— Агонията, Онтроуз. Сега вече мога да го кажа — аз обичах и още обичам лейди Поулгара. Ти ми я отне на онзи проклет турнир и оттогава сърцето ми се превърна в камък. Сега с радост ще потъна във вечен сън, но поне няма да съм сам. Вакюн ще загине с мен, а с него и всички, които обичах.
— Какво си сторил, Латан? — ужасено попита Онтроуз.
От устата на Латан бликна нова струя кръв.
— Аз те предадох, а заедно с теб и цял Вакюн — гласът му ставаше все по-слаб. — Незабелязан от никого, аз се промъкнах във Во Астур и успях да се видя с Гартеон и неговия съветник чужденец, за чието име не попитах.
— Чужденец ли? — остро попитах аз.
— Мисля, че беше надрак или пък мург. Той ни посъветва да скроим тази измама, флотата, тръгнала преди осем дни от Во Астур, беше само прикритие — това е нашият план да подведем Ерат и Вакюн. На корабите
— Кога? — настоя Онтроуз. — Кога ще нападнат Вакюн?
— След два дни, Онтроуз. — Макар и останал съвсем без сили, Латан успя да се усмихне тържествуващо. — Десетият ден от тръгването на измамната флота има голямо значение за графика на Гартеон, защото тогава той ще нахлуе във Вакюн. Ще смаже безпрепятствено всичко по пътя си. А сетне пред армията му ще се изпречи алабастровия град, който тогава ще бъзе незащитен и безпомощен. Вакюн е обречен, мой любими и омразни приятелю. Макар и смъртно ранен от твоя меч, аз ще успея да си отмъстя. След четири дни астурианците ще са под стените на Во Вакюн. Нито една армия, който и да я предвожда, не може да стигне за това време до града и да предотврати унищожението му. — Той се закашля и от устата му отново потече кръв. — Умирам, Онтроуз — изхърка, — но няма да си отида сам. Животът ми се превърна в непосилно бреме, откакто изтръгна от мен любимата ми Поулгара. Сега този товар падна от раменете ми и аз спокоен мога да легна в гроба. Всичко, което обичах на този свят, ще си отиде заедно с мен. Само безсмъртната и неподвластна на времето лейди Поулгара ще остане след нас, а нейните жални викове ще огласят небесата. Стореното е сторено и аз съм доволен, друго нищо не ми трябва.
След тези думи той стисна устни и се втренчи в лицето ми с неизказан копнеж. После издъхна, а Онтроуз с хлипане се похлупи над тялото му.
Проклинах се за своето невнимание. Бях пропуснала покрай ушите и очите си стотици знаци, които ми подсказваха накъде вървят нещата. Трябваше да го
Бързо изскочих пред вратата на шатрата.
— Съберете офицерите! — наредих на васитите, които напразно напираха да нахлуят вътре. — Предадени сме! Измяната цели да остави Во Вакюн безпомощен и незащитен. — После изведнъж се сетих, че хората пред мен са обикновени селяни. — Съберете се наедно, момчета — продължих, — здрава работа ни чака!
После се обърнах и погледнах моя облян в сълзи фаворит.
— Стига вече, Онтроуз! — сопнах му се. — Изправи се на крака и се стегни!
— Той беше мой приятел, Поулгара! — изхлипа Онтроуз. — А аз го убих!
— Той си го заслужи. Трябваше да го убиеш още на турнира. Изправи се на крака!
Той ме погледна стреснато, но се подчини.
— Така вече е по-добре. Сега събери армията и я поведи незабавно на юг! Аз ще предупредя Холбрен какво се е случило и ще му кажа също да се отправи на юг. Действай, Онтроуз! Действай на мига! Имаме толкова много работа, а никакво време не ни остана!
Той посочи тялото на Латан.
— А какво ще правим с приятеля ми? — попита.
— Хвърли го в някой ров или пък го остави, както си е. Той не е нищо повече от мърша, Онтроуз. Постъпи така, както би постъпил с най-обикновена леш. Ще се върна след около час, а после двамата отиваме във Во Вакюн. Там има война и ние сме необходими. — После излязох от шатрата.
