвърнах й тихо. — Тъкмо се канех да те попитам дали ти не го правиш.

— Може да е чичо Белдин. — Тя тръсна леко рамене и наметалото й се разтвори, за да разкрие роклята й. Само дето не се задавих, когато я зърнах.

Неземната светлина, за която бях почти сигурен, че е дар от странния старец с раздрънканата каручка, продължаваше да облива искрящата в бяло Белдаран. Роклята на Поулгара беше в синьо — шеметна каскада от дипли и волани, увенчана от семпли, но безкрайно ефектни детайли от снежнобяла дантела. Кройката беше малко смело вталена и изрязана за онези времена, но аз реших да не се заяждам за дреболии. Това наситено синьо правеше роклята да изглежда като пенеща се морска вълна, от която като Богиня се въздигаше Поулгара.

Направих каквото можах, за да изглеждам напълно спокоен.

— Хубава рокля — процедих през стиснатите си зъби.

— О, тая вехтория ли? — подхвърли тя престорено небрежно, отмятайки уж между другото една от диплите. После се засмя с онзи топъл, дълбок смях, който далеч надхвърляше невръстната й възраст, и, направо не е за вярване, ме целуна. Никога преди не го беше правила по свое собствено желание и аз бях така сепнат от това, че почти не чух предупредителния звън в главата си.

Разделихме се и всеки от нас хвана сияещата булка под ръка, след което с достолепна, отмерена крачка предоставихме заедно нашата обична Белдаран на обожаващия я крал на Острова на Бурите.

Главата ми беше пълна с куп належащи проблеми и затова почти не дадох ухо на церемониалните слова на Върховния жрец на Белар. Така де, ако сте били на една сватба, все едно сте били на всичките. Все пак чудесата, съпътстващи тази церемония, все още не бяха свършили.

Сферата на моя Учител пламна в тъмно, много тъмно синьо, досущ като това на роклята на Поулгара. Всички ние бяхме безкрайно щастливи, че Белдаран се омъжва за Рива, но изглежда Сферата беше далеч по-заинтригувана от Поулгара, отколкото от нейната сестра. Готов съм да се закълна, че казвам самата истина за онова, което последва, макар никой друг в залата да не го видя. Не че аз самият не си помислих, че съм превъртял и ми се привиждат разни неща. Сферата, както вече казах, грейна, но в това все още нямаше нищо толкова необичайно, тъй като Рива беше наблизо.

Необичайното беше, че Поулгара също грейна. Сякаш самото й тяло излъчваше бледа синя светлина, а иначе белият й кичур сияеше в същото теменужено синьо, което излъчваше и Сферата.

После ми се стори, че дочувам от дъното на залата да се приближава едва доловимо пърхане на призрачни криле. Това беше именно онази част от видението, която ме накара да се запитам дали съм с всичкия си, защото определено не бях пиян.

Изглежда обаче Поулгара също чу странния шум, защото се обърна почти едновременно с мен.

След това с неизмерима любов и почит моята чернокоса вироглавка се поклони пред сияещия образ на снежно бялата сова, кацнала на един от рафтовете в дъното на тронната зала на крал Рива.

IV частПоулгара

Двадесет и трета глава

Добре де, няма защо да ми го натяквате. Разбира се, че бях наясно, че става нещо адски странно. Но ако спрете да мислите за миг, сигурен съм, че ще ме разберете. Спомняте си, че неочакваната смърт на Поледра ме бе довела почти до лудост. Човек, който трябва да бъде връзван за леглото, очевидно си има сериозни проблеми. После прекарах две или три години, опитвайки да отмия спомените с алкохол и осем или девет в прегръдките на отзивчивите дами от Мар Амон. През цялото това време аз видях безброй неща, които всъщност не съществуваха. До такава степен бях свикнал да виждам странни неща, че щом мернех нещо необичайно, просто му махвах с ръка като на поредната халюцинация. „Инцидентът“ на сватбата на Белдаран не беше халюцинация, но откъде можех да знам? Опитайте се да проявите малко разбиране, ще ви е от полза.

И тъй, Белдаран и Рива се ожениха и бяха безкрайно щастливи. Но на света имаше и други, недотам приятни неща и тъй като и четиримата алорнски крале се бяха събрали на Острова на Бурите, Белдин предложи да се възползваме от това стечение на обстоятелствата и да обсъдим належащите държавни дела. Чел съм цял куп глупости за това как бил основан Съветът на Алорните, но това е неподправената истина. Толнедранците протестират срещу това „събиране“ вече векове наред, най- вече защото никога не ги каним да участват. Толнедранците са подозрителни хора и всеки път, когато се чуе нещо за някакъв си съвет, те вече са абсолютно убедени, че в дъното на всичко стои заговор против тях.

Поулгара също присъства на съвета. Не че й се искаше особено, но аз настоях. Нямах никакво намерение да й позволя да се мотае напред-назад из столицата на Рива без надзор.

Не съм убеден, че нашият импровизиран съвет постигна кой знае какво. През по-голямата част от времето си говорихме за ангараките. Нито един от нас не беше особено щастлив от новините за тяхното нашествие отвъд Източно море, но за момента не можехме да направим кой знае какво по въпроса. Разстоянията просто бяха твърде големи.

— Сигурно ще успея да се промъкна през гората на изток от мочурищата и да опожаря поселищата, които надраките строят там — избоботи Драс с познатия гърлен тембър, — но от това няма да има голяма полза. Все още не разполагам с достатъчно бойци, за да окупирам тоя пущинак за по-дълго време. Рано или късно ще трябва да се изтегля, след което надраките просто ще се върнат и ще построят всичко отново.

— Имало ли е някакви контакти с тях? — попита Поул.

Драс сви рамене.

— Само няколко леки сдърпвания. От време на време ни се изсипват от планините, правят по някоя поразия и после ги погваме обратно. Не мисля, че зад това стои някакъв по-сериозен план. Най-вероятно просто изпробват отбраната ни.

— Имах предвид мирни контакти.

— Няма такова нещо като мирни контакти между ангараки и алорни, Поулгара.

— А може би трябва да има.

— Мисля, че това противоречи на нашата религия.

— Тогава може би няма да е зле да преосмислите религията си. Разбрах, че надраките са търговци. Логично е да се интересуват от търговия.

— Не мисля, че имат нещо, с което биха могли да ме заинтересуват.