— Напротив, Драс, имат. Имат информация за мургите, а именно мургите са онези, от които се интересуваме най-вече. Ако успеем да получим тази информация от надраките, тогава няма да ни се налага да се промъкваме чак до Рак Госка, за да си я набавим сами.
— Тя е права, Драс — каза Алгар на своя брат. — Моите хора са имали няколко контакта с тулите, но човек не може да научи кой знае какво от един тул. Както чувам, надраките не си падали особено по мургите, което ще рече, че няма да ни е трудно да научим от тях каквото ни трябва.
— Ти би ли могъл наистина да се изкатериш до Източния лагер, за да се добереш оттам до Мишрак ак Тул? — го попита очевидно учуден Черек.
— Някои планински проломи пресичат лагера, татко — отвърна му Алгар. — Стръмни са, но не и непристъпни. Мургите патрулират по западната граница на Мишрак ак Тул и от време на време се появяват из степите на Алгария — обикновено за да крадат коне. Ние, естествено, не искаме да крадат конете ни и затова ги преследваме.
Алгар се усмихна леко.
— Далеч по-лесно беше да ги оставим сами да ни покажат тия проломи, отколкото да ги търсим сами.
— Вижте какво ми хрумна — намеси се Драс. — Щом мургите искат коне, не бихме ли могли да търгуваме с тях?
Алгар поклати енергично глава.
— Не и с мургите, не. Техните мозъци работят по друг начин. Един мой водач на клан разпитвал веднъж някакъв тул, който не можел да различи дори ляво от дясно. Тулът казал, че Ктучик е в Рак Госка. Докато той е на върха на обществото на мургите, мирните контакти с тях ще бъдат невъзможни.
— Поул е права — каза Белдин. — Ще трябва да действаме чрез надраките.
Той присви очи и погледна към тавана.
— Всъщност не мисля, че тази ангаракска миграция представлява кой знае каква заплаха за нас, поне засега. Като начало в Ктол Мишрак не живееха чак толкова много хора, пък и Ктучик ги е пръснал на доста обширна площ. Истинската заплаха все още е Малория. Май няма да е зле да отскоча дотам, за да държа събитията под око. Ангараките на нашия континент са просто челен отряд. Те са тук най-вероятно само за да разучават терена и да подготвят по-сериозна инвазия. Няма смисъл да точите мечовете си преди малорийците да са се прехвърлили на нашия бряг. Ще се ослушвам и оглеждам на четири и ще известя още при първите признаци за придвижване на значими военни части от Мал Зет към Рифовия мост.
Поулгара нацупи устни.
— Мисля, че би трябвало да установим по-тесни връзки с толнедранците и арендите.
— И защо смяташ така, сестро? — попита я Рива. Той вече беше неин зет и тутакси бе усвоил това обръщение. Семейните връзки са невероятно важни за алорните.
— Може би ще ни е нужна тяхната помощ срещу малорийците.
— Толнедранците няма да си мръднат и пръста за нас, освен ако не им платим — отбеляза кисело Черек. — Арендите пък са твърде заети да се трепят едни с други.
— Те също живеят от тази страна на Морето, Мечо рамо — отбеляза моята дъщеря, — и не мисля, че биха искали малорийците да залеят континента. Легионите могат да ни свършат добра работа, а арендите са в непрекъсната бойна готовност, още откакто Торак е разцепил света. Освен това, Чалдан и Недра най- вероятно ще се обидят, ако тръгнем на война, без да ги поканим.
— Извини ме, Поулгара — смотолеви Драс, — но откъде си научила толкова много за политиката? Както разбирам, ти за пръв път напускаш Долината.
— Чичо Белдин ме държи в течение — отвърна му тя с леко свиване на раменете. — Винаги е добре да знаеш какво са намислили съседите.
— Има ли някакъв смисъл да замесваме нийсанците или марагите? — попита Рива.
— Може би няма да е зле най-малкото да им го предложим — казах аз. — Сегашната Селмисра е една доста интелигентна млада жена и освен това е загрижена за нашествието на ангараките не по-малко от нас. От марагите няма да има голяма полза. Те не са Бог знае колко и нека си го кажем направо, са просто едни канибали, които изнервят всички наоколо.
