— В мрака?
— Ти си сова, Поулгара. Нощта е нормалното време, в което летят совите.
— Ами ти?
Свих рамене.
— Нощ или ден, на вълка му е все едно.
— Ще ни се наложи да зарежем припасите си — отбеляза тя. — Какво ще ядем?
— Всеки ще реши този проблем сам за себе си, Поул. Всичко, което има нещастието да ни се изпречи на пътя и става за храна, би могло да свърши работа.
— Сурово месо?
— Ти искаше да бъдеш сова, скъпа. Лястовиците се хранят със зрънца, но совите предпочитат мишки. Не бих ти препоръчал да се хвърляш на някой глиган. Но пък ако си чак толкова гладна…
Тя ми обърна гръб и се отправи нанякъде, мърморейки проклятия.
Трябва да призная, че идеята на Поулгара беше чудесна. Пеш щяхме да стигнем в Дарин едва след две седмици. А така успяхме да се озовем там след три нощи.
Слънцето тъкмо изгряваше, когато се добрахме до хълма, южно от пристанищния град. Възвърнахме си естествения облик и продължихме пеш към градските порти. Като почти всеки друг северен град, по онова време и Дарин беше изграден от дървени трупи. Един град трябва да изгори няколко пъти до основи, за да се сетят жителите му, че дървените сгради не са много добра идея. Преминахме през неохраняваната порта и попитахме един сънен минувач, къде бихме могли да открием Хатрук, водачът на клан, за който Алгар ни бе казал. Той ни насочи към една голяма къща на самия бряг и после вместо да си тръгне, продължи да зяпа унесено Поулгара. Да имаш красиви дъщери е приятно, предполагам, но човек трябва да се научи някак да се справя с вниманието, което те привличат.
— Ще трябва да внимаваме с тоя Хатрук, Поул — казах аз, докато криволичехме по калната крайбрежна улица.
— Така ли?
— Алгар твърди, че алорните, които са се преместили тук от степите, не са особено щастливи от разделянето на Алория. Дошли са да живеят тук, защото им липсвали дърветата. Праалорните живееха изцяло в горите и може би затова откритите пространства не им действат добре. Леката стъпка не го каза направо, но аз се съмнявам, че Дарин е един от центровете на Култа към Мечката, затова нека бъдем внимателни с онова, което казваме.
— Ще оставя приказките на теб, татко.
— Така като че ли ще е най-добре. Хората тук май живеят в други времена, а на мен ще ми е необходимо съдействието на този Хатрук.
— Защо просто не му смачкаш самочувствието? Нали това е обичайният ти подход?
— Само когато се налага. Навреш ли нечий нос веднъж в калта, после по-добре не му обръщай гръб за прекалено дълго време. Дарин определено не е мястото, в което искам да прекарам следващите двайсет години от живота си, само за да съм сигурен, че Хатрук не крои нещо.
— Колко нови неща научавам, докато трае това пътуване.
— Чудесно. Опитай се да не ги забравиш прекалено бързо.
Къщата на Хатрук се оказа голяма постройка от дървени трупи. Водачът на алорнски клан е в много отношения един мини-крал и той обикновено е заобиколен от куп „придворни“, които изпълняват едновременно светски функции и подсилват личната му охрана. Представих се на двамата тежковъоръжени алгари, застанали на вратата, и двамата с Поул тутакси бяхме допуснати вътре. Да си известен най-често е сериозно бреме, но от време на време си има и своите преимущества.
Хатрук беше широкоплещест алорн със сивееща коса, леко бирено коремче и изпъстрени с яркочервени жилки очи. Не изглеждаше никак щастлив от факта, че сме го разбутали точно по обяд. Както очаквах, облеклото му се състоеше предимно от мечи кожи. Така и не можах да разбера защо последователите на Култа към Мечката си умират да одерат кожата на някой от тотемите на своя Бог.
— Е — каза той със стържещ глас, — значи ти си Белгарат. Мислех, че ще си по-едър.
