преследването беше лесно предвидим. Разхаг и Агга така и не се върнаха в Ктол Мургос.
Изчаках алгарите да се върнат при хергелето си, после се изкачих до устието на пролома и поех навътре. Преходът би затруднил кой да е кон, но не и вълк. Бях достигнал върха преди изгрев слънце. Подуших внимателно въздуха, за да се убедя, че наоколо няма никой и после тръгнах на югоизток към крепостта на Ктучик насред Мургоската пустош.
Планините на южен Мишрак ак Тул и северен Ктол Мургос са скалисти и неприветливи. Сред тях почти не се среща растителност, която би могла да послужи за прикритие, затова пътувах предимно нощем. Вълците виждат добре на тъмно, но аз разчитах предимно на обонянието и слуха си. Сред тези камънаци почти не се срещаха животни и един вълк сигурно щеше да изглежда съвсем не на мястото си. Тулите не ме тревожеха особено. Те са твърде тромави и освен това имат навика да палят вечер големи огньове, не толкова за да се сгреят, колкото заради вродения си страх от мрака. Но като се замисля, май на света има твърде малко неща, от които тулите да не се боят.
И все пак още с прекосяването на границата на Ктол Мургос реших да засиля бдителността си. Мургите са пълната противоположност на тулите. Те се чувстват длъжни непрекъснато да демонстрират безстрашието си — дори когато здравият разум им диктува, че е редно да се страхуват.
Така или иначе, в тези планини срещнах твърде малко хора, били те мурги или тули. От време на време мярвах по някой мургоски постови, но не ми беше никак трудно да се промъкна край него.
Накрая се спуснах от планините право в областта, наречена Мургоската пустош. Не след дълго на хоризонта се възправи онзи самотен връх, на който трябваше да е разположена крепостта на Ктучик. Още щом я мярнах, спрях и приседнах на хълбоците си, за да обмисля някои неща. Дотук се бях промъкнал как да е, под прикритието на вълчата кожа, но не можех да тръгна така и по улиците на Рак Ктол, без да привлека нечие внимание. Имах нужда от някакво ново прикритие и тъй като тясната пътека, която се виеше към градските порти, със сигурност беше добре охранявана, перата се оказваха единствената сносна алтернатива.
Беше надвечер и горещият въздух, който се издигаше от нажежения черен пясък, определено щеше да ми помогне. Скрих се зад една купчина камънаци и си възвърнах отново човешкия облик. После, съобразявайки се с местния терен, оформих в съзнанието си образа на лешояд и се „прелях“ в тази форма. Признавам, че има и по-красиви пернати от лешоядите, но над пустинята на Ктучик и без друго вече кръжаха цели ята от тези грозни птички и за мен нямаше да е трудно да остана незабелязан сред тях.
„Яхнах“ един отвесен въздушен комин и се издигнах в широка спирала над западния край на самотния хълм. Слънцето вече залязваше и неговите последни лъчи караха повърхността на оголеното парче скала да изглежда като покрито със съсирена кръв. Като се имаше предвид какво става на неговия връх, това ми се видя повече от уместно.
Дотук се скъсах да повтарям колко зле летя, но бързам да ви уверя, че в никакъв случай не съм безнадежден случай. Освен това да летиш, носен от въздушно течение, далеч не е толкова сложно. От теб се иска просто да разпериш криле и да не заспиваш.
Издигах се все по-високо и по-високо, докато се озовах над самия град. После се спуснах плавно и кацнах на една ограда, за да огледам наоколо. По онова време Рак Ктол още се строеше и далеч не беше толкова помпозен, колкото стана след това. Но пък си беше ужасно грозен, още тогава. Мисля, че планът на града беше пряко отражение на съзнанието на Ктучик. Макар от това да нямаше никаква нужда, ученикът на Торак се бе опитал съзнателно да възпроизведе градския план на Ктол Мишрак. Основните строителни работи бяха извършвани, естествено, от роби, тъй като мургите и гролимите считат труда за унижение. От моя наблюдателен пост гледах как натирват робите обратно в техните подземни килии за през нощта. После търпеливо изчаках да се спусне мракът.
Очевидно щеше да ми се наложи да се преобразя отново, но това не ме притесняваше особено. Решението се оказа още по-лесно, отколкото бях очаквал. По градската стена патрулираха мурги. От това, разбира се, нямаше никаква нужда, тъй като досами основата на крепостните стени започваше почти отвесна пропаст, дълбока близо миля. Мургите обаче са традиционалисти. Възвърнах си обичайния облик много бавно, за да не долови случайно Ктучик моето присъствие, и после се скрих в процепа на една от амбразурите, в очакване да се появи някой мург.
