Поулгара — магьосницата

— Никога! Няма да те оставя за нищо на света! — Сърцето ми се раздираше. На него не можех да се противопоставя, прекалено много го обичах.

— Негова Светлост, херцог Андрион, ми повери защитата на града, лейди Поулгара — отвърна той, търсейки спасение в хладния официален тон. — Моя задача е да предвождам войниците му. Тук няма място за теб. Ето защо ти нареждам да заминеш. Върви!

— Никога! — изкрещях срещу него.

— Ти си херцогинята на Ерат, скъпа лейди Поулгара, нещо повече — ти принадлежиш към васитската аристокрация и си се клела в подчинение и вярност на херцог Андрион. Призовавам те да спазиш тази клетва. Не опетнявай честта си с това глупаво упорство. Заминаваш след час.

Думите му ме приковаха като стрела.

— Много нелюбезно от ваша страна, лорд Онтроуз — отвърнах вцепенена. Та той ми припомни моите задължения като шамар през лицето!

— Истината понякога не е твърде лицеприятна, милейди. И двамата с вас имаме задължения. Аз няма да се откажа от моите, а препоръчвам и вие да не го правите. Сега вървете!

Очите ми се напълниха със сълзи и аз се притиснах до него.

— Обичам те, Онтроуз — казах.

— Аз също те обичам, моя най-скъпа на света — прошепна той. — Мисли понякога за мен.

— Никога няма да те забравя, Онтроуз — започнах да го целувам трескаво, а после побягнах към къщата да се приготвя за заминаване.

Така двамата с баща ми напуснахме Во Вакюн, но сърцето ми остана завинаги там.

V частНаследниците на Рива

Двадесет и трета глава

И до днес продължавам да вярвам, че дори баща ми не успя да вникне напълно в онова, което ми каза Онтроуз при нашия последен разговор. Когато моят любим говореше за дълг, в тази дума той включваше всичко.

Като придворна дама в палата на Во Вакюн, аз бях задължена да се подчинявам на заповедите на херцог Андрион. Но най-висшата ми отговорност беше моето собствено херцогство. Тази съдбоносна обвързаност между мен и хората, за които се грижех, превъзхождаше всичко останало на света. Гартеон Астуриански разруши Вакюн. Логично бе следващата му крачка да е унищожаването на Ерат. Дори да ми струваше живота, аз бях длъжна да се подчиня на последното желание на любимия човек. Това беше мой дълг. А по онова време не ми оставаше нищо друго, освен да следвам дълга си.

Не си направих труда да обясня всичко това на баща си. Всъщност ние двамата изобщо не си проговорихме, докато не излязохме от лесовете на Вакюн и препуснахме из равнините на Сендария. Би било само загуба на време, ако решах да се впусна в обяснения и тълкувания. Баща ми никога през своя живот не беше управлявал дори малко графство, ето защо едва ли си даваше сметка какво непосилно бреме е да се носи корона. Сигурно си мислеше, че моето мрачно мълчание е обикновено женско цупене. В действителност обаче аз угрижено размишлявах как да отбранявам южната си граница срещу неизбежната астурианска атака. В едно бях сигурна — най-напред трябваше да се откопча от този стар досадник.

Когато стигнахме Мурос, в града цареше хаос. Търговците отчаяно се опитваха да примамят първия срещнат да купи стоката им на каквато и да е цена. Алгарите бяха отвели стадата си за по-сигурно отвъд планините. Улиците и къщите пустееха. Не беше нужно човек да е военен гений, за да разбере, че астурианците щяха да се озоват пред портите на града съвсем скоро. Колкото повече обмислях положението, толкова повече се убеждавах, че именно Мурос трябва да стане ключ към отбраната на южната ми граница. Формално градът принадлежеше на васитското херцогство, но сривът на Вакюн го остави като самотен остров сред бурно море. Сега той беше лесна плячка дори за някой случаен пътник, стига той да си направеше труда да го завземе.

