Белгарат — магьосникът

вечеряли, Поулгара спомена за нещо, което бе тормозило мен самия от доста време. Доколкото си спомням, тъкмо миехме съдовете. Аз лично особено обичам да подсушавам съдове, защото те и без друго сами си изсъхват, ако ги оставиш на подходящото място. Поулгара, обаче, се нахвърля на всяка домакинска работа със страст, която не спира да ме учудва след толкова време, прекарано заедно. Та онази вечер аз просто измих чиниите и я оставих да се „забавлява“ с подсушаването.

Накрая ми подаде и последната чиния, избърса ръцете си и каза:

— Мисля, че е време да се заемем с моето обучение, татко. Учителя от доста време ми напомня за това.

Замалко да изтърва чинията.

— Алдур е говорил и с теб? — попитах я аз, колкото можах по-спокойно.

Тя ме изгледа учудено.

— Разбира се. — После погледът й придоби обидно покровителствен фасон. — О, я стига, татко. Да не искаш да кажеш, че не си знаел?

Сега ми е ясно, че това не биваше да ме изненадва, но нека не забравяме, че съм израснал в общество, в което на жените се гледаше преди всичко като на слугини. За мен Поледра беше нещо съвсем различно, но дори мисълта за онова, за което Поулгара току-що ми спомена, би ме накарало по онова време да зяпна от почуда, ако не се владеех толкова добре, разбира се. Фактът, че Алдур я бе потърсил пръв, точно както бе потърсил мен на времето, говореше за определен статус, а аз просто не бях готов все още да приема мисълта за ученик-жена. Май съм доста старомоден за някои неща.

Естествено, бях достатъчно досетлив, за да запазя тези мисли за себе си и вместо да кажа каквото и да е, просто сложих внимателно последната чиния на полицата.

— Откъде е най-добре да започнем? — попита ме тя.

— От същото място, от което започнах и аз, предполагам. Опитай да го приемеш нормално, Поул, но преди всичко ще ти се наложи да се научиш да четеш.

— Не може ли просто да ми кажеш онова, което трябва да знам?

Поклатих глава.

— И защо не?

— Защото не знам всичко, което трябва да научиш. Хайде да поседнем, Поул, и ще се опитам да ти обясня.

Заведох я в онази част на кулата, която бях посветил на своите научни занимания. Никога дори не съм се замислял дали да не изградя вътрешни стени, затова жизненото пространство на моята кула представлява една доста голяма стая, разделена на различни кътове. Седнахме на работната ми маса, покрита с небрежно разхвърляни ръкописи, книги и странни дребни машинарии.

— Като начало — започнах аз, — ние сме различни.

— Колко странно. Как не съм го забелязала!

— Говоря сериозно, Поул. Това, което наричаме „способност“, се проявява у всеки от нас по различен начин. Белдин може да прави неща, които аз дори не бих опитал. Другите също имат своите „специалитети“. Аз мога да ти дам основата, но оттам нататък ще трябва да се оправяш сама. Твоята специална способност ще се развие в зависимост от начина, по който е устроено съзнанието ти. Хората обичат да бръщолевят за магия, но повечето от тези приказки са врели-некипели. Всъщност всичко идва оттам, че всеки от нас мисли различно. Това имах предвид, когато ти казах, че ще трябва да се оправяш сама.

— Тогава защо ми е нужно да знам да чета? Щом съм толкова уникална, на какво биха могли да ме научат книгите?

— Това просто ще ускори нещата, Поул. Колкото и дълго да живееш, времето никога няма да ти стигне, за да провериш и преосмислиш всяка идея, хрумвала някога на някого. Ето затова ни е нужно да четем — за да спестим време.

— А как ще разбера кои идеи си струват да бъдат премислени?

— Няма как, поне от самото начало. В движение ще отсяваш просото от плявата.

— Но това ще бъде моето собствено мнение.

— Да, това е единственият начин.

— Ами ако се окаже, че греша?

— Това е риск, който ще трябва да поемеш. — Облегнах се на стола си. — Няма неоспорими истини, Поул. Ако имаше, животът безспорно щеше да е по-прост, но нещата не стоят така.

— Е, сега те спипах натясно, старче — заяви Поулгара с доволна усмивка. Тя винаги е обожавала споровете. — Има неща, които знаем със сигурност.

— Нима? Назови ми едно.

— Слънцето ще изгрее утре сутрин.

— Защо?

— Защото винаги досега го е правило.

— А това значи ли, че утре непременно ще го направи отново?

По лицето й пробягна сянка на съмнение.

— Но то ще изгрее, нали?

— Най-вероятно, но не можем да бъдем абсолютно сигурни в това. Решиш ли веднъж, че нещо е абсолютно вярно, ти ограничаваш съзнанието си, а ограниченото съзнание няма да те отведе до никъде. Подлагай всичко на съмнение, Поул. Ето там е смисълът на обучението.

— Това ще отнеме повече време, отколкото си мислех.

— Най-вероятно — да. Ще започваме ли тогава?

Поул винаги е имала нужда от добро основание, за да се захване с нещо. Щом веднъж се убеди, че четенето е важно, тя се научи да чете за учудващо кратко време и освен това ставаше все по-добра с всеки изминал ден. Може би това се дължи отчасти на очите й. Аз чета по-бързо от повечето хора, тъй като мога да схвана значението на цял ред с един-единствен поглед. Поул схваща по същия начин цели абзаци. Ако някога сте виждали моята дъщеря да чете, не се оставяйте да бъдете заблудени от начина, по който прелиства набързо страниците. Поул определено не чете по „диагоналната система“. Нито една думичка не й убягва. Тя изяде с кориците цялата ми библиотека за не повече от година. После се прехвърли на тази на Белдин, което си беше сериозно предизвикателство, защото библиотеката на моя гърбав побратим е, доколкото знам, най-голямата в света.

Единствената неприятна част във всичко това беше, че Поулгара спори с книгите. На висок глас при това. По същото време аз се занимавах със своите собствени проекти и ми беше адски трудно да се съсредоточа под акомпанимента на кажи-речи непрекъснатите реплики от сорта на „Глупости!“, „Пълни идиотщини!“ и дори „Скудоумие!“ Откъде бе забърсала тая последната думичка не знам дори аз, вероятно от някоя много, много стара книга.

— Чети го само на себе си! — не издържах аз една привечер.

— Но, татко, миличък — каза тя сладко, — ти сам ме насочи към тази книга, което значи, че си съгласен с написаното в нея. Просто се опитвам да отворя съзнанието ти към възможността нещата да стоят по съвсем различен начин.

Спорехме по въпроси на философията, теологията и естествените науки. Заяждахме се със схващанията на другия, касаещи логиката и правото. Крещяхме си за морал. Не знам дали друг път през живота си съм се забавлявал така добре. Тя ме матираше кажи-речи на всеки ход. Когато се опитвах да използвам „мъдростта на препатилия“ като последен свой довод, Поулгара ме разсипваше с острата си като бръснач логика. Теоретично погледнато, аз бях Учителя, но на практика научих почти толкова от нея, колкото тя от мен.

От време на време близнаците идваха да се оплачат. И двамата с Поул сме доста гласовити, а когато спорим, това важи с нарастваща сила. Близнаците не живееха чак толкова далеч от нас и неволно изслушваха повечето ни спорове.

Бях неизмеримо доволен от остротата на интелекта й, но едновременно с това малко ме плашеше зараждащия се намек за самодоволство, което долавях у нея. Тя бе прекарала детските и момичешките си години във войнстващо безразличие към външния си вид. Сега всичко се обръщаше с главата надолу.