Белгарат — магьосникът

занимание за чакащия баща — обикновено нещо, свързано с тежък физически труд, някъде по далеч от стаята на родилката.

Тъй или иначе, Белдаран даде живот на моя внук без излишни ексцесии — писукащо момченце със зачервено личице и пясъчно руса косица. Поулгара се появи на вратата на стаята, понесла малкото, увито в одеяло „вързопче“. Изражението й беше странно неразгадаемо.

— Вижте наследника на риванския трон — каза тя, подавайки ни бебето.

— Той добре ли е? — попита плахо Рива.

— Има си обичайния брой крайници, ако това имаш предвид — отвърна му Поул. — Ето.

И тя подаде бебето на неговия баща.

— Подръж го. Искам да помогна на сестра си.

— Тя добре ли е?

— Добре е, Рива. Вземи бебето.

— Не е ли ужасно мъничък?

— Повечето бебета са. Вземи го, де!

— По-добре да не го вземам аз. Може да го изпусна.

Лека искрица пробягна в очите на Поулгара.

— Вземи бебето, Рива — каза тя бавно, наблягайки на всяка дума. Никой не спори с Поулгара, когато тя заговори така.

Ръцете на Рива трепереха ужасно, когато се пресегна, за да поеме своя син.

— Дръж му главицата — тросна му се Поулгара.

Той подложи едната от огромните си лапи под главата на детето. Коленете му трепереха неудържимо.

— Я по-добре седни — каза му Поулгара.

Кралят се отпусна в близкия стол с лице бледо като восък.

— Мъже! — отсече дъщеря ми.

После се завъртя на пръсти и се върна обратно в стаята.

Моят внук изгледа доста мрачно баща си. Очите му бяха ярко сини и изглеждаха далеч по-спокойни от тези на държащия го на ръце гигант. След няколко минути Желязната Хватка приключи с онзи странен оглед, който държат да направят всички родители. Не знам защо за всички е толкова важно да преброят пръстчетата на детето.

— Я вижте само какви са му мънички нокътчетата? — възкликна Рива.

Това е другото нещо, от което се стряскат обикновено бащите. Интересно какво очакват — бебето им да се роди с нокти на граблива птица?

— Белгарат — каза глухо Рива, — той е обезобразен!

Погледнах към бебето.

— На мен ми изглежда съвсем нормален.

— Има белег върху дясната му длан! — Рива разтвори внимателно малките пръстчета, за да ми покаже.

Белегът, разбира се, не беше голям — просто едва забележимо бяло петънце.

— О — казах аз. — Не се притеснявай за това. Белегът трябва да е там.

— Какво?

— Погледни собствената си ръка, Рива — казах аз търпеливо.

Той разтвори бавно масивната си дясна длан.

— Но това е белег от изгаряне. Получих го, когато взех Сферата за пръв път в ръка и тя още не ме познаваше.

— А заболя ли те от изгарянето?

— Не си спомням. Бях малко превъзбуден тогава. Торак беше в съседната стая, а аз не бях съвсем сигурен дали наистина е заспал.

— Това не е изгаряне, Рива. Сферата вече знаеше кой си и не би те наранила за нищо на света. Тя просто те е белязала. Твоят син е белязан по същия начин, защото ще бъде следващият Пазител. Свиквай с този белег. Той ще бъде част от твоя род още много, много време.

— Колко странно! Ти откъде научи за това?

Свих рамене.

— Алдур ми каза — отвърнах.

Това беше най-лесният начин да се измъкна, макар да не беше самата истина. Не знаех нищо за белега, преди да го видя, но още щом го мернах, вече бях абсолютно наясно с неговото значение. Явно по времето, когато в главата ми живееше онзи странен приятел, бях получил, без да го усетя, огромно количество информация. Единствената неприятна част във всичко това беше фактът, че „прозренията“ не изплуваха на повърхността преди някое конкретно събитие или проблем да ги е принудило да го сторят. По същата причина белегът на ръчичката на моя внук ми „напомни“, че трябва да свърша още нещо. То обаче трябваше да почака, защото малко след това в стаята влезе Поулгара.

— Дай ми го — каза тя на Рива.

— Защо? — в гласа на Желязната Хватка се промъкна собственическа нотка.

— Защото е време да го нахраним. Мисля, че е по-добре Белдаран да се погрижи за това, освен ако ти не искаш да опиташ сам.

Рива се изчерви и бързо й връчи бебето. Успях да се заема с моята малка задачка едва на следващата сутрин. Не мисля, че бебето бе спало кой знае колко предишната вечер. Всеки искаше да го подържи. А то го понесе съвсем нормално. Моят внук беше едно необичайно послушно бебе. Не се цупеше, не плачеше, просто оглеждаше всички ни с онова адски сериозно изражение. Дори аз успях да го подържа — за малко. Взех го на ръце и му махнах. Той ми се усмихна. Не знам защо, но тази усмивка ме изпълни с неописуемо удоволствие.

На следващата сутрин, обаче, имаше малък спор.

— Той трябва да поспи — настоя Поулгара.

— Но преди това трябва да направи нещо друго — казах аз.

— Не е ли твърде малък, за да трябва да прави каквото и да е, татко?

— За това специално не е. Вземи го и да вървим.

— Къде отиваме?

— В тронната зала. Просто го вземи, Поул. Не спори с мен! Това е едно от онези неизбежни неща.

Тя ме изгледа със странно изражение.

— Защо не каза направо, татко?

— Нали сега ти казвам.

— Какво става тук? — попита Рива.

— Нека бъде изненада. Ела и ти с нас.

Понесохме се по коридорите на кралските покои към тронната зала. Въоръжените пазачи услужливо разтвориха кованите двери пред нас.

Аз, разбира се, не влизах за пръв път в тронната зала на Рива, но и до ден днешен продължавам да се дивя на размерите й. Тръгнахме право към трона.

— Донеси меча си, Рива — казах аз.

— Защо?

— Защото такава е церемонията — обясних му аз. — Вземи меча си, хвани го за острието и представи своя син на Сферата.

— Но това е просто камък, Белгарат. Той не се интересува от ничие име.

— Мисля, че те очаква изненада.

Рива сви рамене.

— Щом казваш.

Той донесе меча си и го сграбчи за широкото острие. После наклони ефеса към бебето, което Поулгара държеше в ръце.

— Това е моят син Даран — каза Рива на Сферата. — Той ще бди над теб, след като се помина.