— Вчера говорих с един от капитаните на Черек. Драс е потеглил за Боктор. На борда на един от онези бойни кораби е, тъй че със сигурност ще ни изпревари.
— Ще ми е приятно да се срещна отново с Драс. Той не е толкова умен, колкото са братята му, но пък има добро сърце.
— Така е — съгласих се аз. — Май ще трябва да си поговоря с него след като пристигнем в Коту. Време му е вече да се ожени.
— Само не ме гледай така, татко — каза Поул твърдо. — Харесвам Драс, но не чак толкова.
В наши дни Коту е едно от най-големите морски пристанища в света, най-вече, защото е ключова точка в западния край на северния търговски маршрут. Когато ние с Поул отидохме там за пръв път, обаче, търговията с надраките беше още твърде ограничена, а Коту не беше нещо повече от неголямо градче с няколко пристана. Драс вече ни очакваше там. На срещата с него пристигнаха още няколко негови приближени, които определено не си бяха направили труда, за да се запознаят с мен. Всички до един се интересуваха от Поулгара. Очевидно из алорнските кралства вече бе плъзнала новината за красивата дъщеря на Древния Белгарат и младите драснианци бяха решили да слязат надолу по реката, за да се убедят с очите си дали поне част от онова, което се говори е истина.
Убеден съм, че не останаха разочаровани.
Корабът ни пристана на здрачаване и ние веднага си наехме стаи в един не особено приветлив пристанищен хан. Смятахме да отплаваме още на следващата сутрин нагоре по реката до селцето Брака, там където бе окован Мринският пророк.
Двамата с Бичия врат си поговорихме доста до късно същата вечер, което за Поул си беше поредна възможност да разбие няколко мъжки сърца.
По някое време Драс се облегна в стола си и ме погледна изпитателно.
— Алгар ще се жени, ако не си чул още — каза ми той с леко натегнат тон.
— Странно, че не ми спомена нищо за това, докато бяхме на Острова — отбелязах аз.
— Знаеш го какъв е Алгар — каза Драс, свивайки рамене. — Май и аз трябва да се замисля за нещо подобно.
— И без друго смятах да отворя дума за това — казах му аз. — Обикновените люде могат да се оженят или не, както им скимне, но кралете си имат своите отговорности.
— Сигурно не искаш да… — И той остави незавършената си фраза да увисне във въздуха между нас.
— Не, Драс — казах му аз твърдо. — Поулгара не е за омъжване. Освен това не мисля, че би искал да се ожениш точно за нея. Освен всичко останало, характерът й е малко, как да се изразя… чепат. По-добре си избери някое свястно алорнско момиче. В крайна сметка ще видиш, че тя ще те дари с повече щастие.
Драс въздъхна тежко.
— Много е красива — промърмори той.
— Така си е, друже, но Поул си има друго предопределение. Може би ще дойде време, когато и тя ще се омъжи, но решението ще си е нейно. Далече ли е Брака?
— На около ден път. Ще трябва да преминем през блатата, за да стигнем дотам. — Той поглади брадата си. — От доста време си мисля да ги пресуша тия блата. Там би могло да се върти процъфтяващо фермерство, стига да можех да се отърва от цялата тая вода.
Свих рамене.
— Това си е твоето кралство, но мисля, че пресушаването на блатата би могло да се превърне в сериозно усилие. Някакви вести от баща ти?
— Преди около месец получих последното му писмо. Новата му жена пак ще ражда. Надяват се тоя път да е момче. Предполагам, че и доведената ми сестра би могла да поеме трона след смъртта на баща ни, но алорните едва ли ще си паднат особено по идеята да ги управлява жена.
Сам не знам колко време ми отне, за да променя това тяхно отношение. Порен със сигурност е една от най-даровитите владетелки в историята на света, но драснианците в някои от далечните провинции още й се мръщят.
Отспах си до късно на следващия ден и затова потеглихме едва по обяд.
Река Мрин е доста затлачена в устието, предполагам заради блатата. Те заемат обширната мочурлива област между реките Мрин и Алдур. Това е една от най-неприятните части на Севера, ако ви интересува личното ми мнение. Никога не съм си падал по блатата. Те вонят, а въздухът е толкова влажен, че с мъка си поемаш въздух. И после — комарите. Почти не излязох от каютата си, докато траеше пътуването. Не че това помогна особено. Гадните кръвопийци се промъкваха навсякъде. На Поулгара въобще не й пукаше и нищо чудно — комарите не й обръщаха никакво внимание.
Капитанът на кораба хвърли котва по залез слънце. Наоколо бяха пръснати блата, а да се броди из тях през нощта определено не е добра идея. Там по правило си стават някои доста странни неща.
Двамата с Драс си седяхме в каютата след вечеря, когато Поул ни навести.
— Драс? — обърна се тя към него още с влизането си. — Твоите хора защо непрекъснато си кривят пръстите по такъв странен начин?
— О, това е просто таен език — отвърна й той.
— Таен език ли?
— На търговците им хрумнало да измислят нещо такова. Предполагам, че често им се налага да си поговорят със съдружниците си насаме. Разработили са нещо като знаков език. Отначало беше съвсем прост, но сега е станал доста по-сложен.
— Ти знаеш ли го?
Той вдигна една от огромните си лапи.
— С пръсти като тези? Не ставай смешна.
— Може да се окаже нещо полезно. Не мислиш ли, татко?
— Ние си имаме и други начини за общуване, Поул.
— Може и така да е, но все пак си мисля, че няма да е зле да науча тоя таен език. Не обичам хората да си шепнат зад гърба ми, дори да го правят с пръсти. Някой от хората на борда случайно да е наясно с този език?
Драс сви рамене.
— Аз лично не му обръщам особено внимание. Ще разпитам все пак.
— Ще ти бъда задължена.
Продължихме на другата сутрин и пристигнахме в Брака някъде около пладне. Двамата с Драс гледахме брега, облегнати на перилата на борда, докато корабът се приближаваше към пристана.
— Няма кой знае какво за гледане, а? — отбелязах аз, кимвайки към редицата съборетини по бреговата линия.
— Определено не е Тол Хонет — съгласи се Драс. — Когато научихме за пръв път за онзи луд, смятах да го отведа в Боктор, но той е роден тук и откача още повече при всеки опит да бъде закаран на някое друго място. Решихме, че ще е по-добре да го оставим. Писарите не се зарадваха особено, но нали затова им се плаща? Тук са, за да записват всичко, което казва, а не да се радват на забележителностите.
— Сигурен ли си, че записват всичко дословно?
— Че откъде да знам, Белгарат? Аз не мога да чета и ти го знаеш.
— Да не искаш да кажеш, че още не си се научил?
— Че защо да си правя труда? Нали затова са писарите? Ако нещо е чак толкова важно, ще ми го прочетат. Тези тук са си измислили някаква система. При лудия винаги има по трима. Двама от тях пишат онова, което той казва, а третият го слуша. Когато пристъпът свърши, третият сравнява двете писани версии и преценява коя от тях е по-вярната.
— Звучи ми малко сложно.
— Нали ти сам вдигна пушилка колко точно трябвало да се записва всичко? Ако се сещаш за някой по- прост вариант, ще се радвам да го чуя.
Корабът акостира до раздрънкания мостик, моряците го привързаха за гредите и ние слязохме на брега, за да се запознаем отблизо с Мринския пророк.
