Поулгара — магьосницата

някак да задържим проклетите астурианци да не ни подпалят чергата?

— Може и да му намерим колая, Малон. — Замислих се за момент. — В продължение на векове Ерат и Вакюн бяха неразривно свързани, затова не сме привикнали да мислим самостоятелно. — Смръщих лице. — Това най-вероятно е моя вина. Почти цялото ми внимание беше насочено към запазването на мира в Арендия и се разкъсвах между задълженията си тук и във Во Вакюн. Сигурно е трябвало да отделям повече време за собствения си дом. Но което е по-важно, войската ми винаги е била придатък към васитската армия, затова генералите почти нямат опит в самостоятелното взимане на решения. — Хвърлих кос поглед към моя събеседник. — Ще ми помагаш ли да обучим някои от нашите войници да си служат със собствените глави?

— Като ми говориш така, госпойце, съм готов да те последвам навсякъде!

— Добре тогава. Върви при генерал Холбрен, дето командва войската ни. Той е стабилен и разумен човек, както и сам ще се увериш. Кажи му, че съм се върнала и сега аз давам командите. Той вече ще знае какво да каже, като препредава моите заповеди на подчинените си. Отпървом ще им са нужни дълги и подробни обяснения. След като обаче им стане ясно, че нарежданията идват от тук, а не от Во Вакюн, ще можем малко да поотпуснем юздите. Първото, което искам да предадеш на Холбрен, е, че ще присъединим Мурос, Камаар и Дарине към нашето херцогство барабар със земите около тях. От сега нататък всичко на север от река Камаар е мое.

— Може някой да остане недоволен от това, Твоя Светлост. Тия васитски барони в пограничните райони са страшно опърничави и независими, нали ме разбираш.

— Ще го преглътнат, Малон. Аз съм по-могъща, по-възрастна и по-лоша от тях. Не мога да позволя съвсем близо до мен да клокочи постоянна заплаха, която да не мога да контролирам. Като начало кажи на Холбрен да насочи всички сили към Мурос. Това е много богат град и на херцог Гартеон Астуриански сигурно вече му текат лигите при мисълта как ще пресипе неговите съкровища в собствената си хазна. Но аз ще го перна през пръстите и ще му дам един хубав урок по добро възпитание. Само веднъж да пресече река Камаар, така ще го нагазя, та ще се чуди откъде му е дошло.

Призори вече бяхме нахвърляли в общи черти как ще разгърнем силите си. Познавах достатъчно добре генерал Холбрен, затова му имах вяра, че ще се погрижи за подробностите.

— Убедена съм, че поне някои части на васитската армия са успели да се измъкнат от кладите на Во Вакюн — казах. — Предай на Холбрен, че негова първа грижа е да издири тези хора.

— Да съберем ли още от нашите, милейди? — предложи Малон.

— Не. Ако обмислим всичко както трябва, няма да са нужни подкрепления. Това, което наистина ни е необходимо, са сведения за придвижването на астурианските войски. За генералите е важно да знаят точно къде се струпват техните пълчища за пресичането на река Камаар. Тогава ще сме подготвени да ги посрещнем. Васитските воини, притаени в клоните на дърветата, ще са нашите очи и уши. Нека генерал Холбрен се опита да им внуши, че дори и най-незначителната информация за марша на нападателя ще е много по-ценна от това да се нахвърлят безразборно върху всеки срещнат астурианец.

— Шпионирането не е сред най-уважаваните занимания, милейди — напомни ми Малон.

— Ние ще го превърнем в почтен занаят, Малон. Кажи на Холбрен да размахва като знаме думата „патриот“ пред оцелелите васити. Длъжни сме да им внушим също така, че техен патриотичен дълг е да не се оставят да бъдат убити, ако в главите им все още има непредадена и най-дребната информация за вражеските войски.

— Но там все пак трябва да има някой оцелял — подчерта Малон. — А от васитските земи през река Камаар преминават много хора, не знаехте ли?

— Ще трябва да ги подслоним някак. Като превземем Мурос, ще построим бежански лагери и ще осигурим храна.