Докато с баща ми се отдалечавахме от Мурос, аз вече бях решила да присъединя града към моето херцогство, ведно с прилежащите към него земи чак до бреговете на река Камаар. Реката щеше да послужи за по-сигурна отбранителна линия, отколкото някаква си въображаема черта, прокарана между Вакюн и Ерат.

Най-важното обаче оставаше да се отърва от баща си, за да мога да действам на спокойствие.

Беше по обед в един прекрасен летен ден, когато най-сетне се добрахме до останалите без покрив развалини от къщата на мама. Тогава опънах юздите на коня си и скочих от него.

— Аз съм дотук — рекох.

— Какво?!

— Чу ме много добре, татко. Ще остана тук — казах решително и се постарах да му покажа, че това е окончателното ми решение. Не исках да остана неразбрана или пък да му дам повод да се съмнява в моята искреност.

— Трябва да работиш, Поул!

Не очаквах такива думи, при това от човек, който винаги е бягал от работата като от чума!

— Това не е за мен, татко — отвърнах. — Ти ще трябва да се погрижиш за нашите общи задължения. Върви в кулата да ровиш сред безценните си пророчества. Аз нямам повече работа там. Двамата сме квит и можем да се разделим мирно и тихо. А сега си върви и повече не ми досаждай.

Това, разбира се, беше моя неосъществима мечта. Знаех, че татко ще поостане ден-два, докато се охладят страстите, а после отново ще започне за се промъква зад гърба ми, да не би да изпусне нещо. Изчаках около час, за да не може да ме чуе, после се превърнах на сокол и полетях обратно през планините към Ерат.

Пристигнах в къщата си край езерото по здрач. Още от вратата започнах да търся моя сенешал Малон Килансън. Малон беше пряк наследник на един от по-младите братя на Килан и чертите му твърде напомняха неговия далечен прачичо. Беше умел и вещ в делата служител, практичен и трезв в преценките, а откритият му характер предразполагаше хората и те с охота му помагаха, също както на Килан навремето. Нескрито одобрявах решението на Малон да не пуска нелепа проскубана брада, която обикновено загрозява мъжете, пък и скриваше приятните черти на Килан.

Заварих го задълбочен над картата в моята библиотека. Той видимо се сепна, когато влетях в стаята.

— Слава на боговете! — възкликна. — Помислих, че си загинала под развалините на Во Вакюн, Твоя Светлост. Как успя да се отървеш?

— Баща ми реши да ме спаси, Малон — казах. — Какво става тук?

— Страхувам се, че всичко е безнадеждно изгубено, милейди — отчаяно отвърна той. — Хората в херцогството знаят, че астурианците скоро ще дойдат и ще ни поробят. Затова отчаяние ни е налегнало отвсякъде. Като научих, че може би си загинала във Во Вакюн, Твоя Светлост, сърцето ми слезе в петите и взех да кроя планове как да се спасявам през планините на Алгария.

— Канел си се да дезертираш, а, Малон? — обвинително рекох аз.

— Вярвах, че си мъртва, Твоя Светлост, затова вече никому нищо не дължах тук.

— Значи всичко неудържимо се разпада, така ли?

— Така е, Твоя Светлост. Армията се върти като метилява овца и не знае кой път да хване. Астурианците вече ни дишат във врата и всеки, у който е останала поне капка здрав разум, гледа да се скрие, нали разбираш.

— Добре тогаз, божа кравице — обърнах на неговия васитски диалект аз, — сега остави скубането на косите за по-нататък, защото нас двамата работа ни чака. Стегни си пояса, избърши си носа и да действаме. Астурианците може и да са превзели Вакюн, но докато аз все още дишам, това на Ерат няма да се случи, нали ме разбираш.

— Божичко, сякаш милата ми майчица проговори, лейди Поулгара! — каза през смях той. — Ще може ли