това копие не се пази от Торак. Някой ден ще спипам Зедар и ще го измъкна от него, пък ако ще за целта да се наложи да го изкормя.
Той ме изгледа намръщено.
— Ти защо не му видя сметката, когато имаше тая възможност?
— Беше ми наредено да не го правя. По-добре и ти обуздай кръвожадните си мераци, в случай, че пътищата ви се кръстосат. Той ще ни е нужен по-нататък.
— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?
Поклатих глава.
— Това е всичко, което знам.
Белдин изръмжа ядно.
— Може и да успея да измъкна копие от „Малорийски откровения“, стига да се сетя как бих могъл да се промъкна в Кел и после да се измъкна оттам цял-целеничък.
— Какви са тия „Малорийски откровения“? — попита го Поул.
— Другият сборник с откровения — отвърна й той. — Те обаче са още по-странни. Далите са ги писали, а те са абсолютно неутрални. О, между другото, Белгарат, Ктучик се е пренесъл.
— Да, чух за това. Сега бил на някакво място, наречено Рак Ктол.
Белдин кимна.
— Прелетях оттам на път за дома. Не е особено привлекателно място. Построено на върха на хълм, който се издига насред пустиня. Дочух и няколко слуха. Очевидно напоследък пророците никнат като гъби след дъжд. И някои от гролимите на Ктучик са започнали да бълнуват за края на света. Той ги е събрал всичките в Рак Ктол и към всеки е прикрепил по някой и друг писар. Съмнявам се, че техните пророчества ще са толкова точни, колкото това на Торак, но може би си струва да опитаме да се снабдим с копие от тях. Мисля, че засега ще е по-добре да стоя по-далеч от Ктучик. Докоснах съзнанието му на няколко пъти и сигурно ще ме усети и на сто мили разстояние. Засега ни трябва информация, а не единоборства.
— Мургите са на ход, мен ако питате — обади се Поул. — Те се придвижват към южната половина на континента и пътьом поробват западните дали.
— Имам високо мнение за интелекта на далите — отбеляза Белдин, — но бойният им дух май никакъв го няма, а?
— Мисля, че всичко това е прикритие — казах аз. — Засега успяват да държат гролимите на Урвон далеч от Кел, при това без особени усилия.
Облегнах се в стола си.
— Може би няма да е зле да отскоча до Рак Ктол, за да навестя Ктучик — рекох след това замислено. — Той е нов в тази част на света и някой ще трябва да му обясни как стоят нещата тук или поне да провери как изглежда ученикът на Торак, когато не прилича на куче.
— Това се казва добросъседска постъпка — каза Белдин с крива усмивка.
— Ти ще се връщаш ли в Малория?
— За известно време — не. Искам първо да се запозная с твоя внук.
— Ще наглеждаш ли Поулгара, докато ме няма?
— Не ми е нужна бавачка, татко — каза ми Поулгара.
— Напротив — не се съгласих аз. — В момента обучението ти навлиза в един доста опасен стадий. Не искам да започнеш да експериментираш без надзор.
— Ще я държа под око — обеща Белдин. После се обърна към нея. — Ама ти съвсем забрави за закуската, Поул. Вярно, имаш си проблеми с талията, но ние с баща ти сме си красавци, както обикновено, и няма защо да умираме от глад.
Още същата сутрин напуснах Долината в североизточна посока и щом достигнах полята на Алгария, се преобразих във вълк. Не обичам да се разхождам из Долината като вълк. На сърните и зайците това едва ли ще им хареса. Повечето от тях са почти питомни и не е никак хубаво да плашиш съседите си.
Прекосих с плуване река Алдур и се добрах до Източния склон на следващата сутрин. Продължих по неговия ръб известно време, докато накрая открих един от онези проломи, за които Алгар ми бе разказал при последното ни гостуване на Острова. Източният склон се появи на тоя свят в резултат от обединените усилия на Алдур и Белар, които трябваше да спрат океана на Торак.