— Това може да се уреди, ако така ще се почувстваш по-спокоен.
Той ме изгледа леко стреснат.
— А дамата? — попита, за да прикрие объркването си.
— Моята дъщеря, Поулгара Магьосницата.
Тогава май за пръв път я нарекох така. Налагаше се, защото исках Хатрук да е наясно от самото начало, че с нас шега не бива. Освен това, така срязах в зародиш лъстивите му мераци. Мисълта, че тя може да го превърне в жаба, да речем, явно набързо охлади напиращата му „мъжественост“. За чест на Поулгара трябва да призная, че на нея дори не й мигна окото.
Кръвясалите очи на Хатрук придобиха диво излъчване.
— Чест е за моя дом — каза той с вдървен поклон. Останах с впечатление, че не е свикнал да се кланя на никого. — С какво мога да ви помогна?
— Алгар ми каза, че сте имали някакъв луд тук, в Дарин — рекох аз. — Ние с Поулгара трябва да му хвърлим един поглед.
— О, той не е чак толкова луд, Белгарат. Само от време на време го прихваща и почва да бръщолеви несвързано. Доста е стар, а старите хора винаги са малко странни.
— Така е — съгласи се меко Поулгара.
Очите на Хатрук се разшириха, след като осъзна какво е казал току-що.
— В думите ми нямаше нищо лично, Белгарат — побърза да се извини той.
— Няма нищо, Хатрук — простих му аз. — Не е лесно човек да ме обиди. Я ми кажи сега нещо повече за тоя странен старец.
— Той беше берсерк на млади години. Бе страховит в боя! Може би оттам идва всичко. Както и да е. Та неговото семейство е доста заможно и когато почна да се държи странно, те му построиха отделна къща в покрайнините на града. Най-малката му дъщеря е стара мома, може би заради кривогледството си, и тя се грижи сега за него.
— Горкото момиче — промърмори Поул. После въздъхна доста драматично. — Какво ли ми се пише и мен на главата. Моят баща е по-странен от всички други стари хора, които познавам, а рано или късно и на него ще му е нужна гледачка.
— Достатъчно, Поул — скастрих я аз. — Ако ти се намира малко свободно време, Хатрук, бих искал да отидем заедно при стареца.
— Разбира се.
Той ни изведе от стаята, надолу по стълбите и оттам на улицата. Поговорихме малко, докато вървяхме по калните улици към източния край на града. Идеята да павират улиците си кой знае защо хрумна на алорните доста по-късно. Аз задодох на водача на местния клан няколко внимателно формулирани въпроса и получените отговори затвърдиха най-лошите ми подозрения. Този мъж беше поклонник на Култа до мозъка на костите си и въобще не ми беше трудно да го накарам да заговори с добре познатите клишета, които бях срещал в апокрифите на Мечия Култ. Религиозните фанатици са лишени от каквото и да било въображение. Те не търсят и логични доводи за своите вярвания, затова се чувстват свободни да бръщолевят очевидни безсмислици, на които би се присмяло и дете.
— Твоите писари записват ли всичко, което казва този берсерк? — прекъснах го аз по някое време.
— Това би било само загуба на време и пари — каза той с безразличие. — Един от жреците на Белар прегледа първите записки и после ми каза да не си губя времето.
— Доколкото знам, крал Алгар ти е дал съвсем ясни нареждания.
— На Алгар понякога му хлопа нещо. Жрецът ми каза, че щом имаме Книгата на Алорните, не са ни необходими никакви други дивотии.
Пророкът от Дарин и неговата гледачка живееха в спретната, добре поддържана къщурка в източните покрайнини на града. Той беше много стар, жилест мъж с дълга бяла брада и огромни ръчища. Казваше се Борник, а името на дъщеря му беше Луана. Описанието, което Хатрук ни бе дал за нея, се оказа доста меко. През по-голямата част от времето тя изглеждаше втренчена във върха на носа си. Алорните са доста