Когато се отдалечих от лагера, така че никой да не може да ме чуе, си позволих да ругая известно време на глас с най-цветистите изрази. Измяната на Латан почти беше успяла. По никакъв начин не бих могла да върна навреме войската обратно във Во Вакюн и да защитя града. Всичко налагаше да действам по „другия начин“. В този момент идеята ми харесваше. Пред очите ми отново изскочи образа на рендето и този път бях решена да го използвам, независимо дали това се нравеше на мама или не.
Пренесох се на север, прехвърляйки се от хълм на хълм чак до лагера на генерал Холбрен на брега на езерото Сендар. Както обикновено генералът не изглеждаше много учуден, когато му казах за измяната на Латан. Готова съм да се обзаложа, че Холбрен със същото спокойствие би наблюдавал как небесата се сриват върху главата му.
— Планът им има слабости, Ваша Светлост — спокойно рече той.
— Въпреки това на мен ми се струва ужасяващо обмислен до последния детайл.
— Завземането на града е само първата стъпка, Ваша Светлост — обясни той. — Астурианците може и наистина да успеят да влязат във Во Вакюн, но само след няколко дни около стените му ще се струпат обединените армии на Ерат и Вакюн. А тяхната сила е значително по-голяма. Повярвайте ми, Ваша Светлост, ние можем да си възвърнем града, когато пожелаем. А когато всичко това приключи, на Гартеон няма да останат достатъчно воини дори да патрулират по улиците на Во Астур.
— Значи Вие сте готов да пожертвате Во Вакюн? — невярващо попитах аз.
— Това е само един град, Ваша Светлост. Най-важното в една война е тя да бъде спечелена, а ние
— Вие сте невъзможен, Холбрен — укорих го аз. — Сега вървете с хората си на юг. Двамата с Онтроуз отиваме във Во Вакюн. Бих те посъветвала да изчакаш с чертежите на нови градски планове с прави улици, обаче. Мисля, че знам начин да задържа астурианците преди още войските ни да са стигнали там.
После побързах да се върна при езерото Султурн, открих Онтроуз и го отделих от вече маршируващата на юг васитска армия. Повторих операцията, която бях използвала и преди и пренесох моя фаворит на същото сигурно място. Признавам, беше ми много приятно да го държа там.
Изгряваше зората на деветия ден по астурианския календар, когато се добрахме до Во Вакюн. Взех моят смален герой от удобното му скривалище и отново му върнах нормалните размери. После го събудих и двамата влязохме в града. Упътихме се право към палата на Андрион и аз му разказах за предателството на Латан.
— Ние сме обречени! — възкликна той.
— Още не, Андрион — успокоих го аз. — Въпреки това смятам да повикам подкрепления.
— Че коя армия е толкова наблизо, за да се отзове на мига, Поулгара?
— Баща ми, Андрион. На него не му е нужно да се намира наблизо, та да ни дойде на помощ.
— Мигар се каниш да защитиш стените на Во Вакюн посредством магия?
— Това не е незаконно, Андрион. Между нас да си остане, но ние с баща ми сме способни да задържим астурианската армия, докато пристигнат войските ни. Татко може да е много лош, когато някой му скърши хатъра, а аз съм дори по-лоша и от него. След края на войната само споменаването на името Во Вакюн през следващите няколко века ще кара всеки астурианец да крещи в неизказан ужас. Вие двамата с Онтроуз най-напред подгответе градския гарнизон. Аз се връщам у дома да повикам татко, а после си лягам. От три дни не съм спала и откровено казано съм на предела на силите си.
Добрах се до градската си къща и се упътих право към библиотеката, като плътно затворих вратата след себе си. Наследниците на Килан вече бяха наясно какво означава това и не смееха да ме безпокоят. Преди да съм повикала татко, обаче, гласът на майка се яви пръв. „Поулгара — остро започна тя, — мимбратите ще нападнат Южен Вакюн утре призори.“
„Бароните от Северен Мимбре се съюзиха с Гартеон и тръгнаха на север да се присъединят към астурианската армия в обсадата на Во Вакюн.“
„Ето защо е било всичко това — проблесна пред мен ужасяващата истина. — Затова астурианците ни подмамиха далеч от града, та да могат да го обсадят с подкрепата на мимбратите.“
