— Обядът готов ли е? — попитах след това.
— Все още се готви, татко. Какво се случи в действителност?
— Промъкнах се в неговия град и го навестих посред нощ. После го предупредих, влагайки в думите си сериозна доза драматизъм, да държи мургите по-далеч от западните кралства. Подхвърлих му също, че ако продължава да дразни алорните, Рива може да се изкуши да използва Сферата. Това, естествено, няма да се случи, но мисля, че Ктучик се стресна. Като цяло ми се стори голям наивник. За мен явно си мислеше, че съм просто един стар досадник, който се мотае насам-натам и действа повече от предвидимо. Накрая му намекнах, че ако някой направи нещо, което не би трябвало да прави, всичко може да се реши от капризите на пълната случайност.
— И той ти повярва? — попита недоверчиво Белдин.
— Така ми се стори. Поне реши, че си струва да се замисли сериозно по въпроса. После обсъдихме Ашабските пророчества. И Ктучик, и Урвон се опитват да пробутат свои хора в селенията на Торак в Ашаба, за да си осигурят препис от пророчествата. Останах, обаче, с впечатлението, че Торак пази тези пророчества доста ревниво, пък и Зедар прави каквото може, за да не допусне шпионите на другите двама в светая светих на Торак. Между другото, сред тримата ученици на Белязания кипи почти свръхестествена омраза.
— А как изглежда тоя Ктучик? — попита Белдин. — Познавам се отблизо с оня петнист непрокопсаник Урвон, но Ктучик не съм го мяркал дори.
— Висок, мършав, с доста дълга, бяла брада. Прилича на ходеща мумия.
— Интересно.
— Кое по-точно?
— Белязаното приятелче изглежда си пада по грозотията. Ктучик явно е отвратителен. Урвон също не е стока. Зедар не е толкова зле, ако не се брои грозотията на душата му, разбира се.
— Ти не си точно човекът, който би могъл да съди другите заради външността им, чичо — припомни му Поулгара.
— Не беше нужно да го казваш, Поул. А сега какво, Белгарат?
Аз се почесах по брадата.
— Мисля, че ще е най-добре да извикаме близнаците и да видим дали няма да можем да се свържем с Учителя. Нужен ни е съвет. Ангараките явно разполагат с абсолютно пълни и точни записки от пророчествата, а Торак се чуди как да заличи написаното.
— Ще можем ли? — попита Поул.
— Не съм съвсем сигурен — признах си аз, — но мисля, че трябва да опитаме. Зедар може би има пълен препис на пророчествата, но аз мразя да разчитам на твърдения, започващи с „може би“, особено в такива ключови моменти.
Оказа се, че е невероятно лесно да се свържем с Алдур. Мисля, че това се дължеше на преходния период, в който се намирахме тогава. Така или иначе, едно простичко „Учителю, имаме нужда от теб“ накара Алдур да се появи в моята кула. Образът му беше доста прозирен и размазан, но Учителя все пак се появи.
Той веднага отиде при Поулгара, което май не трябваше да ме учудва.
— Моя обична дъще — каза й той и я докосна леко по бузата.
Ще повярвате ли, ако ви кажа, че почувствах лек пристъп на ревност? Поулгара все пак беше
— Ти знаеш какво прави Торак в Ашаба, нали, Учителю? — попита Белдин.
— Да, синко — отговори му Алдур с тъга в гласа си. — Моят брат е объркан и си мисли, че би могъл да промени бъдещето, като само промени думите, които му разказват за него.
— Но ако той отиде твърде далеч и промени пророчествата толкова много, че неговите ангараки да не знаят какво да правят — казах аз с тревога. — Трябва ли да предприемем нещо?
— Не, сине мой — отвърна ми Алдур. — Точните записки съществуват, независимо дали на моя брат това му харесва или не. Необходимостта, която ръководи неговите действия, няма да позволи да й бъде пречено. Белзедар е при моя брат и макар да не го осъзнава, все още е воден в известен смисъл от нашата Необходимост. Той се е погрижил словата, които изразяват волята на другата Необходимост, да останат непокътнати.
— Олекна ми — каза Белдин. — Доста зор щяхме да видим, ако се наложеше да пазим и двете пророчества. И без друго си имаме достатъчно работа по опазването на нашето.
— Бъди спокоен, сине мой — му каза Алдур. — Събитията, които ще доведат до Последния сблъсък вече са поели по своя път и никой, и нищо не могат да ги спрат.
— Вече разпознахме двама от пророците, които ще ни предадат нашите напътствия — осведомих Алдур. — Техните думи се записват дословно.
— Чудесно, сине мой.
Поул изглеждаше леко разтревожена.
— Има ли и други, Учителю? — попита тя. — Алорните знаят колко важни са тези пророчества, но не мисля, че същото може да се каже за толнедранците и арендите. Можем да пропуснем нещо важно. Има ли и други пророци?
Алдур кимна.
— Но те не са чак толкова важни, дъще моя, и думите им играят по-скоро ролята на потвърждение. Не се тревожи. И да изгубим част от пророчествата, винаги можем да се обърнем към далите за помощ. Зрящите в Кел се стараят да издирят
— Изумително — каза Белдин. — Далите най-после са се захванали да направят нещо полезно за разнообразие.
— Длъжни са, благородни Белдин, защото на тях също е отредена важна и крайно неблагодарна задача. Не бива да ги възпрепятстваме по никакъв начин. Пътят, който следват, е странен, но в края на краищата и той ще ги отведе там, за където сме се запътили ние. Всичко се развива в правилната посока, чеда мои. И не се бойте да говорите с мен при нужда. Пак ще се срещнем в ключовия момент.
След това той изчезна.
— Очевидно се оправяме прилично — отбеляза Белдин. — Поне дотук.
— Твърде много се притесняваш, Белдин — каза му Белкира. — Аз мисля, че е невъзможно да сгрешим.
В това време Белтира гледаше Поул с леко удивление.
— Скъпа сестро — каза й той.
Това ми дойде в повече.
— Белтира, престани, ако обичаш — казах му аз.
— Но това е самата истина, Белгарат, тя
— Да, знам, но това ме поставя в доста странно положение. Знам, че двамата с нея сме свързани и по друг начин, но засега всичко ми изглежда твърде странно.
— Не се притеснявай, скъпи братко — каза ми Поул сладко. — Аз ще ти обясня всичко по-късно, по достатъчно разбираем начин, естествено. А сега, господа, бъдете така добри да опразните кухнята ми. Имам обяд за довършване.
През следващите няколко години всичко в Долината си течеше мирно и кротко. Поулгара продължи своето обучение и мисля, че успя да изуми всички ни с бързия си напредък. В някои от по-специфичните умения тя достигна нива, до които никой от нас не можеше дори да припари. Не й го казах, разбира се, но през цялото време бях ужасно горд с нея.
Беше пролет, струва ми се, когато Алгар Леката стъпка дойде в Долината, за да ни донесе ръкописа на току-що завършения Дарински кодекс.
— Борник умря миналата есен — каза ни той. — Неговата дъщеря прекара цялата зима в работа по подредбата и завършването на кодекса и накрая изпрати да ме известят. Отидох дотам, за да взема ръкописа и да я убедя да дойде с мен в Алгария.
— Тя не се ли чувстваше добре в Дарин?