Огледах внимателно пролома и реших, че ще е по-разумно да проникна в него едва след залез слънце. Леката стъпка ми бе разказал, как мургите се промъкват през тези проломи, за да крадат коне и аз нямах никакво желание да се срещна с някой въоръжен до зъби боен отряд, без да имам достатъчно място за маневриране. Освен това, не исках Ктучик да разбере, че идвам. Зедар знаеше, че любимата ми алтернативна форма е вълчата и не беше изключено да е споделил това със своите нови приятелчета. Затова се скрих във високата трева недалеч от входа на пролома, свих се на кълбо и се приготвих да подремна.
Оказа се, че решението ми е било адски удачно. Около пладне чух тропота на конски копита из чакъла около устието на пролома. Надзърнах внимателно в тази посока и ги видях. Бяха само двама. Носеха изплетени от метални халки ризници, на главите си — конични шлемове, а на кръста си бяха препасали мечове. Мургите по принцип никога не са били красавци и това, че кълцат лицата си по време на церемонията, която ознаменува тяхното възмъжаване, определено не им помага особено в тази насока. Двамата юнаци, които тъкмо оглеждах, бяха типични представители на своята раса. Раменете им, разбира се, бяха внушителни. Човек трудно би могъл да прекара по-голямата част от съзнателния си живот във въртене на меча, без да развие някой и друг мускул. Но като се изключеха масивните рамене, телосложението им трудно можеше да мине за атлетично. Кожата им беше тъмна, скулите — изпъкнали, а от очите им се виждаха кажи-речи само две възходящи цепки.
Веднага разбрах защо двамата мурги са рискували да се промъкнат чак дотук — конете им хич не ги биваше.
— Видях едно голямо стадо от върха на скалата — рече на другаря си онзи, за който после разбрах, че се казвал Разхаг.
— Коне или крави? — попита го Агга.
— Трудно е да се прецени от такова разстояние. Скалата беше доста висока, а и животните се бяха набутали във високата трева.
— Не съм рискувал да си потроша врата из тоя пролом заради някакви си крави, Разхаг. Ако ми трябваше крава, щях да си я взема от тулите. Те не се палят толкова лесно като коневъдите. Какво искаше оня гролим, с който се бяхте разприказвали?
— Ти как мислиш? Трябваше му някой за изкормяне. Олтарът му се бил разсъхнал. Имал нужда от свежа кръв.
— Нещо не ми приличаше на тулски гролим.
— И не беше такъв. Беше южен гролим, от Рак Ктол. Ктучик им е наредил да се пръснат наоколо. Той не иска никакви изненади, а коневъдите определено знаят за проломите.
— Алорни — изплю думата Агга. —
— Да не мислиш, че те си падат особено по нас? Гролимът ми каза да съобщя на колкото мога повече наши братя, че трябва да стоим настрани от Мургоската пустош.
— Че на кого би му се прищяло да ходи там? Няма нищо друго, освен черен пясък и онова смрадливо езеро.
— Ктучик сигурно си има причини да иска нещо подобно. Потаен човек е той. Аз не съм го виждал ни веднъж.
— Аз съм го виждал — каза Агга, потръпвайки. — Трябваше да занеса в Рак Ктол послание от моя генерал и Ктучик ме разпитва за това. Прилича на човек, който е мъртъв поне от седмица.
— А що за място е Рак Ктол?
— Минеш ли веднъж оттам, няма да ти се прииска да се върнеш пак.
Двамата вече излизаха от обсега на слуха ми, но аз реших да не тръгвам след тях. Беше започнало да се здрачава. Надигнах се, изпънах гръб, протегнах се и се прозинах.
После изведнъж чух шум от приближаващи се в галоп коне. Потънах отново в тревата. Разхаг и Агга се връщаха, но без алгарски коне. Единствените алгарски коне, които видях, бяха тези, които препускаха по петите им. Алгарските коне бяха — и все още са — доста по-добри от тези на мургите, тъй че изходът от