Белдин се изсмя по неговия си гаден начин.
— Кажи им тогава да почнат да ядат ангараки. Нека да поизнервим мургите.
— Мисля, че няма да е зле да се стягаме за прибиране по домовете — каза Черек, докато се надигаше от стола си. — Сватбата приключи, а ако малорийците наистина се канят да ни дойдат на гости, няма да е зле да сме готови да ги посрещнем, както се полага.
И с това в общи линии приключи първият Съвет на Алорните.
— Винаги ли е толкова забавно? — попита ме Поулгара, докато се прибирахме обратно в покоите си.
— Забавно ли? Да не би да съм задрямал по някое време?
— Политиката, татко — обясни ми тя. — Толкова е интересно да се опитваш да отгатнеш какво е замислила другата страна.
— Е, това специално винаги ми е било интересно и на мене.
— Тогава наистина трябва да си мой баща. Та политиката е още по-забавна дори от това да водиш цяло стадо млади празноглавци за носа и да караш коленете им да омекват само с едно изпърхване на клепки.
— Ти си жестока жена, Поулгара.
— Радвам се, че си наясно с това, татко. Въобще няма да ми е забавно, ако те спипам неподготвен.
Тя ме дари с една от онези нейни неразгадаеми малки усмивчици.
— Внимавай с мен, татко — предупреди ме собствената ми дъщеря. — Аз съм поне толкова опасна, колкото сте ти и Торак.
Каза го, Поул, хич не се опитвай да отричаш.
Раздялата с Белдаран определено не беше сред щастливите мигове в живота ни. Любовта към моята златокоса щерка бе именно онази връзка, която бе спасила разсъдъка ми, а връзката на Поулгара с нейната сестра-близначка беше далеч по-сложна, отколкото си мислех тогава.
Двамата с Белдин си поприказвахме надълго и широко преди да се разделим. Той обеща да ме подхранва непрекъснато с новини от Малория, но аз си имах някои съмнения относно причините, които го караха да се върне обратно в страната на ангараките. Струваше ми се, че иска да прекоси отново морето, за да довърши прекъснатия без време разговор с Урвон, да не говорим за шанса да се срещне със Зедар на някое забравено от Бога място. Белдин е противник, който не бих искал да имам.
Пожелах му късмет от все сърце. Винаги съм го обичал повече, отколкото бих могъл да обичам кръвен брат.
И тъй, Белдин се отдалечи с уверени, небрежни — а защо не и грациозни — махове на могъщите си криле и изчезна отвъд южния хоризонт. Ние с Поул поехме към дома по далеч по-скромен начин. Мечото рамо отплава към родния бряг на борда на онзи негов опасно тесен боен кораб. Макар да съм участвал в проектирането им, аз не си падам по корабите на Черек. Те са доста бързи, спор няма, но всеки път, когато се кача на борда им, имам чувството, че ей сега ще се преобърнат. Сигурен съм, че Силк ме разбира чудесно, макар същото да не може да се каже за Барак.
Ние с Поул не бързахме да се приберем в Долината. Нямаше за какво толкова да бързаме. По някакъв необясним начин сватбата на Белдаран бе успяла да ни помири. Никой от нас не го споменаваше гласно, но очевидно можехме да разчитаме само един на друг при запълването на огромната празнина, която току-що бе зейнала в сърцата ни. Поулгара, естествено, продължаваше да ме жилва от време на време с някоя остроумна забележка, но „ухапванията“ й вече бяха загубили отровното си жило.
Прибрахме се някъде към средата на лятото и първата си седмица у дома посветихме на това да дадем на близнаците възможно най-пълно описание на събитията около празненството и новите завоевания на Поул. Убеден съм, че забелязаха настъпилата у нея промяна още щом се появи на прага им, но явно решиха да не раздуват излишно темата.
После двамата с дъщеря ми се настанихме уютно в собствения си дом. Веднъж, малко след като бяхме
