положението под контрол, но видех ли я да седи усамотена с някой младок, това ужасно ме изнервяше. Още тогава Поул си беше едно адски трезвомислещо за възрастта си момиче, но все пак…
Сигурен съм, че схващате мисълта ми.
Онази част от границата между Драсния и Алгария, която преминаваше през блатата, естествено не беше толкова рязко очертана. Драснианците наричаха тази огромна блатиста област Мрински мочур, а алгарите — Блатото на Алдур. На около три дни път от Брака, Поул забеляза едно от водните създания, обитаващи блатото.
— Това видра ли е или бобър? — попита тя Ганик, сочейки малката обла главица, която се бе подала едва-едва над водната повърхност.
— Наричаме ги фенлинги. Приличат на бобрите и видрите, но са малко по-големи. Големи закачливци са. Някои залагат капани за тях, заради кожата им, но аз никога не го правя. Струва ми се някак нередно, не знам защо. Обичам да ги гледам как си играят.
Фенлингът имаше големи очи, с които ни следеше любопитно, докато Ганик продължаваше да тика лодката си напред, забивайки ритмично дългия кол в тинестото дъно. После животинчето нададе онзи характерен за фенлингите цвърчащ звук. Прозвуча ми почти като насмешка.
Ганик се засмя.
— Плашим му рибата — каза той, — и ни прави забележка. Понякога ми се струва, че аха-аха да проговорят.
Вордай, вещицата от блатата, стигна до същото заключение години по-късно и после неведнъж ми досаждаше да проуча въпроса.
Най-после се добрахме до каналите, които подхранваха блатото със свежа вода направо от устието на Алдур. Не след дълго Ганик ни свали на брега. Двамата с Поул му благодарихме и той потегли обратно.
Беше чудесно да усетиш отново твърда почва под краката си.
— Ще се преобразим ли пак? — попита ме Поул.
— След малко. Първо трябва да си поговорим.
— О. И за какво?
— Ти си вече голяма, Поул.
— Виж ти, и аз останах със същото впечатление.
— Говоря сериозно. Има някои неща, които трябва да знаеш.
— Като например?
И аз започнах да нареждам. Поул седеше срещу мен, вторачила широко отворените си очи в моето измъчено лице и искрено се забавляваше. Моята дъщеря може да бъде адски жестока, когато си науми. Накрая спрях. Изражението й беше странно отнесено.
— Ти вече знаеше за всичко това, нали? — попитах аз с обвинителна нотка в гласа си.
— За кое, татко?
— Престани. Знаеше откъде идват бебетата. Защо тогава ме остави да се червя така?
— Искаш да кажеш, че майките им не ги намират в зелевите градини? — Тя се пресегна и ме потупа по бузата. — Знам
— Само не ставай твърде любопитна, Поул. Това не е нещо, с което да се експериментира твърде много.
— Така ли? Да разбирам тогава, че в Мар Амон си извадил истински късмет, щом все още си жив и здрав, така ли?
Промърморих няколко нечленоразделни проклятия и се преобразих във вълк. Вълците поне не могат да се изчервяват, а човешкото ми лице вече и без друго беше станало почти мораво.
Поулгара се изсмя с онзи неин дълбок, мелодичен смях, който за съжаление чувам твърде рядко, и прие облика на кафява сова.
Двадесет и седма глава
Белдин вече се беше прибрал в Долината, когато ние с Поул се добрахме до дома. Бях доста учуден, че се е върнал толкова скоро. Обикновено оставаше за по няколко века в Малория. Не след дълго, още на сутринта след нашето завръщане, дочух неговите тътрузещи се стъпки да се изкачват по стълбите на моята кула.
— Вие двамата къде се губите толкова време? — тросна ни се той още от вратата.
— Бъди мил, чичо — отвърна му спокойно Поул. — Имаше някои неща, които не търпяха отлагане.
— Подранил си — казах аз. — Нещо спешно ли излезе?
— Само не почвай да ми се правиш на шегаджия, Белгарат. Добре знаеш, че не ти се отдава. Малорийските ангараки просто шетат насам-натам из собствения си континент. Нищо няма да се случи, преди Торак да излезе от идиотския си транс. — На грозното му лице неочаквано цъфна още по-грозна усмивка. — Зедар е сега при него и трябва да ти кажа, че направо е пощурил горкичкия Урвон.
— О?
— Урвон си е завистлив по природа и фактът, че Зедар е по-близо до Торак му идва доста в повече. Да не говорим, че просто не може да отскочи до Ашаба, за да защити интересите си, тъй като го е страх да напусне Мал Яска.
— И от какво се страхува чак толкова?
— От мен… Предполагам, че още му се присънват кошмари с моята нажежена кука.
— Все още? Оттогава минаха стотина години, Белдин.
— Явно съм оставил траен спомен у него. Е, така поне един от учениците е вързан за едно място. Какво си приготвила за закуска, Поул?
Поулгара го дари с продължителен, настойчив поглед.
— Виждаш ми се нещо наедряла тук-там — каза Белдин невъзмутимо, докато я оглеждаше. — Да не вземеш сега да се запуснеш.
— Мери си приказките, чичо — предупреди го тя.
— На твое място бих внимавал с нея, братко — обадих се и аз. — Вече започнах да я обучавам и трябва да ти кажа, че е адски схватлива ученичка.
— И на мен ми хрумна, че може да е. Къде скитосвахте вие двамата? Близнаците ми казаха, че сте ходили на Острова.
— Риванският трон се сдоби с наследник — казах аз. — Казва се Даран и изглежда има нужните данни. Учителя беше много доволен при първата си среща с него.
— Ще взема да отскоча дотам да му се порадвам — рече замислено Белдин. — Може роднинската ни връзка да не е чак толкова пряка, но ние с Белдаран бяхме доста добри приятели, докато живееше още тук. Къде се забавихте толкова на връщане?
— Минахме през Дарин, а оттам и през Драсния на път за насам. Исках да се запозная лично с двамата пророци. Съвсем истински са.
— Добре, защото Торак си има проблеми със своите пророчества.
— Какви проблеми?
— Не му харесва онова, което е казал в състояние на транс. След като дойде на себе си и прочете записаното от писарите на Урвон, той май срина един-два планински върха. Ашабанските оракули трябва да са го обидили с нещо.
— Това ми звучи многообещаващо. Дали няма някакъв начин и ние да се сдобием с препис от думите на Белязания?
— Почти изключено е. Торак определено не иска съдържанието на записките да се разчува. Урвон имаше препис, но Торак подпали свитъка направо от Ашаба. — Белдин се почеса по брадата. — Зедар е в Ашаба и двамата с теб го познаваме достатъчно добре, за да се досетим, че той също си има препис. Ако Торак му позволи някога да напусне това място, сигурно ще вземе преписа със себе си. Според мен само
