Аз сигурно бих го казал иначе, но Рива се изразяваше простичко и не си падаше особено по церемониите. Веднага се сетих откъде идва името на моя внук. Бях убеден, че на Белдаран ще й бъде много приятно да го научи.
Почти съм сигурен, че малкият Даран беше заспал в ръцете на своята леля, но нещо изглежда го накара да се събуди. Очичките му се отвориха и той видя Сферата на моя Учител, която баща му бе наклонил към него. Сигурно някои от вас ще кажат, че е повече от нормално едно бебе да протегне ръчички към кое да е блестящо нещо, което му подават, но аз ще уточня, че Даран знаеше точно какво трябва да направи. Знаеше го още преди да се е родил.
Той протегна малката си, „белязана“ ръчичка и смело обхвана Сферата.
Тя го разпозна на мига. От нея изригна ликуващо синьо сияние, синя аура обля Поулгара и бебето, а отнякъде прозвуча невидим хилядогласен хор, който идваше сякаш направо от звездите.
От достоверен източник знам, че същият този звук накарал Торак да скочи на крака, макар в това време да се намираше на другия край на света.
Двадесет и пета глава
Двамата с Поул останахме на Острова на Бурите около месец след раждането на Даран. Нямаше защо да бързаме да се връщаме в Долината, а и времето, прекарано в двореца на Рива, беше един от най- щастливите периоди в живота и на двама ни. Белдаран се изправи на крака след няколко дни и ние тримата прекарвахме почти цялото си време заедно. До този момент аз не осъзнавах колко болезнена всъщност е била раздялата за моите две дъщери. От време на време успявах да зърна изражението на лицето на Поулгара, когато не подозираше, че я гледам. Чертите й изразяваха нетърпима болка. Белдаран беше откъсната окончателно от нея — първо от Рива, а сега и от бебето. Животът на двете бе тръгнал по два различни пътя и нищо на света не можеше да промени това.
Алгар Леката стъпка потегли след около седмица към Во Вакюм, за да се срещне с графа на васитите. Очевидно идеята, която му бе хрумнала в онзи планински проход, не му даваше мира и той наистина искаше да сложи началото на годишен пазар за добитък в Мурос. Отглеждането на крави, предполагам, си има своите приятни страни, но те едва ли могат да се сравнят с удовлетворението, което фермерът изпитва след като се отърве от тях на добра цена.
Междувременно аз подтичвах покрай полите на женската част от моето семейство, с надеждата, че все пак и аз ще се докосна до внука си. Не можете да си представите колко трудно се оказа това. Той беше първото дете на Белдаран и тя гледаше на него като на най-скъпоценното нещо в живота си. Щом го пуснеше, Поулгара го поемаше от нея на мига. После идваше ред на Рива. След това ставаше време Белдаран да го храни. Тримата си го предаваха един на друг като деца, играещи си на топка.
Накрая се реших на отчаяна постъпка. Изчаках до полунощ, промъкнах се в детската стая и взех Даран от люлката му. После тихичко се измъкнах обратно в коридора. Всички дядовци изпитват силни чувства към своите внуци, но моите мотиви в случая отиваха малко по-далеч от простото желание да се нарадвам на малкия. Даран беше пряк резултат от конкретните наставления, дадени ми от моя Учител, и аз имах нужда от няколко минути насаме с бебето, за да се уверя, че съм свършил всичко както трябва.
Занесох го в една от дневните, където преди това бях запалил свещ, сложих го в скута си и се вгледах в сънените му очички.
— Не е нищо чак толкова важно — прошепнах.
Никога не съм си бърборил лигави безсмислици с бебетата. Бях ужасно внимателен, разбира се, докато правех всичко това. Съзнанието на едно бебе е толкова лесно накърнимо, а аз не исках в никакъв случай да нараня своя внук. Проникнах мислено в главицата му едва-едва, „на пръсти“, бих казал, като внимавах да не го стресна. На Даран бе отредена неизмеримо важна задача и трябваше да се убедя, че „способностите“ му са налице.