— Колко сте милостива и щедра, милейди!

— Това няма нищо общо с благотворителността, Малон. Имам причини да желая васитите, останали в своите земи, да бъдат сигурни, че жените и децата им са в безопасност. Това ще ги накара да ни служат предано като дебнат и шпионират с четири очи и уши. Сега остана да обсъдим отбраната на нашите брегове.

Привечер вече бяхме приключили с най-общия план за отбрана в дебнещата на прага ни война. Тогава се съсредоточих върху нещо, което наистина изискваше специално внимание.

— Малон, ние двамата с теб постоянно трябва да поддържаме връзка. Нямаме никакво време да пращаме вестоносци на коне от едно до друго място из херцогството, които после да идват в къщата, където живея сега.

— А къде е това, Твоя Светлост?

— В момента двамата с баща ми не си говорим. Той искаше да отида при него в кулата му насред Долината, но аз останах в старата къща на майка от северния край. Баща ми е от хората, дето все си врат носа в чуждите дела, затова съм сигурна, че ще се опита да надуши какво става. Нямам намерение да му давам повод да идва дотук, за да слухти и дебне наоколо. Ето защо се налага да се навъртам около къщата на майка ми. Ти ще предаваш моите заповеди на генерал Холбрен. — Погледнах го прямо. — Знаеш коя съм аз, нали, Малон?

— Разбира се, Твоя Светлост. Ти си херцогинята на Ерат.

— Остави това. Кажи коя бях аз, преди да стана херцогиня на Ерат?

— Ами, казвали са ми, че си била Поулгара Магьосницата.

— Аз все още съм такава, Малон. От това не можеш да се освободиш също като да свалиш ръкавица. Способна съм да правя неща, които не са по силите на останалите хора. Знаеш ли малката стая на върха на северозападната кула?

— Да не би да е оня килер, дето държим метлите и парцалите?

— Така ли го използвате сега? Е, нямахме точно това наум с твоя прачичо, когато го строихме. Но сега всичко е без значение. Омагьосала съм тази стая. Двамата с Килан я използвахме, когато трябваше да говорим, а аз не бях в херцогството. Щом имаше да ми казва нещо, той се качваше в кулата и аз можех да го чуя, независимо къде се намирам.

— Ама че чудна работа!

— Това е нещо обичайно за моето семейство. Я се качи горе да пробваме дали магията още действа.

— Щом е така, няма защо да се бавим, Твоя Светлост. — Той излезе от стаята с доста озадачено лице.

Обърнете внимание, че нямах време да обяснявам надълго и нашироко, затова поукрасих разказа си с няколко невинни лъжи. Стаята по нищо не се отличаваше от останалите. Но аз исках Малон да повярва, че тя е омагьосана.

Мисля татко е обяснил на Гарион, че нашите „дарби“ дремят у всеки човек. Повярва ли някой, че може да постигне нещо, това обикновено става. Ако Малон вече е вътрешно убеден в магическата сила на килера за метли, значи моят план е проработил.

Трябваха му няколко минути да се качи до върха на кулата. После аз мислено го потърсих.

„Малон Килансън, чуваш ли ме?“

„Толкова ясно, сякаш стоиш от дясната ми страна, Твоя Светлост“ — извика той с променен глас.

„Няма нужда да говориш, Малон. Просто помисли онова, което имаш да ми казваш.“

„Божичко, какво чудо!“ — мисълта му беше много по-ясна и чиста от гласа.

„Изчакай малко така, докато почистя паяжините от старото заклинание, Малон — казах. — Не съм използвала това място от векове. — Забелязах, че споменаването на нещо толкова близко и познато като почистването на къщата усили неговата вяра. — Ето така — продължих след минута-две, — сега е по-добре, нали?“

„Много по-добре, милейди.“

Всъщност нямаше никаква разлика. Продължихме постепенно да увеличаваме разстоянието помежду си и се забавлявахме така, докато Малон не се убеди окончателно в действието на свръхестествените сили. След това отново се събрахме в библиотеката.