Поулгара — магьосницата

фаворит се отдалечихме извън града и влязохме под дърветата на малка горичка. Наближаваше полунощ, но пълната луна осветяваше околността като посред бял ден. Допрях ръка до бледото чело на любимия си и тихо пошепнах: „Заспи!“ Той заспа. След това концентрирах волята си и го смалих.

Когато всичко завърши, моят фаворит се беше превърнал в малка фигурка, висока няколко сантиметра. Подържах го в ръка известно време, после го увих в кърпичка и го пъхнах в корсета си, за да го запазя невредим по време на пътуването.

Отново използвах преместване в пространството. Този процес е малко сложен нощем, дори когато има пълнолуние.

Армията на барон Латан вече беше в северните покрайнини на Султурн, а лагерните огньове ми помогнаха лесно да я открия. Направих последното си пренасяне до един гол хълм на около половин миля от оградата на лагера. Огледах се внимателно, бръкнах в пазвата си и измъкнах моя фаворит. После внимателно го поставих на тревата, отново му върнах естествените размери и казах: „Събуди се, скъпи мой!“

Той отвори очи и изтри чело.

— Сякаш съм бил на някое много топло място — каза той.

— Така е — съгласих се, но не сметнах за нужно да му обяснявам точно къде е прекарал последния половин час. Като се замислих обаче, реших, че там наистина е било доста топло.

Той се огледа.

— Къде се намираме, любима?

— Северно от Султурн, скъпи — отговорих. — Долу в ниското се виждат лагерните огньове на Латан.

— Сигурно много дълго съм спал.

— Някъде около половин час — казах, — и не се опитвай да пресмяташ милите и минутите, сърце мое. Само ще те заболи глава. Нека просто кажем, че това е било едно от „онези неща“ и да приключим въпроса.

— Ще те послушам, любима.

— Хубаво. При оградата трябва да кажеш кой си. Заплаши ги с положението и ранга си, ако се наложи, но трябва да говорим с Латан колкото се може по-скоро.

Той разкърши рамене, предложи ми ръката си и ние забързахме надолу по хълма. Отне ни десетина минути, докато си проправим път през васитския лагер и открием шатрата на барон Латан. Ординарецът му разпозна Онтроуз и незабавно събуди нашия спящ приятел.

— Онтроуз! — каза зачудено Латан, разтърквайки очи. — Мислех, че си в Селин.

— Само преди час бях там, приятелю — отговори Онтроуз. — Сигурно съм голям късметлия, защото имам на разположение вълшебен начин да се придвижвам от едно място на друго. — Той нежно ми се усмихна.

— Твоя Светлост! — рече Латан, изхлузвайки се от койката.

— Да оставим официалностите настрана, бароне — предложих. — Сега имаме по-важни грижи, които не търпят отлагане. Кажи му, Онтроуз.

— Така да бъде, Твоя Светлост. — После фаворитът ми погледна своя приятел. — Не е трудно да се опише това, което ни мъчи, Латан — започна той. — Намирането на решение, обаче, може да се окаже по- сложно. Накратко — нашата почитана и уважавана лейди Поулгара често използва несравнимите си способности, за да се занимае с едно такова скучно и досадно дело като събирането на информация. Неотдавна тя се опита да открие мястото, където се намира астурианската флота.

При тези думи Латан застана нащрек.

— Няма нужда да споменавам, че търсенето приключи с успех — продължи Онтроуз. — Но не местоположението на флотата ме озадачава. Нейна Светлост твърди, че корабите на Гартеон са хвърлили котва на около десетина левги северно от Камаар.

Наблюдавах внимателно Латан и той не ми се видя много изненадан от това съобщение. Почти бях готова да проуча мислите му.

„Недей, Поул — сепна ме гласът на майка ми. — Нека Онтроуз го направи. Той трябва сам да стигне до истината.“

„Каква истина ще открие?“ — тихо попитах аз.

„Ще разбереш.“ После майка ми се изгуби някъде.

— Двамата с Нейна Светлост си блъскахме главите в догадки известно време — казваше в това време Онтроуз, — а после си припомнихме, че именно ти си бил в Астурия и разкриването на плана за нападение е твое дело. Затова решихме, че е най-добре да ни разтълкуваш този странен обрат на събитията. Боя се, че моите догадки и разсъждения са твърде банални. Най-доброто, което можах да измисля, е това забавяне да е свързано с по-голям план. Все ми се струва, че някаква дата е важна за по-нататъшните действия на Гартеон.

— Не мога да намеря слабо място в разсъжденията ти, Онтроуз — заключи Латан. — Докато бях във Во Астур, долових някакви намеци за определена дата, но нямах време да проуча това докрай.

— Нека тогава поразсъждаваме заедно, стари приятелю — предложи Онтроуз. — Щом някаква дата е толкова важна, че да предизвика принудителното забавяне на цяла войска, това според теб не означава ли, че има и още някой, който се ръководи по същия календар?

— Точно така излиза, Онтроуз! — възкликна Латан. В ентусиазма му обаче се промъкнаха и фалшиви нотки.

Онтроуз, увлечен от собствените си разсъждения, направи още една крачка напред.

— Но за кого този календар би бил толкова важен, Латан? Ако войската на Гартеон наистина е на корабите, кой тогава е останал в Астурия, че да е необходимо да се съобразяват с него?

Промяната в изражението на Латан беше толкова неуловима, че аз едва не я пропуснах. Тя не беше повече от леко присвиване на очите.

— Внимавай, Онтроуз! — извиках. И наистина — в проследяването на тази нишка Латан беше две стъпки пред своя приятел и знаеше точно къде ще го отведе тя. Той рязко се завъртя и посегна към меча на пейката край войнишката койка. После силно замахна напред, за да посече моя любим. Явно Онтроуз не е бил толкова далеч зад приятеля си, защото когато мечът на Латан изсвистя, насреща му излезе сабята на Онтроуз и пресече удара.

— Сега всичко вече е ясно, Латан — каза тъжно Онтроуз. — Всичко освен това защо си го направил.

Латан отново замахна с меча, но моят фаворит лесно парира удара. Виждаше се, че любимият ми не се нуждае от моята помощ. Тогава леко се оттеглих назад.

Трудно ми е да си спомня ясно какво точно се случи онази нощ. Единственият шанс на Латан беше в първата му отчаяна атака. След като тя се провали, той вече нямаше никакъв изход. Нещо повече — целият му вид показваше, че знае за предстоящия провал. Усетих, че всъщност той желае това.

Беше много шумно. Схватката с тежки мечове винаги е шумна. Това, естествено, привлече вниманието. Единствената моя намеса в развоя на събитията беше заради шатрата, в която се намирахме. Тя все още изглеждаше като ленена шатра, но даже стоманата беше по-мека от нейната материя, след като я „пипнах“ малко. Така се погрижих в схватката да участват само двамата и тя да не бъде прекъсвана от нежелани помагачи.

Краят на схватката настъпи с бликването на струя яркочервена кръв от устата на Латан, след като мечът на моя фаворит леко влезе в неговия десен бял дроб. Латан замръзна, изпусна меча си и се свлече на земята.

Онтроуз плачеше открито, когато коленичи край него.

— Защо, Латан, защо направи това?

Латан изплю още кръв и по това разбрах, че раната му е смъртоносна. Нямаше начин да спася живота му.

— Страданията ми вече свършват, Онтроуз — едва чуто пророни той.

— Страданията ти?