— Това ми изглежда адски досадна работа.
— Само ако си късметлия. Пастирите определено не си падат по излишните емоции.
— И какво ще правите с всичките тия крави? — попитах го аз.
— Ще ги продадем, най-вероятно. Търсят ги навсякъде.
— Добре де, но как ще ги закарате дотам — попита доста наивно Анрак.
— Те си имат крака, Анрак.
На следващия ден стигнахме до лагера на един от алгарските кланове. Повечето от колите им бяха като фермерските коли по цял свят. Няколко, обаче, странно наподобяваха кутии.
— Тези тук май не съм ги виждал преди? — попитах Алгар, сочейки колите с необичайна форма.
Той кимна.
— Ние пътуваме доста и затова решихме да качим домовете си на колела. Така е по-удобно.
— Мислиш ли все пак някога да построиш и град? — попита го Анрак.
— Вече си имаме град — отвърна му Алгар. — Никой не живее в него, но градът си е там. По̀ на изток е, най-общо казано.
— И защо сте построили град, щом не смятате да живеете в него?
— Заради мургите.
— Заради мургите ли?
— Нали и те трябва да имат къде да се отбият, щом решат да ни навестят? — Алгар се засмя леко. — И за нас е по-удобно така.
— Не разбирам.
— Ние сме скотовъди, Анрак. Следваме стадата с добитък. Мургите просто не могат да схванат този начин на живот. Повечето от техните нападателни отряди са доста малобройни. Спускат се през проломите, за да си откраднат коне и после се опитват да се измъкнат, преди да сме ги хванали. От време на време, обаче, се появяват и по-големи отряди. Затова и построихме нещо, което прилича на град, за да не тръгнат вместо това да вършеят из Алгария. Така ги откриваме по-лесно.
— Значи този град е нещо като стръв?
Алгар размисли върху това предположение.
— Да, би могло и така да се каже.
— А строежите не ви ли отнеха доста време?
Алгар сви рамене.
— Ние и без това нямаме кой знае колко работа. В края на краищата, кравите се хранят сами.
Пренощувахме в лагера на алгарите и на другия ден продължихме на запад.
Снегът в основния планински проход вече се бе стопил. Забелязах, че Леката стъпка се оглежда внимателно наоколо.
— Добра трева — отбеляза той по някое време.
— Да не мислиш да разшириш кралството си? — попитах го аз.
— Не съвсем. Няколко от клановете обитават областта около Дарин, но на запад от планините няма достатъчно дървета, за да могат кравите да преживяват добре. Този път не води ли към някое поселище?
Аз кимнах.
— Мурос. Арендите-васити са го построили.
— Може би след като се роди синът на Рива ще отскоча до Во Вакюм, за да си поговоря с местния граф. Едва ли ще е трудно да преведем кравите през този проход и ако се разчуе предварително, че идваме, това ще събере търговците на добитък от цялата околност. Мразя, когато се налага да ходим ние да ги търсим.
Ето така беше сложено началото на годишния пазар за добитък в Мурос. След време той се превърна в едно от най-големите търговски събития в целия запад.
Но мисълта ми пак хукна напред.
В Мурос си наех кола и бях ужасно щастлив да сляза най-после от седлото. Поул също се качи при мен. Двамата братовчеди продължиха да яздят. Добрахме се до Камаар без излишни приключения и се качихме на борда на кораба, който вече ни очакваше на пристанището. Риванските кораби са по-широки от бойните кораби на Черек, така че двудневното пътуване до Острова на Бурите беше дори приятно.
Невъзможно е да се промъкнеш в града на Рива незабелязан. Когато акостирахме на брега, той вече отдавна знаеше, че пристигаме и ни посрещна.
— Навреме ли идваме? — извика Поулгара още щом го мярна.
— Съвсем навреме — отвърна й той. — Поне ако може да се вярва на акушерките. Белдаран искаше сама да дойде дотук, за да ви посрещне, но аз не й позволих да го стори. Никак не съм убеден, че напрежението ще й се отрази добре.
— Обръснал си си брадата — отбелязах аз.
— Беше далеч по-лесно, отколкото да продължа да споря по въпроса. Моята жена има особено мнение за брадите.
— Така изглеждаш по-млад — каза одобрително Поулгара.
Всички слязохме на брега по спуснатия от моряците мостик.
Поулгара прегърна топло своя зет и ние поехме нагоре по дългия път към крепостта.
— Как беше времето тук? — попита Анрак своя братовчед.
— Необичайно — отвърна му Рива. — Не е валяло вече почти цяла седмица. Улиците дори започнаха да изсъхват.
Белдаран ни очакваше на портата на двореца.
— Виждам, че си понаедряла, скъпа — издразни я Поулгара, след като се прегърнаха.
— Значи се забелязва — засмя се Белдаран. — Е, скоро ще се вталя отново. Поне така се надявам.
Тя поглади набъбналата си утроба.
— Чувствам се доста странно, да не говорим колко е неудобно, но предполагам, че ще си струва.
После се наведе и ме целуна.
— Как си, татенце?
— Все така — отговорих й аз.
— О, да — съгласи се веднага Поулгара. — Нищо не се променя у нашия баща.
— Защо не влезем вътре? — предложи Рива. — Няма смисъл да рискуваме Белдаран да настине.
— Нищо ми няма, Рива — каза му тя. — Твърде много се тревожиш за мен.
Бременността на Белдаран извика у мен някои особени емоции. Странно, но спомените за нейната майка вече не бяха толкова болезнени. Спомнях си по-скоро колко щастлива бе Поледра от своята бременност.
Притеснявах се малко от факта, че Поулгара ще се появи отново на сцената на своите предишни завоевания. За мое облекчение, обаче, се оказа, че вече й е омръзнало да съкрушава мъжките сърца и младоците, които се мотаеха наоколо, не успяваха дори да си кажат заучените реплики. Поулгара обожава да е център на вниманието, но в момента имаше по-важни неща за нея. Младите мъже из града повяхнаха, но не мисля, че това я притесни особено. Мен още по-малко.
Тя, естествено, прекара по-голямата част от времето със сестра си, което не спести на акушерките дългите й, досадни наставления. Мисля, че интересът й към лечителството датира от онова време. Няма по-подходящо събитие за започване на занимания по медицина от едно раждане.
Ние мъжете, пък, се чувствахме абсолютно излишни. Ако има време, в което един мъж се чувства наистина излишен, то е около нечие раждане. Поул ни обясни надълго и широко, че нямаме никаква работа близо до майката и ние решихме да не спорим с нея. Колкото и млада да беше Поулгара, вече бе започнала да се превръща във властната натура, която вие всички добре познавате. Имало е доста моменти, в които ми се е искало тя да не е чак толкова склонна да командва, но Поулгара си е такава и нищо не може да я промени.
Рива се бе оттеглил в стая на върха на една от кулите на двореца. Това помещение му служеше за нещо като работен кабинет, макар на практика да нямаше нужда от нещо подобно. В никакъв случай не се опитвам да намекна, че беше глупав, но изгарящата страст към познанието просто не му беше присъща. Мисля, че по онова време по-скоро го тревожеше мисълта за несъвършенствата в данъчния закон.
