Не си спомням дали някой друг път съм виждал толкова мръсен човек. Той носеше хванала кора ленена препаска около слабините, а косата и брадата му бяха дълги и сплъстени. Около врата му беше закопчана метална халка, от която се проточваше солидна верига, захваната за як кол, побит пред неговата… не мога да се сетя за подходяща дума, която да опише мястото, където спеше този човек. Самият „пророк“, свил се на кълбо, надаваше животински стонове и подръпваше ритмично веригата си. Очите му бяха почти скрити от рунтавите вежди и в тях нямаше и намек за човешко съзнание, камо ли за някакъв интелект.
— Наистина ли се налага да го оковавате така? — попита Поулгара.
Бичия врат кимна.
— Той получава пристъпи. Преди, като го прихванеше, бягаше в блатата и не се завръщаше с дни. Когато разбрахме кой е, решихме да го оковем за негово добро. В тия блата човек може да си изчезне без следа, а горкият нещастник не е достатъчно с всичкия си, за да се предпази. После едва ли би могъл да ни рецитира пророчествата си, затънал под двадесетина метра тиня.
Поулгара се вгледа в колибата, която приличаше по-скоро на кочина.
— А защо се отнасяте към него като към животно?
— Поулгара, той
— Спомена, че бил роден тук — отбелязах аз.
Драс кимна.
— Преди около трийсет или четирийсет години. Преди да тръгнем за Малория, всичко това беше част от кралството на татко. Поселището съществува от седемдесетина години. Повечето му жители са рибари.
Отидох до мястото, където тримата дежурни писари се бяха настанили под сянката на една проскубана върба и им се представих.
— Казвал ли е нещо напоследък? — попитах.
— Не и през последната седмица — отвърна ми единият от тях. — Мисля, че луната му влияе. Случвало се е да проговаря и по друго време, но при пълнолуние е просто задължително.
— Предполагам, че би трябвало да има обяснение за това. Няма ли начин да го поизмием малко?
Писарят поклати глава.
— На няколко пъти го плискахме с кофи вода, но той веднага се отъркалва отново в калта. Мисля, че му харесва да е мръсен.
— Уведомете ме веднага, щом започне да говори отново. Трябва да го чуя.
— Едва ли ще успееш да разбереш нещо от думите му, Белгарат — каза ми един от другите писари.
— Всяко нещо с времето си. Имам чувството, че ще ми се наложи да прекарам доста време в изучаване на казаното от него. Той говори ли понякога за обикновени неща? За времето или пък за това колко е гладен, да речем?
— Не — отвърна ми първият писар. — Иначе май може да говори и нормално, или поне селяните твърдят така. Пристъпите му започнали преди десетина години. Е, това поне улеснява нашата работа. Не ни се налага да пресяваме думите му. Всичко, което каже, е важно.
През нощта останахме на борда на кораба на Бичия врат. Нужно ни беше съдействието на селяните и затова не исках да окупирам някоя от техните схлупени къщурки за времето на престоя ни в Брака.
Около пладне на следващия ден, на пристана дойде един от писарите.
— Белгарат — извика той, — по-добре ела веднага. Той започна да говори.
Един от младите драснианци тъкмо учеше Поул на езика на пръстите и не мисля, че прекъсването на урока му се понрави, но моята дъщеря държеше да дойде с нас.
Лудият отново се бе свил на кълбо край кола и току подръпваше веригата си. Не мисля, че опитваше да се освободи. Изглежда, че по-скоро подрънкването на веригата му действаше успокояващо. Освен това, като се изключеше дървената копанка, в която го хранеха, тази верига беше неговата единствена собственост. Може би затова си и играеше с нея. Когато се приближихме, той издаваше само животински звуци.
— Да не е спрял? — попитах писаря, който бе дошъл да ме извика.
— Пак ще започне — увери ме той. — Спира за малко, почва да пъшка и да ръмжи, но после отново продължава. Почне ли веднъж, обикновено откарва до края на деня. Спира, когато слънцето залезе.
Лудият изведнъж пусна веригата си и се взря право в лицето ми. Очите му бяха придобили смислено изражение, а погледът му беше пронизващ.
— Въззри! — каза ми той с боботещ, кух глас, глас, който звучеше точно като този на Борник. — Детето на Светлината ще бъде придружавано в своя поход от Мечката, от Водача и от Мъжа с Двата Живота. Ти също, Древни и Обични, ще бъдеш с него, рамо до рамо. И Господарят на Конете ще дойде с теб, както и Слепецът, и Кралицата на Света. Към вас ще се присъединят и други — Рицарят Закрилник и Стрелецът, и Ловджийката, и Майката на Мъртвата Раса, и Наблюдателката, която ти познаваш от по-рано.
Тирадата му замря и той започна отново да пъшка, да се лигави и да подръпва веригата си.
— Това е достатъчно — казах аз на Драс. — Истински е.
— Как успя да прецениш толкова бързо?
— Той спомена Детето на Светлината, Драс. Борник стори същото в Дарин. Можеш да предадеш това на своя баща и на братята си. Така ще могат да преценят дали става въпрос за пророчество. Спомене ли някой Детето на Светлината, по-добре веднага му осигурете по някой и друг писар, защото онова, което казва, е важно.
— Откъде научи за това?
— Не помниш ли, че си поприказвах доста с Необходимостта, докато вървяхме към Малория? Тя ми говореше най-често за Детето на Светлината. — После си спомних още нещо. — Малко е възможно, но все пак се ослушвайте и за хора, които споменават Детето на Мрака. Нека записват и техните думи.
— Каква е разликата?
— Онези, които говорят за Детето на Светлината, дават напътствия
— Тук ли ще останеш? За да чуеш какво ще каже?
— Няма нужда да го правя. Научих онова, което ме интересуваше. Нареди на твоите писари да изготвят препис на всичко, което са записали, и да ми го изпратят в Долината.
— Ще се погрижа. Искаш ли да се върнеш обратно в Коту?
— Не, не мисля. Виж дали ще намериш някой собственик на лодка, който да познава добре блатата. Двамата с Поул отиваме в Алгария и оттам се прибираме вкъщи. Няма смисъл да се връщаме обратно.
— Има ли още нещо, което искаш да направя?
— Върни се обратно в Боктор и се ожени. Имаш нужда от син, на който да предадеш короната.
— Аз нямам корона, Белгарат.
— Поръчай тогава да ти изработят една. Короната сама по себе си не означава нищо, но хората обичат видимите символи на властта.
Чак сега забелязах, че Поулгара ме гледа намръщено.
— Какво? — попитах я аз.
— През блатата, значи? Смяташ да ме прекараш през
— Погледни на това като на образователно пътуване, Поул. Да вървим да си съберем нещата. Искам да се прибера по-скоро в Долината.
— И защо си се разбързал толкова?
— Да речем, че ми е домъчняло за дома.
Вдигна очи към небето с онова мъченическо изражение, с което така обича да ме дразни.
Лодкарят се казваше Ганик — словоохотлив, добродушен мъж. Лодката му беше дълга, с изящен профил. Приличаше повече на кану, отколкото на гребна лодка. От време на време и греблата влизаха в работа, но през по-голямата част от пътуването Ганик изтласкваше лодката с помощта на дълъг прът. Аз лично никога не бих застанал прав в такъв тесен съд, но той изглежда си разбираше от работата.
Наистина исках да се прибера по-скоро в Долината, но основната причина за преждевременното тръгване от Брака беше по-скоро желанието ми да отведа Поул по-далеч от оня млад драснианец, който я учеше на езика на пръстите. Когато нейните ухажори прииждаха на групи, аз можех лесно да държа
