наистина не можех.
Първото нещо, което направих щом стигнах Мурос, бе да заповядам на генерал Холбрен и неговите войници да обърнат града с главата надолу и да го тръскат, докато не изпадне всичко оттам. Изскочиха много интересни неща, повечето от тях незаконни, но от Малон нямаше и следа.
Както съм споменавала и преди, генерал Холбрен беше професионален военен с много опит. Отношението му към света носеше по-скоро следите на сендарския манталитет, отколкото на васитския характер. Той беше спокоен и уравновесен човек, на когото можеш да разчиташ във всичко. Но най- важното от неговия характер беше, че няма сила, която да наруши самообладанието му. Дори самото му присъствие ме успокояваше, а в този момент аз наистина имах нужда от успокоение.
— Малон просто не е тук, Ваша Светлост — докладва той на сутринта, след като войниците му бяха разнищили цял Мурос. — Никой не го е виждал от онзи ден. Имал е среща с група васитски патриоти. След като те си тръгнали, останал да работи до полунощ, а после напуснал сградата. Сигурен съм за часа, защото разпитах човека, който охранява главния вход. Малон е отседнал в хана на две пресечки от там. Бъркотията в стаята му показва, че се е наложило да замине внезапно.
— Мисля, че в такъв случай можем да изключим убийство — казах. — Убийците не си правят труда да отнасят трупа, след като са си свършили работата.
— Така е, Ваша Светлост.
— Не намирате ли, че след като Малон е имал време да хвърли няколко неща в торбата, това изключва и версията за отвличане?
— Не бихме рискували, ако приемем дори това, милейди.
— Излиза, че той е напуснал съвсем доброволно,
— Той обикновено не постъпва така, Ваша Светлост — отбеляза Холбрен. — Малон
— Възможно е васитите да са казали нещо за неговото семейство, което го е накарало да потегли в същия миг. Но пак си мисля, че той би ми се обадил, преди да тръгне.
— Уверен съм в това, Ваша Светлост.
— Някой ходил ли е при него след срещата с васитите?
— Не, Ваша Светлост. Пазачът при вратата и нощната стража не биха пропуснали такова нещо. Но те не са видели никого.
— Кога са си тръгнали тези васити?
— Три часа след залез слънце, Ваша Светлост.
— А Малон е излязъл след още два часа, така ли?
— Приблизително, Ваша Светлост.
— Да вървим да погледнем кабинета на Малон, генерале. Може пък да открием някаква следа.
Холбрен смръщи вежди.
— Нещо не е наред ли, Холбрен? — попитах.
— Просто се чудех къде ми е бил умът, Ваша Светлост. Изобщо не ми хрумна да претърся кабинета му. Свикнал съм да уважавам личната собственост на хората.
— Похвална черта, генерале, но в този случай е малко неуместна. Да вървим и да видим какво държи Малон в кабинета си.
Оказа се, че върху писалището на Малон няма нищо. Редът се беше превърнал в негова мания и той винаги връщаше обратно всичко, с което е приключил работа. Аз обаче го познавах добре и подозирах, че някъде има скривалище — да си държи там бутилката, ако не за друго. Не ми беше трудно да открия неговия тайник, защото имам дарба за това. Беше едно скрито чекмедже в писалищната маса. Там наистина се търкаляше полупразна бутилка, но
— Възможно ли е да е отишъл там, Ваша Светлост? — попита Холбрен.
— Почти съм убедена, генерале. Накарайте хората си да поразпитат наоколо, но съм сигурна, че той вече е във Вакюн, отвъд река Камаар.
— Значи се е случило нещо необичайно?
— Не, Холбрен — поклатих глава аз. — Обучила съм го да не взема решения на своя глава. Явно той е там, за да изпълнява моите разпореждания, а не за да ги заобиколи. — Присвих заканително очи. — Когато го открием, ще е най-добре да има много сериозно обяснение за делата си.
Двамата с генерал Холбрен се опознахме през двете седмици, докато Малон беше в неизвестност. Харесвах Холбрен. Той беше смесица между арендската непосредственост и сендарската практичност. Още повече ни сближи общият гняв заради внезапното и потайно напускане на Малон. Холбрен изпрати вест на своите хора във Вакюн и ги накара да преровят горите за моя скитащ сенешал. Както споменах, това издирване отне две пълни седмици. Когато васитите най-сетне откриха Малон, той беше на път за Мурос.
От самото начало подготвях гневната си реч, която щях да стоваря върху главата на своя приятел, но така и не стигнах до нея. Малон изглеждаше уморен, но очите му гледаха тържествуващо, когато генерал Холбрен го достави в ноктите ми. Върху лицето му играеше усмивка, която ми напомни за Килан.
— Хич няма да ме хулиш, когато чуеш историята ми, Твоя Светлост — каза още с влизането той. Явно усещаше бурята, която щеше да се извие над главата му всеки миг.
— Зле си загазил, Малон — намеси се Холбрен.
— Много съжалявам, че съм ви създал толкоз много грижи — започна Малон, — но затова пък съм чист кат’ сълза, нъл’тъй. Един далечен мой братовчед, дето живее долу във Вакюн, ми прати вест преди няколко седмици. Тутакси разбрах, че това е добър случай да изненадам Нейна Светлост с един малко подранил подарък за рождения ден, нъл’тъй. Не обичаш ли изненадите, милейди?
— Не съвсем, Малон. Те обикновено са свързани с лоши вести.
— Не и тоя път, госпойце — весело отвърна той. — Васитската ми рода проводи пратеник, че херцог Гартеон и неговия мург са видени в покрайнините на Во Вакюн. Рекох си, че сега пиленцето ни е кацнало на рамото и можем да уредим стари сметки с тия двамата, както ти отдавна си мечтаеш. Впрегнах мало и голямо от Килансън да ги дирят, но трябваше цяла седмица да открием вразите. Ония двамата са много хитри и предпазливи, нъл’тъй. Та накратко — най-после им стъпихме в дирите и аз им погодих клопка за добре дошли във Вакюн.
— Ти си луд! — нахвърлих се срещу него. — Тоя мург е гролим!
— Може и да е такъв, но не направи нищо гролимско, като го нанизахме с дузина стрели, нъл’тъй. Доколкото си спомням, взе да вика нещо и падна от коня. Пък херцог Гартеон едва не извади душата на добичето си, като взе да го ръга с онези ми ти шпори. Само че и той не отиде далече. Бяхме опънали едно въже през просеката на височината на гърдите на конник. То го повали от седлото, когато се опита да мине през него.
— Мигар го заловихте? — извиках аз.
— Това ти казвам, милейди. Сторихме го.
— Той къде е сега?
— Ами зависи колко твърдо се е придържал о повелите на религията си, милейди — уклончиво отвърна моят сенешал.
— Какво искаш да кажеш с това, Малон? — настоях аз.
— Ами ние тъкмо си говорехме какво да го правим, а той лежеше по гръб на земята и се опитваше да си поеме дъх — падането от коня му беше изкарало въздуха, нъл’тъй. Най-напред решихме да го вържем и да ти го доведем на крака, пък ти да решаваш съдбата му. Но после, като го разгледахме отблизо и видяхме какъв мокър мишок е, реших, че ще е обида за Твоя Светлост да доведа такова нищожество. Та колкото повече си говорехме, толкова по-ясно ставаше, че съдът само ще го направи да изглежда по-благороден, отколкото е, нъл’тъй. Накрая решихме, че не заслужава чак такава чест.
— Какво сте направили с него, Малон!