Имаше поне няколко начина, по които можех да го направя, но аз избрах най-простия. Изчаках край мен да мине някой от постовите и после го праснах по главата с един сякаш създаден за целта камък. Изтеглих го в амбразурата и смъкнах черната му роба. Не си направих труда да събличам и ризницата му. Плетените ризници са адски неудобни и освен това обикновено подрънкват издайнически в най-неудобния момент. Замислих се дали да не изхвърля мурга в пропастта, но после реших да не го правя. От една страна, нямах нищо лично против него, и от друга, не бях съвсем сигурен какъв шум ще вдигна.
Да, знам каква слава ми се носи, но въпреки това аз никога не съм убивал хора току-тъй. Винаги съм смятал, че безогледните убийства променят безвъзвратно човешката природа. Може би няма да е зле да размислите над това, след като решите, че убийството е единственият възможен изход от дадена ситуация.
И тъй, надянах робата на мурга и тръгнах да търся Ктучик. Най-лесният начин да се осведомя за неговото настоящо местонахождение беше да попитам, но можех лесно да се проваля в опита си да докарам скрибуцащия мургоски диалект. Затова просто се вслушах в няколко случайни разговора и много внимателно проникнах в мислите на стражите. Поулгара е много по-добра от мен в тази дисциплина, но и аз не се справям зле. През цялото време бях нащрек, тъй като всички в Рак Ктол — и мургите, и гролимите, носят почти еднакви черни роби и не беше никак лесно човек да ги различи едни от други. Според мен никак не е изключено мургите също да се смятат за свещеници, най-вече поради факта, че гролимите произлизат от тяхното племе. Та аз не исках да проникна в съзнанието на гролим, тъй като някои от тях са достатъчно надарени, че да усетят какво става.
Кръгът се стесняваше все повече и повече. Ктучик явно беше някъде в храма на Торак. Аз също очаквах да излезе така, но никога не вреди човек да се подсигури.
Храмът беше безлюден. Дори гролимите трябва да спят от време на време, а вече бе почти полунощ. Ала Ктучик не спеше. Долових съзнанието му още щом прекрачих прага на храма. Това значително облекчи задачата ми. Плъзнах се по задната стена на балкона, който е задължителна част от всеки по-голям гролимски храм, и накрая открих нужната врата. Тя, естествено, се оказа заключена. Можех да я отключа с една единствена мисъл, но същата тази мисъл най-вероятно щеше да привлече вниманието на Ктучик. Добре, че мургоските ключалки не са нищо особено, та успях да се справя и по обикновения начин. Може и да не съм чак толкова добър крадец, колкото е Силк, но не ми липсва известен опит и в тази област.
Зад вратата започваше стълбище, което водеше надолу, и аз тръгнах по него, като внимавах да не вдигам излишен шум. В края на стълбището ме очакваше нова, боядисана в черно врата, която — странно — не беше охранявана. Мисля, че това мое посещение все пак убеди Ктучик никога повече да не оставя вратата към покоите си без стражи. Справих се и с тази ключалка и влязох вътре.
Усещането за присъствието на Ктучик идваше някъде отгоре, затова дори не си направих труда да огледам долната част от неговата куличка. Не може да не ви е направило впечатление колко сходно работят умовете ни за някои неща. Ктучик също бе избрал кула, макар и прилепена до отвесна скала, за свое обиталище.
Качих се по стълбите. Подминах второто ниво и тръгнах направо към върха. Вратата там не беше заключена и зад нея долавях съвсем ясно присъствието на домакина. Изглежда четеше нещо и не беше нащрек.
Поех дълбоко въздух и отворих вратата.
Съсухрен гролим с бяла брада седеше на масата близо до един от заоблените прозорци и четеше някакъв свитък на светлината на самотна лампа. Онзи мург, който бях видял при пролома — май че Агга му беше името — бе описал Ктучик като човек, който трябва да е мъртъв поне от седмица. Мисля, че имаше право. Никога не съм виждал някой, който да изглежда толкова мъртвешки, колкото Ктучик.
—
— Късно е, Ктучик — казах аз. — Не ми се искаше да будя никого и затова сам се пуснах.