Малкият не ме разочарова. Съзнанието му беше все още неоформено, но умът му беше остър като бръснач. Мисля, че той дори осъзна — по някакъв негов си, бебешки начин — какво правя и ми се усмихна. Потиснах с мъка желанието си да надам тържествуващ вик. Той наистина можеше да се справи.
— Ще се опознаем с теб по-нататък — му казах. — Сега исках просто да ти кажа едно „здрасти“.
Накрая го занесох обратно в детската стая, оставих го в люлката и го загърнах внимателно с одеялцето.
Оттук нататък се гледахме доста с малкия и всеки път, когато му смигнех, той прихваше. Белдаран и Рива смятаха, че всичко това е много мило. Поулгара, обаче, беше на друго мнение.
— Какво си направил на това бебе? — настоя да узнае тя, след като ме спипа една вечер насаме в коридора, малко след вечеря.
— Просто се запознах с него, Поул — отвърнах й аз с най-невинния тон, който успях да докарам.
— О, нима?!
— Ти си станала твърде подозрителна, Поулгара — казах й. — Аз съм дядо на детето, в случай, че си забравила. Естествено е той да ме харесва.
— Тогава защо се смее, щом те погледне?
— Вероятно защото съм ужасно забавен. Нима не си го забелязала?
Поул ми хвърли още един гневен поглед, но поне засега репликите й се бяха изчерпали. Това беше един от няколкото, броящи се на пръстите на двете ми ръце пъти, в които съм успявал да я надхитря. Не крия, че се гордея с това.
— Ще те държа под око, старче — предупреди ме тя.
— Разбира се, Поул. Може дори да успея да изкопча от теб някоя мъничка усмивчица, стига, разбира се, да измисля нещо достатъчно смешно.
После я потупах по бузата и се отдалечих по коридора, подсвирквайки любимата си песничка.
Двамата с Поул си тръгнахме няколко седмици по-късно. Анрак ни преведе с кораба си до онзи дълбок залив западно от езерото Зендар. Слязохме на брега близо до мястото, където днес се намира град Зендар. От града, естествено, още нямаше и следа. Чак до средата на четвъртото хилядолетие цяла северна Зендария беше покрита от вековна гора.
— Околността не ми изглежда особено приветлива — ни каза Анрак, докато се канехме да слезем на брега. — Сигурни ли сте, че не искате да ви откарам по-нагоре, до Дарин, да речем?
— Не, тук си е добре, Анрак. Няма защо да изкушаваме Дяволското вретено без сериозно основание.
— Е, Вретеното не е чак толкова страшно, Белгарат. Поне така са ми казвали.
— Напротив, чак толкова страшно е. Чувам, че поглъщало цели флотилии за закуска. Предпочитам да повървя пеш.
— Бойните кораби на Черек го минават непрекъснато.
— Но този кораб не е от флотата на Черек. А и ти не си чак толкова луд, колкото е Черек.
— Както кажеш, Белгарат.
Двамата с дъщеря ми останахме известно време на пясъчния бряг, загледани в отдалечаващите се платна на кораба.
— А сега какво, татко? — попита ме Поул.
Присвих очи срещу слънцето.
— Скоро ще започне да се здрачава — казах й. — Хайде да си устроим лагер. Утре рано сутринта ще продължим.
— А ти сигурен ли си, че знаеш пътя към Дарин?
— Естествено.
Всъщност не бях. Никога преди не бях ходил там, но имах най-обща представа къде се намира. През годините открих, че е по-добре да се престориш, че знаеш отлично къде отиваш. Това най-малкото ти спестява куп безполезни спорове.
Поотдалечихме се от брега и си устроихме лагер насред една приятна горска поляна. Предложих да сготвя, но Поулгара не искаше и да чуе за нещо подобно. Намекнах й, че имам доста богат опит с готвенето на лагерен огън, но тя просто ми заяви да си гледам работата. Аз, естествено, нямах нищо против.
През следващите няколко дни пътувахме на северозапад през древната гора. Областта наоколо беше
